Ивайло Стефанов: В началото на 90-те спортът бе лицето на нацията
Волейболният ас Ивайло Стефанов даде изявление за предаването " Код Спорт " по ТВ+. Той нахлува в огромния спорт през парадния вход като един от титулярите на единствения български тим международен първенец в груповите спортове. Ликува със злато на паметното състезание в Египет през далечната 1991 година. И през днешния ден, когато съотборниците му от златния отбор от дълго време са напуснали терена, той продължава да забива топката в полето на съперника. Пътят му потегля от Левски, само че през днешния ден, 20 години по-късно, играе за ЦСКА. Преди тази спирка пази цветовете на гръцкия Олимпиакос, бразилския Сао Пауло, австрийския Донаукрафт (Виена), турските Арчелик (Истанбул) и Халкбанк (Анкара), полския Ястржембски (Вигел). През 2006-а афишира завършек на кариерата си, само че 3 години по-късно се завръща на терена с екипа на „ алените “. Днес той е на 44 години и продължава да е измежду най-хубавите посрещачи в родното състезание. Засега е най-възрастният играч в Европа и втори в света. По-млад е единствено с 2 години от водача в тази ранглиста - португалеца Луиш Мигел Барбоса Маия.
- Ивайло здравей! През 1991 година ти ликува като титуляр с единствената международна купа на България в груповите спортове, а през днешния ден продължаваш да играеш. Какво си спомняш от дуелите в Кайро?
- Имам доста мемоари от този момент. Човек е по този начин организиран, че си спомня и хубави, и не до такава степен хубави неща. Там беше една приказка в смутни времена с тим, образуван за 10-15 дни. Играхме като един и постигнахме резултати.
- Толкова мощни ли бяхте тогава – победихте Русия и Италия с по 3:0 на полуфинала и финала?
- В спорта е нужен и малко късмет. Ние бяхме в домакинския поток. С мачовете ставахме все по-добри, сработвахме се от ден на ден, синхронът се подобряваше. Но за последните два мача, толкоз бързо бихме, че нямам спомен.
- Кой беше дълголетник от италианския тим?
- Папи беше на терена до предходната година, само че тогава носеше топките, до момента в който ние играехме.
- Влезе в огромната игра по време на пика на звездното ни потомство – Димо Тонев, Любо Ганев, Борислав Кьосев. Можеше ли и мъжкият народен тим да реализира сходно нещо с толкоз огромен капацитет?
- По принцип щом не е реализирано това нещо… Всеки състезател се готви, само че други са били времената, ситуацията е била по-различна, може би мотивацията на някои състезатели не е била на това равнище. А в Кайро бяхме все млади, нахакани момчета, жадни за изява и знаейки накъде вървят. След това имаше разбъркване на генерации. Тогава играех централен, след това минах четворка. Всеки си хваща по своя път.
- В началото на 90-те години в България нямаше пари освен за волейбол, а съвсем за всичко. Твърде бързо тръгнахте да търсите шанса си в чужбина. Ти откри ли твоето благополучие като легионер?
- В България и в този момент изискванията не са доста по-различни. Но аз съм израснал в конюнктура, в която спортът беше някаква вероятност, реализация. Държавата даваше много за спорта, за разлика от в този момент. Тогава спортът бе лицето на нацията. Може би по този метод се реализираха и повече триумфи. А за чужбина? Като всеки гурбетчия - отиваш и изкарваш пари. Ако можеш, се задържаш някъде. Затова излиза всеки.
- Играл си в доста страни – Бразилия, Турция, Австрия… Ако би трябвало единствено да щрихираш – какво от гурбета си в тези страни няма да забравиш?
- Във всяка страна методът на живот е друг. Остават приятни мемоари. За мен Австрия бе едно ужасно премеждие, тъй като тогава имах възбрана да играя волейбол за две години. Измислено наказване, само че си го отстоях в съда. Отидох при едни хора, които ме обичаха ужасно доста. В Австрия публиката и клубът държаха най-вече на мен. В Турция са естествени хора с наш нрав. Държах ги по-изкъсо съотборниците, бях на друга възраст. (смее се) В Бразилия пък бях на 21 години. Беше екзотика… 18 месеца просто не знаех къде съм! Тренировки по седем часа на 40 градуса! Сменяш фланелките една след друга и след 15 минути към този момент е суха.
- За наказването разбра ли се за какво в действителност се случи всичко? Имаш ли пояснение към този момент?
- Наказанието беше безусловно непозволено. В съда завоювах четири каузи. Имаше погрешно завършени документи и всевъзможни такива неща. Тогава ме използваха като неприятния образец на човек, който потегля да си търси правата. Видях, че във волейболните среди всичко е интерес и се държа по-настрана.
- Ставаше въпрос за два контракта.
- Договорът беше единствено един. Прекратявам по моя преценка поради неизплатени суми. Имам и апартамент да взимам, който до ден-днешен го „ взимам “. Минала е отминалост. Мисля, че там живее различен волейболист. Няма значение, това е минало и с изминал период на валидност, на отминалост и т. н.
- Не е ли малко тъжно, че през днешния ден най-хубавите ни играчи също не престават да търсят щастието си в чужбина?
- Аз съм израснал във времена, когато играеха огромни тимове. В провинцията и в София залите се пълнеха на всеки един мач. Хората идваха и гледаха с обич този спорт. Няма какво да се лъжем – от груповите спортове той е номер 1 по достижения в последните 30 години, а и даже повече. Сега има огромен отлив, тъй като към този момент го няма този интерес към спорта. Като цяло няма резултати, няма достижения, а това дърпа хората отвън залите. Всеки човек върви на работа и търси някакво забавление и когато отиде в залата, желае да гледа победи. А ние не знаем по кое време ще реализираме триумфи, повече чакаме загубите. А това към този момент е нрав.
- Но въпреки всичко волейболът се държи над водата. Как си го обясняваш?
- Държи се над водата? Вижте в каква студена зала сме, а и множеството условия са такива. За да се стигне до огромния спорт, има детско-юношески спорт, има развиване на гении и т. н. Все по-малко качествени хора отиват към огромния спорт.
- Инерцията ни движи към момента, по този начин ли?
- Инерция ни движи, тъй като на клубно равнище съвсем нищо нямаме. Няма ги достиженията от едно време. Чакаме на един народен тим, а момчетата излизат на по 20 години да се учат в чужбина.
- Във футбола и в баскетбола сега преобладават чужденците, същото не е във волейбола. Как си го обясняваш?
- Ние сме огромна школа. Като погледнем обратно в историята какъв брой народи сме научили на волейбол и сме съдействали за тяхното развитие… Просто сме на такова равнище, че за нас четвърто място се води за крах, до момента в който във всеки различен спорт четвъртото място се помни десетилетия.
- Преди десетина години реши да спреш с дейния спорт. Доскуча ли ти тогава или се почувства изтощен? Каква беше повода?
- Много години в чужбина, промяна на ситуации и тимове. Бях решил да основа и семейство. Аз съм подобен човек, че ми би трябвало повече успокоение. Не мога на открито да пътувам с жена и деца. Предпочитам да си вземам решение проблемите самичък. Наистина ми беше пристигнало малко допълнително от волейбола и три години не влязох в зала по никакъв мотив.
- А кое те накара да се завърнеш?
- Тръпката, нещото, което си изпитвал дълги години, адреналинът, напрежението… По някакъв непонятен метод се мотивирах и взех решение да видя дали мога. Ето че се получи в някаква степен!
- Колко време ти трябваше, с цел да осъзнаеш, че би трябвало да се върнеш в залата?
- Тежало ми е, че не съм в залата, като съм гледал по малкия екран. Избиваше ми студена пот по ръцете. Постепенно започнах физически да се приготвям и не скърбя, че го направих.
- Спря ли да броиш годините на терена или статистиката, която в последно време върви ръка за ръка с теб с тези върхове, те кара да го правиш?
- Може би от 20 години престанах да върша такива дълготрайни проекти. Гледам да съм жив и здрав, година за година. Да се развличам, колкото мога.
- Каква е мотивацията ти да продължаваш към момента да си на терена?
- Защото мога да го върша и не ми съставлява някаква компликация. Това е с помощта на всички към мен, на цялото ми семейство, което в огромна степен способства да съм спокоен, да мога да се осъществявам, да почивам и възвръщам. Това са ред неща, напълно друг режим, не е като в младежките години, би трябвало да се внимава. Но като изляза на игрището съм аз. Приятно ми е да го върша. Защо един актьор да може да се осъществя професионално и на по-преклонна възраст, а един състезател да не може? Интересно ми е докога организмът ми ще понася тези натоварвания, тъй като нашият спорт е много характерен.
- Има ли прикрит спортен миг – да изпревариш португалеца Луиш Маия, който на 46 години е най-старият волейболист?
- Не, кой колкото може да играе. Сега почна да се обръща внимание. Никога не съм гледал кой докога играе. Важното е аз да съм жив и здрав. Докато ми е прелестно и мога, ще играя.
- Какво си отива в годините и какво го замества в една дълга кариера?
- Аз съм блажен, тъй като в този момент играя с едни момчета, които са на по 15 години. А когато аз влязох при мъжете на Левски, също бях на 15. Имаше хора, които бяха с една година по-млади от татко ми. В целия интервал на моята кариера има доста готини моменти. Изживявам ги, а и знам какво изживяват и те сега. Надявам се след време и те да могат да кажат същото.
- Ще направиш ли едно съпоставяне със себе си от преди 26 години, когато ликува като международен първенец и в този момент? Абсолютно всичко ли е друго или има и някакви общи неща?
- Хубавите неща съм гледал да ги запазя. В момента съм доста по-мек, по-снизходителен, по-търпелив, по-мълчалив. Преди бях бунтовник и споделях непосредствено, каквото ми е на езика, до момента в който в този момент обмислям много преди да кажа нещо. Може би това е най-голямата разлика. Иначе на игрището съм си запазил нещата, които съм правил и тогава.
- Как работи през днешния ден българската школа за основаване на играчи? Ще сравниш ли с предишното, да вземем за пример през 80-те години? Къде се къса нишката? Казват, че апостолите, правили едно време селекцията за обособените спортове в учебните заведения и на улицата, към този момент няма по какъв начин да вземат гении оттам…
- Държавната политика беше друга. Влизат хората в учебните заведения и споделят: „ Има вероятност за това дете да стане състезател. “ А в този момент с едно хубаво обучение може да изкараш повече, в сравнение с със спорта, в който има дълъг интервал на ограничения, с цел да може вероятно да стане нещо от теб. В България сме привикнали продуктът да излиза бързо, от през днешния ден за на следващия ден да забогатяваме, до момента в който в спорта това е доста сложен и дълъг развой.
- Израснал си в Левски, само че възроди кариерата си в ЦСКА. Как одобряват това почитателите на двата тима? Има ли ядосани?
- О, когато играя за даден клуб… Аз сега съм толкоз доста цесекар, децата ми са от ЦСКА! Освен това, откогато почнах в ЦСКА, играя против трети или четвърти Левски! Не е на „ Герена “, където съм израснал. Личното ми мнение е, че Левски във волейбола няма. Владо Николов прави супер план и му поисквам триумф. Вкарва се доста запас и като опит, и като средства, дай Боже, само че аз персонално не схващам Левски като този Левски, в който аз съм играл. Мога да кажа с чисто сърце, че сега си играя за ЦСКА все едно си е моят тим, тъй като откогато съм се прибрал в България съм в този тим. Вече два-три пъти съм преустановявам, само че може да кажем, че третата ми кариера е в ЦСКА.
- Има ли волейболисти, на които си се възхищавал във времето в България и в света?
- Когато почвах да играя, имаше един човек – Андреа Гардини. Беше център, а тогава и аз играе на тази позиция. Каквото излезеше в лабораторията на „ Раковски “, гледах да взимам касети и да му имитирам. Но през призмата на времето считам, че човек не би трябвало да подражава, а да гледа, да се учи и да се развива. Аз съм взел от всеки треньор по нещо хубаво.
- Не да чете историята, а да я написа.
- Историята е хубаво нещо, само че би трябвало да гледаме напред.
- Догодина следва международно състезание по волейбол. България и Италия са домакини на този конгрес. Какви са упованията ти от нашия народен тим?
- Трябва да оставим момчетата и да не са под непрестанен напън. В България те го усещат и когато човек излезе пред родна аудитория, колкото му оказва помощ, толкоз му и тежи. Поне в началните мачове. Пожелавам им единствено да могат да преодолеят терзанието, натоварването и напрежението по-бързо и да покажат това, което могат.
- Кой от националите ти подхожда най-вече и в какви връзки си със селекционера Пламен Константинов?
- С Пламен сме израснали дружно, играли сме в Левски, след това в националния тим дълги години. Последната ми година в Полша беше с него. Имаме естествени връзки. Не сме близки да се чуваме всеки ден, само че като се забележим, си приказваме. Имаме си наши мемоари. А за това кой ми импонира най-вече от играчите? В един групов спорт не мога да кажа: „ Този ми харесва. “ В дадени моменти ми харесва държанието на един състезател, а в други втори състезател. Аз виждам малко по-мащабно на нещата и не се вглеждам в един човек. В последните няколко мача на националния тим Розалин Пенчев сподели едно доста хубаво лице, доста прекрасен темперамент. Говоря от младите, които имат шанса да играят в националния тим, тъй като има момчета и от българското състезание, които в случай че им се даде опция да играят за България, могат да покажат и те много неща. Но от тези, които играха, той ми направи най-хубаво усещане като развиване.
- Замисляш ли се какво ще правиш откакто спреш с волейбола или този миг е надалеч? Навремето сър Стенли Матюс се отхвърли на 56-годишна възраст…
- Е, аз се пенсионирах на 33! Естествено изкарвал съм пари в чужбина, правил съм планове къде сполучливи, къде не. Не мога да кажа, че разгадавам на волейбола и сега. Волейболът ми е плюс като нещо, което мога и обичам да върша.
- И то добре…
- А дали е добре, хората да преценят.
- За мнозина дейни спортисти преходът към „ другия живот “, отвън спорта, е сложен. Ти към този момент опита, по какъв начин беше?
- Стресът и напрежението са невероятни, само че аз минах това нещо и се върнах в спорта, където също е доста тежко ситуацията. Това към този момент съм го не запомнил. Напрежение е, когато си почивал много дълго време и се върнеш на терена. Всеки чака от теб и ти не знаеш какво да очакваш от себе си. Тежко е, когато се разделяш с нещо, което си правил и си се чувствал добре. Плувал си в свои води и внезапно да излезеш на сушата, е малко стряскащо.
- Как и къде обичаш да почиваш? Имате ли обичано място със фамилията?
- Когато децата са около мен, където ни се отдаде опция, можем да си го създадем готино. За мен това е най-голямото наслаждение. Имам относително дребни деца. Синовете ми са на 10 и на 6 годинки. И те са развиват като спортисти и ми е прелестно. Големият е плувец, вървя в басейна, веселя му се. За мен това е повече, в сравнение с да отида на Малдивите! Какво да върша там? Разпускам като виждам, че изпитват наслаждение от това, което вършат и им се веселя. Това за мен е най-голямата отмора. Малкият е много спортна натура. Леко се занимава с футбол, върви след батко си и на плуване. Но рано или късно, мисля, че ще влязат и в залата.
- Тежък и еднообразен спорт е плуването…
- Да, той се развива доста добре. Но ще ми е доста огромно наслаждение, в случай че някой от тях заобича волейбола като мен.
- Значи може да се каже, че ти остава време за фамилията. Това е преимущество на второто завръщане…
- Да, обичам да отстранявам доста време на децата и популярност Богу, че имам опция.
- Как работите със Сашо Попов?
- Това, че съм толкоз време в ЦСКА, демонстрира, че с него имаме много общи неща. С него се работи добре. Може би е от дребното хора, останали във волейбола, които отстояват своите хрумвания и визии, тъй като ние сме склонни малко повечко да си гледаме интереса. Последните четири-пет години, преди да пристигна новият спонсор, бяха супер тежки за всички. Не единствено за мен и за него, само че и за другите момчета, които би трябвало да израстват в една конюнктура, която не знаят каква вероятност ще им даде.
- Ивайло здравей! През 1991 година ти ликува като титуляр с единствената международна купа на България в груповите спортове, а през днешния ден продължаваш да играеш. Какво си спомняш от дуелите в Кайро?
- Имам доста мемоари от този момент. Човек е по този начин организиран, че си спомня и хубави, и не до такава степен хубави неща. Там беше една приказка в смутни времена с тим, образуван за 10-15 дни. Играхме като един и постигнахме резултати.
- Толкова мощни ли бяхте тогава – победихте Русия и Италия с по 3:0 на полуфинала и финала?
- В спорта е нужен и малко късмет. Ние бяхме в домакинския поток. С мачовете ставахме все по-добри, сработвахме се от ден на ден, синхронът се подобряваше. Но за последните два мача, толкоз бързо бихме, че нямам спомен.
- Кой беше дълголетник от италианския тим?
- Папи беше на терена до предходната година, само че тогава носеше топките, до момента в който ние играехме.
- Влезе в огромната игра по време на пика на звездното ни потомство – Димо Тонев, Любо Ганев, Борислав Кьосев. Можеше ли и мъжкият народен тим да реализира сходно нещо с толкоз огромен капацитет?
- По принцип щом не е реализирано това нещо… Всеки състезател се готви, само че други са били времената, ситуацията е била по-различна, може би мотивацията на някои състезатели не е била на това равнище. А в Кайро бяхме все млади, нахакани момчета, жадни за изява и знаейки накъде вървят. След това имаше разбъркване на генерации. Тогава играех централен, след това минах четворка. Всеки си хваща по своя път.
- В началото на 90-те години в България нямаше пари освен за волейбол, а съвсем за всичко. Твърде бързо тръгнахте да търсите шанса си в чужбина. Ти откри ли твоето благополучие като легионер?
- В България и в този момент изискванията не са доста по-различни. Но аз съм израснал в конюнктура, в която спортът беше някаква вероятност, реализация. Държавата даваше много за спорта, за разлика от в този момент. Тогава спортът бе лицето на нацията. Може би по този метод се реализираха и повече триумфи. А за чужбина? Като всеки гурбетчия - отиваш и изкарваш пари. Ако можеш, се задържаш някъде. Затова излиза всеки.
- Играл си в доста страни – Бразилия, Турция, Австрия… Ако би трябвало единствено да щрихираш – какво от гурбета си в тези страни няма да забравиш?
- Във всяка страна методът на живот е друг. Остават приятни мемоари. За мен Австрия бе едно ужасно премеждие, тъй като тогава имах възбрана да играя волейбол за две години. Измислено наказване, само че си го отстоях в съда. Отидох при едни хора, които ме обичаха ужасно доста. В Австрия публиката и клубът държаха най-вече на мен. В Турция са естествени хора с наш нрав. Държах ги по-изкъсо съотборниците, бях на друга възраст. (смее се) В Бразилия пък бях на 21 години. Беше екзотика… 18 месеца просто не знаех къде съм! Тренировки по седем часа на 40 градуса! Сменяш фланелките една след друга и след 15 минути към този момент е суха.
- За наказването разбра ли се за какво в действителност се случи всичко? Имаш ли пояснение към този момент?
- Наказанието беше безусловно непозволено. В съда завоювах четири каузи. Имаше погрешно завършени документи и всевъзможни такива неща. Тогава ме използваха като неприятния образец на човек, който потегля да си търси правата. Видях, че във волейболните среди всичко е интерес и се държа по-настрана.
- Ставаше въпрос за два контракта.
- Договорът беше единствено един. Прекратявам по моя преценка поради неизплатени суми. Имам и апартамент да взимам, който до ден-днешен го „ взимам “. Минала е отминалост. Мисля, че там живее различен волейболист. Няма значение, това е минало и с изминал период на валидност, на отминалост и т. н.
- Не е ли малко тъжно, че през днешния ден най-хубавите ни играчи също не престават да търсят щастието си в чужбина?
- Аз съм израснал във времена, когато играеха огромни тимове. В провинцията и в София залите се пълнеха на всеки един мач. Хората идваха и гледаха с обич този спорт. Няма какво да се лъжем – от груповите спортове той е номер 1 по достижения в последните 30 години, а и даже повече. Сега има огромен отлив, тъй като към този момент го няма този интерес към спорта. Като цяло няма резултати, няма достижения, а това дърпа хората отвън залите. Всеки човек върви на работа и търси някакво забавление и когато отиде в залата, желае да гледа победи. А ние не знаем по кое време ще реализираме триумфи, повече чакаме загубите. А това към този момент е нрав.
- Но въпреки всичко волейболът се държи над водата. Как си го обясняваш?
- Държи се над водата? Вижте в каква студена зала сме, а и множеството условия са такива. За да се стигне до огромния спорт, има детско-юношески спорт, има развиване на гении и т. н. Все по-малко качествени хора отиват към огромния спорт.
- Инерцията ни движи към момента, по този начин ли?
- Инерция ни движи, тъй като на клубно равнище съвсем нищо нямаме. Няма ги достиженията от едно време. Чакаме на един народен тим, а момчетата излизат на по 20 години да се учат в чужбина.
- Във футбола и в баскетбола сега преобладават чужденците, същото не е във волейбола. Как си го обясняваш?
- Ние сме огромна школа. Като погледнем обратно в историята какъв брой народи сме научили на волейбол и сме съдействали за тяхното развитие… Просто сме на такова равнище, че за нас четвърто място се води за крах, до момента в който във всеки различен спорт четвъртото място се помни десетилетия.
- Преди десетина години реши да спреш с дейния спорт. Доскуча ли ти тогава или се почувства изтощен? Каква беше повода?
- Много години в чужбина, промяна на ситуации и тимове. Бях решил да основа и семейство. Аз съм подобен човек, че ми би трябвало повече успокоение. Не мога на открито да пътувам с жена и деца. Предпочитам да си вземам решение проблемите самичък. Наистина ми беше пристигнало малко допълнително от волейбола и три години не влязох в зала по никакъв мотив.
- А кое те накара да се завърнеш?
- Тръпката, нещото, което си изпитвал дълги години, адреналинът, напрежението… По някакъв непонятен метод се мотивирах и взех решение да видя дали мога. Ето че се получи в някаква степен!
- Колко време ти трябваше, с цел да осъзнаеш, че би трябвало да се върнеш в залата?
- Тежало ми е, че не съм в залата, като съм гледал по малкия екран. Избиваше ми студена пот по ръцете. Постепенно започнах физически да се приготвям и не скърбя, че го направих.
- Спря ли да броиш годините на терена или статистиката, която в последно време върви ръка за ръка с теб с тези върхове, те кара да го правиш?
- Може би от 20 години престанах да върша такива дълготрайни проекти. Гледам да съм жив и здрав, година за година. Да се развличам, колкото мога.
- Каква е мотивацията ти да продължаваш към момента да си на терена?
- Защото мога да го върша и не ми съставлява някаква компликация. Това е с помощта на всички към мен, на цялото ми семейство, което в огромна степен способства да съм спокоен, да мога да се осъществявам, да почивам и възвръщам. Това са ред неща, напълно друг режим, не е като в младежките години, би трябвало да се внимава. Но като изляза на игрището съм аз. Приятно ми е да го върша. Защо един актьор да може да се осъществя професионално и на по-преклонна възраст, а един състезател да не може? Интересно ми е докога организмът ми ще понася тези натоварвания, тъй като нашият спорт е много характерен.
- Има ли прикрит спортен миг – да изпревариш португалеца Луиш Маия, който на 46 години е най-старият волейболист?
- Не, кой колкото може да играе. Сега почна да се обръща внимание. Никога не съм гледал кой докога играе. Важното е аз да съм жив и здрав. Докато ми е прелестно и мога, ще играя.
- Какво си отива в годините и какво го замества в една дълга кариера?
- Аз съм блажен, тъй като в този момент играя с едни момчета, които са на по 15 години. А когато аз влязох при мъжете на Левски, също бях на 15. Имаше хора, които бяха с една година по-млади от татко ми. В целия интервал на моята кариера има доста готини моменти. Изживявам ги, а и знам какво изживяват и те сега. Надявам се след време и те да могат да кажат същото.
- Ще направиш ли едно съпоставяне със себе си от преди 26 години, когато ликува като международен първенец и в този момент? Абсолютно всичко ли е друго или има и някакви общи неща?
- Хубавите неща съм гледал да ги запазя. В момента съм доста по-мек, по-снизходителен, по-търпелив, по-мълчалив. Преди бях бунтовник и споделях непосредствено, каквото ми е на езика, до момента в който в този момент обмислям много преди да кажа нещо. Може би това е най-голямата разлика. Иначе на игрището съм си запазил нещата, които съм правил и тогава.
- Как работи през днешния ден българската школа за основаване на играчи? Ще сравниш ли с предишното, да вземем за пример през 80-те години? Къде се къса нишката? Казват, че апостолите, правили едно време селекцията за обособените спортове в учебните заведения и на улицата, към този момент няма по какъв начин да вземат гении оттам…
- Държавната политика беше друга. Влизат хората в учебните заведения и споделят: „ Има вероятност за това дете да стане състезател. “ А в този момент с едно хубаво обучение може да изкараш повече, в сравнение с със спорта, в който има дълъг интервал на ограничения, с цел да може вероятно да стане нещо от теб. В България сме привикнали продуктът да излиза бързо, от през днешния ден за на следващия ден да забогатяваме, до момента в който в спорта това е доста сложен и дълъг развой.
- Израснал си в Левски, само че възроди кариерата си в ЦСКА. Как одобряват това почитателите на двата тима? Има ли ядосани?
- О, когато играя за даден клуб… Аз сега съм толкоз доста цесекар, децата ми са от ЦСКА! Освен това, откогато почнах в ЦСКА, играя против трети или четвърти Левски! Не е на „ Герена “, където съм израснал. Личното ми мнение е, че Левски във волейбола няма. Владо Николов прави супер план и му поисквам триумф. Вкарва се доста запас и като опит, и като средства, дай Боже, само че аз персонално не схващам Левски като този Левски, в който аз съм играл. Мога да кажа с чисто сърце, че сега си играя за ЦСКА все едно си е моят тим, тъй като откогато съм се прибрал в България съм в този тим. Вече два-три пъти съм преустановявам, само че може да кажем, че третата ми кариера е в ЦСКА.
- Има ли волейболисти, на които си се възхищавал във времето в България и в света?
- Когато почвах да играя, имаше един човек – Андреа Гардини. Беше център, а тогава и аз играе на тази позиция. Каквото излезеше в лабораторията на „ Раковски “, гледах да взимам касети и да му имитирам. Но през призмата на времето считам, че човек не би трябвало да подражава, а да гледа, да се учи и да се развива. Аз съм взел от всеки треньор по нещо хубаво.
- Не да чете историята, а да я написа.
- Историята е хубаво нещо, само че би трябвало да гледаме напред.
- Догодина следва международно състезание по волейбол. България и Италия са домакини на този конгрес. Какви са упованията ти от нашия народен тим?
- Трябва да оставим момчетата и да не са под непрестанен напън. В България те го усещат и когато човек излезе пред родна аудитория, колкото му оказва помощ, толкоз му и тежи. Поне в началните мачове. Пожелавам им единствено да могат да преодолеят терзанието, натоварването и напрежението по-бързо и да покажат това, което могат.
- Кой от националите ти подхожда най-вече и в какви връзки си със селекционера Пламен Константинов?
- С Пламен сме израснали дружно, играли сме в Левски, след това в националния тим дълги години. Последната ми година в Полша беше с него. Имаме естествени връзки. Не сме близки да се чуваме всеки ден, само че като се забележим, си приказваме. Имаме си наши мемоари. А за това кой ми импонира най-вече от играчите? В един групов спорт не мога да кажа: „ Този ми харесва. “ В дадени моменти ми харесва държанието на един състезател, а в други втори състезател. Аз виждам малко по-мащабно на нещата и не се вглеждам в един човек. В последните няколко мача на националния тим Розалин Пенчев сподели едно доста хубаво лице, доста прекрасен темперамент. Говоря от младите, които имат шанса да играят в националния тим, тъй като има момчета и от българското състезание, които в случай че им се даде опция да играят за България, могат да покажат и те много неща. Но от тези, които играха, той ми направи най-хубаво усещане като развиване.
- Замисляш ли се какво ще правиш откакто спреш с волейбола или този миг е надалеч? Навремето сър Стенли Матюс се отхвърли на 56-годишна възраст…
- Е, аз се пенсионирах на 33! Естествено изкарвал съм пари в чужбина, правил съм планове къде сполучливи, къде не. Не мога да кажа, че разгадавам на волейбола и сега. Волейболът ми е плюс като нещо, което мога и обичам да върша.
- И то добре…
- А дали е добре, хората да преценят.
- За мнозина дейни спортисти преходът към „ другия живот “, отвън спорта, е сложен. Ти към този момент опита, по какъв начин беше?
- Стресът и напрежението са невероятни, само че аз минах това нещо и се върнах в спорта, където също е доста тежко ситуацията. Това към този момент съм го не запомнил. Напрежение е, когато си почивал много дълго време и се върнеш на терена. Всеки чака от теб и ти не знаеш какво да очакваш от себе си. Тежко е, когато се разделяш с нещо, което си правил и си се чувствал добре. Плувал си в свои води и внезапно да излезеш на сушата, е малко стряскащо.
- Как и къде обичаш да почиваш? Имате ли обичано място със фамилията?
- Когато децата са около мен, където ни се отдаде опция, можем да си го създадем готино. За мен това е най-голямото наслаждение. Имам относително дребни деца. Синовете ми са на 10 и на 6 годинки. И те са развиват като спортисти и ми е прелестно. Големият е плувец, вървя в басейна, веселя му се. За мен това е повече, в сравнение с да отида на Малдивите! Какво да върша там? Разпускам като виждам, че изпитват наслаждение от това, което вършат и им се веселя. Това за мен е най-голямата отмора. Малкият е много спортна натура. Леко се занимава с футбол, върви след батко си и на плуване. Но рано или късно, мисля, че ще влязат и в залата.
- Тежък и еднообразен спорт е плуването…
- Да, той се развива доста добре. Но ще ми е доста огромно наслаждение, в случай че някой от тях заобича волейбола като мен.
- Значи може да се каже, че ти остава време за фамилията. Това е преимущество на второто завръщане…
- Да, обичам да отстранявам доста време на децата и популярност Богу, че имам опция.
- Как работите със Сашо Попов?
- Това, че съм толкоз време в ЦСКА, демонстрира, че с него имаме много общи неща. С него се работи добре. Може би е от дребното хора, останали във волейбола, които отстояват своите хрумвания и визии, тъй като ние сме склонни малко повечко да си гледаме интереса. Последните четири-пет години, преди да пристигна новият спонсор, бяха супер тежки за всички. Не единствено за мен и за него, само че и за другите момчета, които би трябвало да израстват в една конюнктура, която не знаят каква вероятност ще им даде.
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ