Николай Иванов: Нашите очаквания бяха завишени за Мондиал 2018
Волейболната легенда Николай Иванов гостува в предаването „ Код Спорт “ по ТВ+ . Дълги години той бе титулярен разпределител на България, а с горделивост носи и капитанската лента. Световен първенец за младежи от шампионата в Кайро през 1991 година Тогава страната ни завоюва за първи и към този момент единствен път злато в групов спорт от състезание на планетата. С мъжкия състав има над 250 мача, като взе участие на седем европейски и три международни шампионата, както и на олимпийските игри в Атланта през 1996 година В следствие пое към треньорската специалност. Бе част от щабовете на Камило Плачи и Иван Сеферинов в мъжкото и женското направление. За последно бе селекционер на женския народен тим на Румъния, който класира на европейското състезание през тази година.
- Ники, здравей! Ще продължиш ли да работиш с националките на Румъния, откакто завърши сполучливо задачата и ги класира на европейско състезание?
- Трябва да уточним следното нещо – имаше диалози преди и по време на квалификациите за вероятно продължение на работа. Но това го оставихме за откакто мине този цикъл и предстоят диалози. Нямам подписан контракт и към този момент каквото преценяват от тяхна страна. Аз направих, каквото можах. Отборът е класиран, ще взе участие на европейско състезание. Времето ще покаже най-добре.
- Би ли сравнил българския народен тим и този на Румъния? Кой е по-качествен?
- Ситуацията там, която видях и усетих, е доста забавна. Като качество на състезателки и като равнище на тим съгласно мен еднопосочно българският отбор е по-добър. Имах опция да работя и с нашия народен тим. Затова върша този паралел. Но пък въпреки това, българският шампионат е меко казано не задоволително мощен за сметка на техния. В Румъния има много чужденки, които подвигат равнището и шампионата е на едно доста обичайно равнище. Имат тим, който играе в Шампионска лига, други два състава не престават в другите европейски шампионати. Нивото на клубния волейбол спрямо нашия е по-високо, само че на национално равнище отстъпват сензитивно.
- Как виждаш развиването на българския волейбол? Няма ли доста огромна поляризация сред мъжкото и женското състезание? Като че ли при мъжете интригата е непрекъсната, до момента в който при дамите всичко в ясно.
- Има го това нещо и то не занапред. Този развой е от доста дълго време. Въпрос на доста съществени разбори е за какво се получава по този начин. Но все ми се коства, че това рефлектира с показаното с националния тим. За разлика от женския ни народен тим, мъжкият отбор е в топ 10 в международен мащаб. Докато за дамите това не може да се каже. Мъжкият състав е взел участие и на олимпийски игри, не е пропущал международно състезание, до момента в който при дамите има интервали, в които присъединяване е малко внимателно. И различен път съм казвал, че състезание с шест-седем тима, от които три имат дублиращи сформира и пращат девойките си да играят, е несериозно, с цел да желаеме развиване на високо равнище. А при мъжете виждате тази вълна и в последните 6-7 години има някакво развиване. Още повече развиване в учредителен проект, в спортно-технически проект. В последните години се вижда и привличането на чужденци. Не можем да отговорим на заложените финансови условия на супер класните ни състезатели и е обикновено те да вървят да играят в чужбина в топ тимове. Но междинната ръка волейболисти умерено могат да играят в България, с което ще покачат равнището, ще основат конкуренция, която знаем ражда и качество.
- На какво се дължи триумфът на Хебър (Пазарджик) за купата на България? Защо Нефтохимик (Бургас) изпадна в рецесия?
- Триумфът на Хебър не ме изненада. Последните две години те потеглиха с ясна цел и визия какво желаят и по какъв начин да го създадат с всички съставни елементи, съпътстващи един състезателен резултат. Лесно можеха да купят място и да вземат участие непосредствено в Суперлигата, само че те не го направиха. Извървяха си пътя от „ Б “ група с добра селекция за това равнище, класираха си тима. В идващия миг покачиха организацията в клуба. Разбира се, всичко е обвързвано и с финансова поддръжка, само че усъвършенстваха финансовите си параметри. Това разреши да се притеглят по-качествени състезатели, които да дават отговор на Суперлигата. Изградиха един сериозен щаб, сътвориха конкуренция сред състезателите. Виждаме във всеки един мач, че когато един не върви, влиза различен, който оказва помощ да излезе колата от тежката обстановка. Аз персонално считам, че постигнатото от тях е напълно закономерно. На другия полюс е случилото се в Нефтохимик. Те имат ужасно огромни упоритости, постоянно ги декларират. Имат практиката, когато нещо не се получава, на пожар да се купуват състезатели, тъй като няма проблеми от финансово естество. Но пък за построяването на един тим е нужно време и не всякога се получава. Видяхме познатата скица – преди купата привлякоха състезатели, само че те или не бяха готови, или не бяха добре приспособени. Надяваха се отново да минат сред капките, само че този път не се получи.
- Вярваш ли, че в миналото още веднъж български тим ще има класата за топ 4 в европейските шампионати? Може ли да се случи или е фантастика към този момент?
- Не, не бих споделил, че е фантастика. Имаме доста образци в Европа. Въпросът е, че този тим би трябвало да се обезпечи и да си дойдат качествените наши състезатели, които играят в чужбина. Един елементарен образец – да се върне Цецо Соколов в някой тим, да пристигна Виктор Йосифов, Георги Братоев или Георги Сеганов. Да се вземат двама класни чужденци и нещата са подготвени. Но това към този момент е въпрос на развиване, тъй като това, което следим в женското състезание не е хубаво. Трябва да има конкуренция, както в съветското, френското, италианското и полското състезание. С тази конкуренция се подвига общото равнище. Когато е ясно през цялото време на шампионата какво ще се случи с един тим, се губи смисълът.
@@@
- Правилно ли родната федерация по волейбол върна на поста селекционер на мъжкия народен тим Силвано Пранди? Каква смяна очакваш?
- Може би привличането на Пранди е добър ход от страна на федерацията, тъй като е авторитетна персона. Човек, на който му се случва приказката. От показаното през последните една-две години виждахме, че в тима нещата не са на това състояние, на което ни се желае. Една промяна с подобен влиятелен човек може би ще разсъни малко играчите и ще ги принуди още веднъж да се влагат. Не е загадка, че в европейския и в международния спорт, когато нещата зациклят с едни хора и едно управление, не се получава. Затова има и толкоз доста прехвърляния на треньори, на състезатели и във футбола, и в баскетбола, и във волейбола. На състезателите им е нужна мотивация, тъй като когато я изгубят е доста неприятно да наблюдаваш едни хора, на които телата им са в игрището, само че главите ги няма и резултатът е нулев.
- С назначението на Пранди още веднъж изплува една непрекъсната тематика – завръщането на Матей Казийски. Смяташ ли, че Пранди ще направи задачата допустима или всичко ще си остане постарому?
- Колко години към този момент станаха? Може би шест или седем. Винаги съм отговарял по този метод на въпроса – познавайки го, за мен тематиката Матей Казийски в националния тим е завършена. Не би трябвало да забравяме, че когато Матей стартира в националния тим, аз към момента играех. Така че имам някакви наблюдения върху него освен в профил като коментатор и анализатор. Мисля, че неговото завръщане не предстои на някакъв коментар. От друга страна, е обикновено Силвано Пранди да търси диалог с него и да желае той да се върне. Но мисля, че там нещата са завършили.
- Защо се стигна до неуспеха на шампионата на планетата, на който бяхме домакини? Кои бяха слабостите, които излязоха доста ясно на напред във времето? Има ли виновност националният селекционер Пламен Константинов?
- Не бих споделил, че това е неуспех. Просто нашите упования бяха повишени. С това домакинство да търсим топ 6, да отидем в шампионата в Торино… Може би се сътвори една неуравновесеност в обществеността, че надали не ние разполагаме с тим, който в действителност би трябвало да бъде в топ 6. Реалността е напълно друга – ние нямаме тим за топ 6. Спрямо ресурса, който имахме и направеното, мястото, което заехме е оптимално. Може би с една концепция можеше да се отиде по-напред, само че не можеше да се скочи трупешката напред с двата крайници, както направиха бразилците, италианците, поляците и така нататък Какво да кажем за французите? За тях е неуспех, тъй като влязоха в шампионата като един от основните любимци, играеха най-качествения волейбол. Имах опцията с Димо Тонев да разясня техни мачове в Русе и да виждам онлайн по какъв начин играят тези хора. Бяха неповторими мачове на доста високо равнище. В идващия миг обаче този тим не продължи и отпадна къде-къде по-назад. За тях може да е неуспех, другояче за нас не бих споделил. А що се отнася до Пламен Константинов – не може да се каже кой е отговорен. Свикнали сме, като не се получи нещо, да търсим виновността. Не, в противен случай! Просто би трябвало да направи един обширен разбор и да се види. Все отново е работил четири години и може би е единственият треньор в последните 15-20 години изкарал един цялостен цикъл. И към този момент въз основата на цифрите, тъй като в този момент лаишки да си приказваме – Пламен не пусна този, оня не искаше да играе под негово ръководство… Просто е nonsense. След разбора може да се разяснява аджеба той ли има някаква виновност за слабите резултати на тима или примерно състезателите толкоз могат. Но това би трябвало да стане единствено въз основата на цифрите и на показаните резултати.
- Да поговорим малко и за твоята кариера – преди да влезеш във волейболната зала си играл футбол и баскетбол. Защо тези два спорта не съумяха да те завоюват? Да не би да е като при Любо Ганев, тъй като там се е тичало, а във волейбол не?
- При мен обстановката беше малко по-различна. Футболната ми история беше такава, че родителите ми бяха срещу. Майка ми беше доста срещу това нещо и аз вървях малко тайно няколко седмици. Но зачестиха отсъствията, а не можех всякога да споделям, че си играя с децата на прилежащата улица. В момента, в който разбра, че вървя да играя футбол, получих остра възбрана – „ Не! Много е рисково! Ще ти счупят краката! Това не е за теб! “. Така завърши моята футболна кариера. След това се появи баскетболът. За разлика от днешното време, децата играеха. Имаше така наречен скаути, които обикаляха учебните заведения и кварталите, гледаха каква физика имат децата, какъв брой са пъргави, какъв брой са високи и ги привличаха в обособените спортове. С баскетбола всичко беше тъкмо, вървяха нещата, до момента в който в един миг отидохме малко по-рано на тренировката и в съблекалнята – лапешки истории, взехме да се пръскаме с вода. Треньорът пристигна, развика се, взе да прави изкуствени кавги. От днешна позиция като се замисля – хората отишли да играят, а ти ги санкционираш, тъй като се пръскали 10 минути преди тренировката с вода. Подходи малко грубичко. Като стартира тренировката отдели тези, които са се пръскали да стоят на стената с вдигнати ръце. И аз бях измежду тях, стоях минута-две и си споделих: „ Просто не е познал, дотук беше. “ След това отново със съученици отидох във волейболната зала и нещата си пристигнаха на мястото.
- Разкажи ни за международното състезание за младежи в Египет, където спечелихте златото.
- За мен това беше една многопластова приказка. С всеки изминат ден се обогатяваше. Без да сме желали, с течение на времето се сътвориха някакви ритуали, които се съблюдаваха. На тренировките се правеха едни и същи неща, настроението беше доста високо. Казах и на помена на Светослав Стойчев, че той съумя да сътвори добър климат. Бяхме в доста деликатна възраст, всеки имаше бръмбари в главата, всеки се мислеше за най-големия, най-знаещия и най-можещия. Беше супер!
- Не беше ли тогава твоята преквалификация като разпределител от посрещач в националния тим?
- Не, моята преквалификация се случи малко по-рано. Беше през 1989 година на международното за юноши до 18 години. Сигурен съм, че доста от хората, които наблюдават волейбола това нещо не го знаят, тъй като се пропуща като факт. Младата публика надали знае, че България има и бронзов орден от международно състезание за юноши до 18 години – 1989 година в Дубай. Преди това имахме една подготовка в Москва, класирахме се и в този интервал стана трансформацията.
- Разкажи за първия си интервал в ЦСКА – за какво избра офертата на „ алените “ пред тази на Славия?
- Почнах да играя в Миньор (Перник), който по това време беше мощ. Миньор е люлката на волейбола, в случай че би трябвало да върнем нещата обратно в исторически проект през 60-те, 70-те и 80-те години.
- Но пък ЦСКА е институция.
- Така е, спор няма. Точно поради това, растейки в един клуб, който в действителност имаше история, обичаи, условия – зала за детско-юношеска школа, друга публична зала, за мен беше окей. Перспективите бяха положителни. Но в идващия миг ЦСКА пристигна за едни контроли в Перник. Играхме и демонстрирах какво умея. След това почнаха да се реализират някакви диалози и имаше предпочитание от тяхна страна да отида в ЦСКА. В София може би са поляризирани хората – кой е от ЦСКА и кой от Левски, само че и в провинцията хората си поддържат локалния тим, само че също по този начин са или от ЦСКА, или от Левски. В моя случай, за моя огромна наслада си бях от ЦСКА, тъй като татко ми ме водеше на мачове на „ армейците “. Когато съм имал опция, постоянно съм следял какво се е случвало в ЦСКА. След като ме желаеха да отида при тях, не можеше да кажа: „ Не, не, не ща! “ При състояние, че знаех какво е ЦСКА даже и във футбола, даже и във волейбола. Знаех, че няма елементарно и ще би трябвало да мина през доста компликации, само че връщайки лентата обратно, и грам не скърбя за това мое решение. Сега може да им се коства смешно на хората, само че в тези години ние имахме проблеми. Семейството ми имаше закани. Заплашваха ме непрестанно, че ще ми понижат държанието. Сегашните възпитаници биха се изсмяли, само че тогава беше недопустимо да ти понижат държанието. Влиза ти в характерността и все едно си друга категория човек. Стигна се до такава степен, тъй като Миньор също имаше някакви властови позиции. Опитаха се да повлияят на майка ми и на татко ми на работните им места, че в случай че потегли за София, има опция да останат без работа. Беше съществено, само че благодаря на родителите ми, че те заеха една позиция и ме поддържаха. Изтърпяха си основаните проблеми, само че въпросът е, че стигнахме до добър край.
- Кои са най-ярките ти мемоари с екипа на ЦСКА? Кои бяха фигурите, които видя в съблекалнята на „ алените “?
- Много дълга и обширна тематика, само че като пристигнах през 1986 година в пионерска възраст всички най-големи имена, в които в последните 30 години бяха дали нещо за българския волейбол, бяха в ЦСКА - Боре Кьосев, Пламен Христов, Любо Ганев, Милчо Миланов… Споням си, че когато беше бенефисът на Златанов, ние бяхме децата, които подавахме топките на игрището. Да се докоснеш до такива светила – един величествен театър, който остава в съзнанието ти доста дълго време. Тренирахме на Четвърти километър в залата, която към този момент не съществува, а долу на „ Червено знаме “, където е актуалната „ Васил Симов “ беше единствено за мъжете и за дамите. Когато подавахме топките, гледахме с почит и почитание към тези хора. Никога не ми е минавало през главата, че времето по този начин ще се развие, че с огромна част от тях ще бъда в един тим, ще играя дружно с тях и ще основа другарски връзки, които подкрепям и до ден-днешен.
- Играл си в Италия, Турция, Русия, Полша – къде се усещаше най-щастлив? Къде беше най-успешен?
- Като резултати и като място, на което в действителност градяхме нещо, беше Турция. Условията там бяха феноменални, хората се грижеха за нас във всяко едно отношение. Успяхме да покажем този тим на сцената. За пет години три пъти станахме първенци, изгубихме един край и един път станахме трети. А до тогава този тим бе просто заряд, участваше просто да влезе в плейофите. Успяхме да ги покажем на картата, да ги заявим. Играхме добре и в европейските шампионати. Една от аргументите да се унищожи тима и да се спре финансирането беше това, че „ Индезит “ беше основен спонсор на Шампионска лига, а нашият тим беше „ Беко “, което се правеше в нашата фабрика, която беше до залата. Това беше една от аргументите да пернат ръчната. Чувствахме се удобно в Турция, изискванията ни за живот бяха доста положителни, създадохме доста другарства, не сме имали никакви проблеми. Отношението на турците към нас беше на доста положително равнище. В Русия също не беше неприятно, макар че към този момент там отидох в по-късен стадий, с две дребни деца. Много се пътуваше, беше нещо ужасно. Отиваш да играеш контролна среща на 700 километра! Каква контролна среща? Ти повече пътуваш, в сравнение с играеш. По четири часа и половина пътуваш със аероплан, с цел да играеш мач от шампионата.
- А в Италия чувал ли си това, че България може да победи всеки, само че в никакъв случай не може да изкара състезание на равнище от началото до края?
- О, да. Това е от доста години. Също по този начин и че българите като единици са доста мощни, само че не могат да създадат колектив. Това са италиански приказки още от края на 80-те и началото на 90-те години. Да ви кажа почтено, не са надалеч от истината. Хванах две или три генерации и усетих разликата. Ако би трябвало да направя паралел на самостоятелните качества на тези състезатели, които бяха 90-те години, не може да се постави никакво съпоставяне като техническа просветеност във всички детайли с волейболистите, които почнаха да играят след нас. Но пък тези волейболисти може би имаха малко повече в главата и усетиха, че единствено дружно могат да създадат нещата, до момента в който ние бяхме цялостни индивидуалисти. Всеки си дърпаше черджето към него, всеки си мислеше, че той е най-великият, че като направи 25 точки е огромна работа, макар че тимът загуби с 0:3. На нас това не можа да ни влезе в главата и пропуснахме доста благоприятни условия, тъй като в този интервал Сърбия я нямаше, французите ги биехме за добър ден. Промени се географията на волейбола. Тогава холандците не можеше да ги пипнеш, а в този момент къде е Холандия? Има цикличност. Тогава по една или друга причина не успяхме да използваме възможностите.
- Продължаваш ли да колекционираш кибрити?
- О, да! Даже създадохме един клуб. Тодор Толев беше основният уредник на това събитие. Той живее в село Студена и направи една колекция. Беше изровил хората от нашия район, които се занимават с това колекционерство. Създадохме клуб на събирачите на кибрити. Той има сериозна сбирка, а аз спрямо него съм много по-скромен. Интересно е, тъй като е нещо по-различно.
- Имаш ли фантазии, цели, цели в професионален проект?
- Всеки човек би трябвало да има някакви фантазии и цели, да се стреми към някакво развиване. Спортната кариера е доста хубаво нещо, само че то е до време. След това всеки самичък би трябвало да реши къде може да се трансформира и къде да се развива. Ако остане в спорта, под каква форма ще бъде – дали управител, началник, треньор или пък в журналистическата сфера с мнения и разбори. Смятам, че всеки човек би трябвало да се стреми към развиване. Доста постоянно срещано е професионални спортисти, които нямайки фантазии и предпочитание да продължат нататък, след спортната си кариера изпадат в едно доста неприятно положение. Последните години, когато играех в ЦСКА, разликата във възрастите беше доста огромна, безусловно играехме със синове. Те бяха на 17-18 години, а ние по 37-38. Винаги им споделях, че би трябвало да изберат какво желаят да създадат или до каква степен желаят да стигнат. Показвах им образци – в случай че вървиш по този път, може да стигнеш до такава степен, в случай че тръгнеш по другия, това е ситуацията. Също им споделях, че принудително можеш да вземеш, само че не и да дадеш. Всеки си избира, само че според от фантазиите, желанията и потребностите, стига до там, докъдето му е потенциалът.
- Интересно ли ти беше зад микрофона?
- Да, подхожда ми това нещо. Аз се занимавам с такива неща. Даже и със основаването на уеб страницата volleycomment, където разясня и пиша разбори. Една територия, където считам, че нещата са малко по-задълбочени и по-чисти от чистата журналистическа позиция. Те би трябвало да осведомят хората, само че в случай че хората желаят да схванат за какво обещано нещо се е случило, там е мястото, на което да го видят. Стремя се да вмъквам информация, обвързвана с науката в спорта, с методика, с чистата доктрина. Съгласете се, че не можем да желаеме някакво развиване от младите състезатели, които не знаят теоретически дадения спорт. Примерно не знаят методологията на проучването на дадените детайли. Това е всеобщ проблем, не е единствено във волейбола. Децата към този момент имат доста провокации пред себе си и не могат да се вглъбят и да се отдадат на 100% на това нещо, с цел да развият капацитета си. А всяко едно дете има капацитет и носи някакъв гений в себе си. Но би трябвало да се основат предпоставките това нещо да се развие.
- Ники, здравей! Ще продължиш ли да работиш с националките на Румъния, откакто завърши сполучливо задачата и ги класира на европейско състезание?
- Трябва да уточним следното нещо – имаше диалози преди и по време на квалификациите за вероятно продължение на работа. Но това го оставихме за откакто мине този цикъл и предстоят диалози. Нямам подписан контракт и към този момент каквото преценяват от тяхна страна. Аз направих, каквото можах. Отборът е класиран, ще взе участие на европейско състезание. Времето ще покаже най-добре.
- Би ли сравнил българския народен тим и този на Румъния? Кой е по-качествен?
- Ситуацията там, която видях и усетих, е доста забавна. Като качество на състезателки и като равнище на тим съгласно мен еднопосочно българският отбор е по-добър. Имах опция да работя и с нашия народен тим. Затова върша този паралел. Но пък въпреки това, българският шампионат е меко казано не задоволително мощен за сметка на техния. В Румъния има много чужденки, които подвигат равнището и шампионата е на едно доста обичайно равнище. Имат тим, който играе в Шампионска лига, други два състава не престават в другите европейски шампионати. Нивото на клубния волейбол спрямо нашия е по-високо, само че на национално равнище отстъпват сензитивно.
- Как виждаш развиването на българския волейбол? Няма ли доста огромна поляризация сред мъжкото и женското състезание? Като че ли при мъжете интригата е непрекъсната, до момента в който при дамите всичко в ясно.
- Има го това нещо и то не занапред. Този развой е от доста дълго време. Въпрос на доста съществени разбори е за какво се получава по този начин. Но все ми се коства, че това рефлектира с показаното с националния тим. За разлика от женския ни народен тим, мъжкият отбор е в топ 10 в международен мащаб. Докато за дамите това не може да се каже. Мъжкият състав е взел участие и на олимпийски игри, не е пропущал международно състезание, до момента в който при дамите има интервали, в които присъединяване е малко внимателно. И различен път съм казвал, че състезание с шест-седем тима, от които три имат дублиращи сформира и пращат девойките си да играят, е несериозно, с цел да желаеме развиване на високо равнище. А при мъжете виждате тази вълна и в последните 6-7 години има някакво развиване. Още повече развиване в учредителен проект, в спортно-технически проект. В последните години се вижда и привличането на чужденци. Не можем да отговорим на заложените финансови условия на супер класните ни състезатели и е обикновено те да вървят да играят в чужбина в топ тимове. Но междинната ръка волейболисти умерено могат да играят в България, с което ще покачат равнището, ще основат конкуренция, която знаем ражда и качество.
- На какво се дължи триумфът на Хебър (Пазарджик) за купата на България? Защо Нефтохимик (Бургас) изпадна в рецесия?
- Триумфът на Хебър не ме изненада. Последните две години те потеглиха с ясна цел и визия какво желаят и по какъв начин да го създадат с всички съставни елементи, съпътстващи един състезателен резултат. Лесно можеха да купят място и да вземат участие непосредствено в Суперлигата, само че те не го направиха. Извървяха си пътя от „ Б “ група с добра селекция за това равнище, класираха си тима. В идващия миг покачиха организацията в клуба. Разбира се, всичко е обвързвано и с финансова поддръжка, само че усъвършенстваха финансовите си параметри. Това разреши да се притеглят по-качествени състезатели, които да дават отговор на Суперлигата. Изградиха един сериозен щаб, сътвориха конкуренция сред състезателите. Виждаме във всеки един мач, че когато един не върви, влиза различен, който оказва помощ да излезе колата от тежката обстановка. Аз персонално считам, че постигнатото от тях е напълно закономерно. На другия полюс е случилото се в Нефтохимик. Те имат ужасно огромни упоритости, постоянно ги декларират. Имат практиката, когато нещо не се получава, на пожар да се купуват състезатели, тъй като няма проблеми от финансово естество. Но пък за построяването на един тим е нужно време и не всякога се получава. Видяхме познатата скица – преди купата привлякоха състезатели, само че те или не бяха готови, или не бяха добре приспособени. Надяваха се отново да минат сред капките, само че този път не се получи.
- Вярваш ли, че в миналото още веднъж български тим ще има класата за топ 4 в европейските шампионати? Може ли да се случи или е фантастика към този момент?
- Не, не бих споделил, че е фантастика. Имаме доста образци в Европа. Въпросът е, че този тим би трябвало да се обезпечи и да си дойдат качествените наши състезатели, които играят в чужбина. Един елементарен образец – да се върне Цецо Соколов в някой тим, да пристигна Виктор Йосифов, Георги Братоев или Георги Сеганов. Да се вземат двама класни чужденци и нещата са подготвени. Но това към този момент е въпрос на развиване, тъй като това, което следим в женското състезание не е хубаво. Трябва да има конкуренция, както в съветското, френското, италианското и полското състезание. С тази конкуренция се подвига общото равнище. Когато е ясно през цялото време на шампионата какво ще се случи с един тим, се губи смисълът.
@@@- Правилно ли родната федерация по волейбол върна на поста селекционер на мъжкия народен тим Силвано Пранди? Каква смяна очакваш?
- Може би привличането на Пранди е добър ход от страна на федерацията, тъй като е авторитетна персона. Човек, на който му се случва приказката. От показаното през последните една-две години виждахме, че в тима нещата не са на това състояние, на което ни се желае. Една промяна с подобен влиятелен човек може би ще разсъни малко играчите и ще ги принуди още веднъж да се влагат. Не е загадка, че в европейския и в международния спорт, когато нещата зациклят с едни хора и едно управление, не се получава. Затова има и толкоз доста прехвърляния на треньори, на състезатели и във футбола, и в баскетбола, и във волейбола. На състезателите им е нужна мотивация, тъй като когато я изгубят е доста неприятно да наблюдаваш едни хора, на които телата им са в игрището, само че главите ги няма и резултатът е нулев.
- С назначението на Пранди още веднъж изплува една непрекъсната тематика – завръщането на Матей Казийски. Смяташ ли, че Пранди ще направи задачата допустима или всичко ще си остане постарому?
- Колко години към този момент станаха? Може би шест или седем. Винаги съм отговарял по този метод на въпроса – познавайки го, за мен тематиката Матей Казийски в националния тим е завършена. Не би трябвало да забравяме, че когато Матей стартира в националния тим, аз към момента играех. Така че имам някакви наблюдения върху него освен в профил като коментатор и анализатор. Мисля, че неговото завръщане не предстои на някакъв коментар. От друга страна, е обикновено Силвано Пранди да търси диалог с него и да желае той да се върне. Но мисля, че там нещата са завършили.
- Защо се стигна до неуспеха на шампионата на планетата, на който бяхме домакини? Кои бяха слабостите, които излязоха доста ясно на напред във времето? Има ли виновност националният селекционер Пламен Константинов?
- Не бих споделил, че това е неуспех. Просто нашите упования бяха повишени. С това домакинство да търсим топ 6, да отидем в шампионата в Торино… Може би се сътвори една неуравновесеност в обществеността, че надали не ние разполагаме с тим, който в действителност би трябвало да бъде в топ 6. Реалността е напълно друга – ние нямаме тим за топ 6. Спрямо ресурса, който имахме и направеното, мястото, което заехме е оптимално. Може би с една концепция можеше да се отиде по-напред, само че не можеше да се скочи трупешката напред с двата крайници, както направиха бразилците, италианците, поляците и така нататък Какво да кажем за французите? За тях е неуспех, тъй като влязоха в шампионата като един от основните любимци, играеха най-качествения волейбол. Имах опцията с Димо Тонев да разясня техни мачове в Русе и да виждам онлайн по какъв начин играят тези хора. Бяха неповторими мачове на доста високо равнище. В идващия миг обаче този тим не продължи и отпадна къде-къде по-назад. За тях може да е неуспех, другояче за нас не бих споделил. А що се отнася до Пламен Константинов – не може да се каже кой е отговорен. Свикнали сме, като не се получи нещо, да търсим виновността. Не, в противен случай! Просто би трябвало да направи един обширен разбор и да се види. Все отново е работил четири години и може би е единственият треньор в последните 15-20 години изкарал един цялостен цикъл. И към този момент въз основата на цифрите, тъй като в този момент лаишки да си приказваме – Пламен не пусна този, оня не искаше да играе под негово ръководство… Просто е nonsense. След разбора може да се разяснява аджеба той ли има някаква виновност за слабите резултати на тима или примерно състезателите толкоз могат. Но това би трябвало да стане единствено въз основата на цифрите и на показаните резултати.
- Да поговорим малко и за твоята кариера – преди да влезеш във волейболната зала си играл футбол и баскетбол. Защо тези два спорта не съумяха да те завоюват? Да не би да е като при Любо Ганев, тъй като там се е тичало, а във волейбол не?
- При мен обстановката беше малко по-различна. Футболната ми история беше такава, че родителите ми бяха срещу. Майка ми беше доста срещу това нещо и аз вървях малко тайно няколко седмици. Но зачестиха отсъствията, а не можех всякога да споделям, че си играя с децата на прилежащата улица. В момента, в който разбра, че вървя да играя футбол, получих остра възбрана – „ Не! Много е рисково! Ще ти счупят краката! Това не е за теб! “. Така завърши моята футболна кариера. След това се появи баскетболът. За разлика от днешното време, децата играеха. Имаше така наречен скаути, които обикаляха учебните заведения и кварталите, гледаха каква физика имат децата, какъв брой са пъргави, какъв брой са високи и ги привличаха в обособените спортове. С баскетбола всичко беше тъкмо, вървяха нещата, до момента в който в един миг отидохме малко по-рано на тренировката и в съблекалнята – лапешки истории, взехме да се пръскаме с вода. Треньорът пристигна, развика се, взе да прави изкуствени кавги. От днешна позиция като се замисля – хората отишли да играят, а ти ги санкционираш, тъй като се пръскали 10 минути преди тренировката с вода. Подходи малко грубичко. Като стартира тренировката отдели тези, които са се пръскали да стоят на стената с вдигнати ръце. И аз бях измежду тях, стоях минута-две и си споделих: „ Просто не е познал, дотук беше. “ След това отново със съученици отидох във волейболната зала и нещата си пристигнаха на мястото.
- Разкажи ни за международното състезание за младежи в Египет, където спечелихте златото.
- За мен това беше една многопластова приказка. С всеки изминат ден се обогатяваше. Без да сме желали, с течение на времето се сътвориха някакви ритуали, които се съблюдаваха. На тренировките се правеха едни и същи неща, настроението беше доста високо. Казах и на помена на Светослав Стойчев, че той съумя да сътвори добър климат. Бяхме в доста деликатна възраст, всеки имаше бръмбари в главата, всеки се мислеше за най-големия, най-знаещия и най-можещия. Беше супер!
- Не беше ли тогава твоята преквалификация като разпределител от посрещач в националния тим?
- Не, моята преквалификация се случи малко по-рано. Беше през 1989 година на международното за юноши до 18 години. Сигурен съм, че доста от хората, които наблюдават волейбола това нещо не го знаят, тъй като се пропуща като факт. Младата публика надали знае, че България има и бронзов орден от международно състезание за юноши до 18 години – 1989 година в Дубай. Преди това имахме една подготовка в Москва, класирахме се и в този интервал стана трансформацията.
- Разкажи за първия си интервал в ЦСКА – за какво избра офертата на „ алените “ пред тази на Славия?
- Почнах да играя в Миньор (Перник), който по това време беше мощ. Миньор е люлката на волейбола, в случай че би трябвало да върнем нещата обратно в исторически проект през 60-те, 70-те и 80-те години.
- Но пък ЦСКА е институция.
- Така е, спор няма. Точно поради това, растейки в един клуб, който в действителност имаше история, обичаи, условия – зала за детско-юношеска школа, друга публична зала, за мен беше окей. Перспективите бяха положителни. Но в идващия миг ЦСКА пристигна за едни контроли в Перник. Играхме и демонстрирах какво умея. След това почнаха да се реализират някакви диалози и имаше предпочитание от тяхна страна да отида в ЦСКА. В София може би са поляризирани хората – кой е от ЦСКА и кой от Левски, само че и в провинцията хората си поддържат локалния тим, само че също по този начин са или от ЦСКА, или от Левски. В моя случай, за моя огромна наслада си бях от ЦСКА, тъй като татко ми ме водеше на мачове на „ армейците “. Когато съм имал опция, постоянно съм следял какво се е случвало в ЦСКА. След като ме желаеха да отида при тях, не можеше да кажа: „ Не, не, не ща! “ При състояние, че знаех какво е ЦСКА даже и във футбола, даже и във волейбола. Знаех, че няма елементарно и ще би трябвало да мина през доста компликации, само че връщайки лентата обратно, и грам не скърбя за това мое решение. Сега може да им се коства смешно на хората, само че в тези години ние имахме проблеми. Семейството ми имаше закани. Заплашваха ме непрестанно, че ще ми понижат държанието. Сегашните възпитаници биха се изсмяли, само че тогава беше недопустимо да ти понижат държанието. Влиза ти в характерността и все едно си друга категория човек. Стигна се до такава степен, тъй като Миньор също имаше някакви властови позиции. Опитаха се да повлияят на майка ми и на татко ми на работните им места, че в случай че потегли за София, има опция да останат без работа. Беше съществено, само че благодаря на родителите ми, че те заеха една позиция и ме поддържаха. Изтърпяха си основаните проблеми, само че въпросът е, че стигнахме до добър край.
- Кои са най-ярките ти мемоари с екипа на ЦСКА? Кои бяха фигурите, които видя в съблекалнята на „ алените “?
- Много дълга и обширна тематика, само че като пристигнах през 1986 година в пионерска възраст всички най-големи имена, в които в последните 30 години бяха дали нещо за българския волейбол, бяха в ЦСКА - Боре Кьосев, Пламен Христов, Любо Ганев, Милчо Миланов… Споням си, че когато беше бенефисът на Златанов, ние бяхме децата, които подавахме топките на игрището. Да се докоснеш до такива светила – един величествен театър, който остава в съзнанието ти доста дълго време. Тренирахме на Четвърти километър в залата, която към този момент не съществува, а долу на „ Червено знаме “, където е актуалната „ Васил Симов “ беше единствено за мъжете и за дамите. Когато подавахме топките, гледахме с почит и почитание към тези хора. Никога не ми е минавало през главата, че времето по този начин ще се развие, че с огромна част от тях ще бъда в един тим, ще играя дружно с тях и ще основа другарски връзки, които подкрепям и до ден-днешен.
- Играл си в Италия, Турция, Русия, Полша – къде се усещаше най-щастлив? Къде беше най-успешен?
- Като резултати и като място, на което в действителност градяхме нещо, беше Турция. Условията там бяха феноменални, хората се грижеха за нас във всяко едно отношение. Успяхме да покажем този тим на сцената. За пет години три пъти станахме първенци, изгубихме един край и един път станахме трети. А до тогава този тим бе просто заряд, участваше просто да влезе в плейофите. Успяхме да ги покажем на картата, да ги заявим. Играхме добре и в европейските шампионати. Една от аргументите да се унищожи тима и да се спре финансирането беше това, че „ Индезит “ беше основен спонсор на Шампионска лига, а нашият тим беше „ Беко “, което се правеше в нашата фабрика, която беше до залата. Това беше една от аргументите да пернат ръчната. Чувствахме се удобно в Турция, изискванията ни за живот бяха доста положителни, създадохме доста другарства, не сме имали никакви проблеми. Отношението на турците към нас беше на доста положително равнище. В Русия също не беше неприятно, макар че към този момент там отидох в по-късен стадий, с две дребни деца. Много се пътуваше, беше нещо ужасно. Отиваш да играеш контролна среща на 700 километра! Каква контролна среща? Ти повече пътуваш, в сравнение с играеш. По четири часа и половина пътуваш със аероплан, с цел да играеш мач от шампионата.
- А в Италия чувал ли си това, че България може да победи всеки, само че в никакъв случай не може да изкара състезание на равнище от началото до края?
- О, да. Това е от доста години. Също по този начин и че българите като единици са доста мощни, само че не могат да създадат колектив. Това са италиански приказки още от края на 80-те и началото на 90-те години. Да ви кажа почтено, не са надалеч от истината. Хванах две или три генерации и усетих разликата. Ако би трябвало да направя паралел на самостоятелните качества на тези състезатели, които бяха 90-те години, не може да се постави никакво съпоставяне като техническа просветеност във всички детайли с волейболистите, които почнаха да играят след нас. Но пък тези волейболисти може би имаха малко повече в главата и усетиха, че единствено дружно могат да създадат нещата, до момента в който ние бяхме цялостни индивидуалисти. Всеки си дърпаше черджето към него, всеки си мислеше, че той е най-великият, че като направи 25 точки е огромна работа, макар че тимът загуби с 0:3. На нас това не можа да ни влезе в главата и пропуснахме доста благоприятни условия, тъй като в този интервал Сърбия я нямаше, французите ги биехме за добър ден. Промени се географията на волейбола. Тогава холандците не можеше да ги пипнеш, а в този момент къде е Холандия? Има цикличност. Тогава по една или друга причина не успяхме да използваме възможностите.
- Продължаваш ли да колекционираш кибрити?
- О, да! Даже създадохме един клуб. Тодор Толев беше основният уредник на това събитие. Той живее в село Студена и направи една колекция. Беше изровил хората от нашия район, които се занимават с това колекционерство. Създадохме клуб на събирачите на кибрити. Той има сериозна сбирка, а аз спрямо него съм много по-скромен. Интересно е, тъй като е нещо по-различно.
- Имаш ли фантазии, цели, цели в професионален проект?
- Всеки човек би трябвало да има някакви фантазии и цели, да се стреми към някакво развиване. Спортната кариера е доста хубаво нещо, само че то е до време. След това всеки самичък би трябвало да реши къде може да се трансформира и къде да се развива. Ако остане в спорта, под каква форма ще бъде – дали управител, началник, треньор или пък в журналистическата сфера с мнения и разбори. Смятам, че всеки човек би трябвало да се стреми към развиване. Доста постоянно срещано е професионални спортисти, които нямайки фантазии и предпочитание да продължат нататък, след спортната си кариера изпадат в едно доста неприятно положение. Последните години, когато играех в ЦСКА, разликата във възрастите беше доста огромна, безусловно играехме със синове. Те бяха на 17-18 години, а ние по 37-38. Винаги им споделях, че би трябвало да изберат какво желаят да създадат или до каква степен желаят да стигнат. Показвах им образци – в случай че вървиш по този път, може да стигнеш до такава степен, в случай че тръгнеш по другия, това е ситуацията. Също им споделях, че принудително можеш да вземеш, само че не и да дадеш. Всеки си избира, само че според от фантазиите, желанията и потребностите, стига до там, докъдето му е потенциалът.
- Интересно ли ти беше зад микрофона?
- Да, подхожда ми това нещо. Аз се занимавам с такива неща. Даже и със основаването на уеб страницата volleycomment, където разясня и пиша разбори. Една територия, където считам, че нещата са малко по-задълбочени и по-чисти от чистата журналистическа позиция. Те би трябвало да осведомят хората, само че в случай че хората желаят да схванат за какво обещано нещо се е случило, там е мястото, на което да го видят. Стремя се да вмъквам информация, обвързвана с науката в спорта, с методика, с чистата доктрина. Съгласете се, че не можем да желаеме някакво развиване от младите състезатели, които не знаят теоретически дадения спорт. Примерно не знаят методологията на проучването на дадените детайли. Това е всеобщ проблем, не е единствено във волейбола. Децата към този момент имат доста провокации пред себе си и не могат да се вглъбят и да се отдадат на 100% на това нещо, с цел да развият капацитета си. А всяко едно дете има капацитет и носи някакъв гений в себе си. Но би трябвало да се основат предпоставките това нещо да се развие.
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ