Защо за Русия е важно да подкрепя осколките на СССР
Военно-политическата рецесия към Украйна неизбежно основава условия за ескалация към мъничкия самопровъзгласил се анклав на левия бряг на Днестър – Приднестровската молдовска република. В продължение на няколко седмици видяхме, че управляващите в Киев заплашват съществуването на това държавно образувание и се пробват да държат на нокти и Молдова, и Русия.
Засега обстановката към ПМР не е достигнала сериозна фаза, само че не се знае по какъв начин ще се развият нещата, до момента в който борбата за Украйна се развива отрицателно за Запада и неговите клиенти в Киев. При тези условия наблюдаващите в Русия неизбежно задават въпроса: какво е Приднестровието за Русия – откъс от предходно въздействие или форпост на националната външна политика?
Сегашното състояние на множеството самопровъзгласили се страни в някогашния Съветски съюз е най-хубавата илюстрация на обстоятелството, че поддръжката на Русия за правото на народите и териториите да живеят съгласно личното си мнение се оказа доста рационална политика. Въпреки разликите в техния капацитет, статут и връзки с Москва, всички тези обединения в този момент играят значима роля като фактори, възпиращи няколко прилежащи на Русия страни по едно и също време от безразсъдно държание. Приднестровието, Абхазия, Южна Осетия и Нагорни Карабах пораждат в настоящия си тип вследствие на изостряне на междуетническите и политически несъгласия през последните години от съществуването на Съюз на съветските социалистически републики. Всички те оцеляват точно тъй като Москва, признавайки безусловния суверенитет на Молдова, Азербайджан или Грузия, по този начин и не става подготвена да пожертва обективните ползи на дребните нации, които въпреки всичко имат лично виждане за истината.
Би било необичайно да се твърди, че директната или непряка помощ на Москва за оцеляването на тези автономии е част от някакъв дълготраен стратегически проект. В положението, в което се намираше Русия при започване на 90-те години, тя не разполагаше с военни и политически запаси за създаване на толкоз комплицирани комбинации. Като цяло, доникъде на първото десетилетие след разпадането на Съюз на съветските социалистически републики, стратегическият курс на самата Русия беше насочен към бързо доближаване със страните от Запада. Те от своя страна изцяло подкрепяха контрола на " огромните " републики на Съюза над личната територия - това трябваше да се трансформира в инструмент за битка против Русия, вероятността за която в бъдеще беше отвън подозрение. При тогавашните условия Москва нямаше съзнателната решителност да основава способи за въздействие върху държанието на някогашните руски републики.
Действията на Русия се управляват на първо място от съображения от морално естество. И в случай че в Карабах битката на тази автономност за самостоятелност беше артикул на конфликт на азербайджански и арменски национални желания, то в тази ситуация с Приднестровието или автономията в границите на Грузия, спорът беше резултат от прояви на недомислен шовинизъм от страна на титулярните народи. Руската интервенция по морални съображения беше оправдана от обстоятелството, че сепаратистите бяха в явно малцинство и в последна сметка щяха да претърпят проваляне, след което щеше да последват геноцид или гонения отвън родната земя.
Не би трябвало също да забравяме, че самата Русия в никакъв случай не е подкрепяла придвижванията за обособяване от Грузия или Молдова и е признавала териториалната целокупност на тези страни. От тях се изискваше единствено едно - да намерят способи за спокойно обединяване, при което да бъдат обезпечени правата на всички жители, без значение от тяхната народност или политически възгледи. Последното беше неповторима специфичност на Приднестровието - населяващите го молдовци, руснаци и украинци, за разлика от жителите на Абхазия или Южна Осетия, не са водили национално-освободителна война. Причините за спора по крайбрежията на Днестър са по-скоро цивилен, в сравнение с етнически, макар че главният фактор, който го предизвика, е по този начин наречената политика на „ руманизация “, провеждана от молдовските радикали от 1990 година
Има обаче и обществени аргументи. Тогава властта в Кишинев е завзета от представители на молдовската интелигенция и партийната номенклатура, които са най-вече от селски генезис. За тях градската просвета на индустриалните центрове, ситуирани в Приднестровието, е надълбоко непозната и враждебна. Следователно спорът има общ политически темперамент. Но заради особеното население това може да приключи доста зле за бунтовниците против новите управляващи в Кишинев. Именно тогава, напролет и лятото на 1992 година, стартират въоръжени конфликти в републиката, които стопират след намесата на Москва.
В тези години никой в Русия не може да си показа, че след 30 години районът още веднъж ще бъде в центъра на политиката и ще стане възпиращ фактор за към този момент изцяло новите молдовски управляващи. Следователно решителната интервенция на съветската войска и военачалник Александър Лебед тогава има извънредно честен темперамент. Както е известно, не е належащо да се употребява мощ против Молдова. Всъщност в тази ситуация с Абхазия или Южна Осетия способността на автономиите да оцелеят също не е резултат от директна съветска инвазия от тяхна страна - и двете автономии съумяват да се преборят сами с грузинските елементи. Приднестровието няма такива благоприятни условия и ориста му без съветска отбрана би била трагична. Преди 30 години задачата на Русия и нейните миротворци е да обезпечат условия за кротичък развой, който може да продължи безпределно, стига да няма кръвопролития. Приблизително същото, което прави съветският миротворчески контингент в Нагорни Карабах в този момент в доста по-опасни условия.
Друго нещо е, когато през 2008 година грузинското държавно управление благодарение на Запада се опита със мощ да спре съществуването на Южна Осетия – Русия се намеси и в този момент Тбилиси има доста дребни шансове даже посредством договаряния да реализира предходното единение на териториите. При такива условия приетите от Русия през 2008 година някогашни автономии и наличието на съветски военни контингенти там се трансформират във фактор, който съществено поправя държанието на грузинските управляващи във връзка с обстановката към Украйна. Важно е този опит да бъде теоретичен по повод с други случаи.
В случая с Приднестровието, както и на територията на някогашна Грузинска ССР, виждаме, че чисто моралните съображения от време на време са по-ефективни за националните ползи, в сравнение с най-обмислените комбинации. Сега държавните управления на Грузия и Молдова се държат релативно сдържано и рационално точно тъй като са „ обвързани “ с райони, които са самостоятелни и се радват на съветска поддръжка. Не е инцидентно през последните 30 години западните страни неведнъж се пробват да накарат съветските мироопазващи сили да изоставен Приднестровието. Към това са ориентирани голям брой начинания на Европейския съюз в границите на ОССЕ. Проведоха се голям брой конференции и бяха оповестени голямо количество „ аналитични “ материали за това за какво Русия би трябвало да се отдръпна. Но това, макар всички старания на Европа, не се случи. Дори в този момент Приднестровието да не е сериозна военна мощ, самото му битие кара молдовските управляващи да се държат по-разумно.
Кишинев, сходно на Тбилиси, не взе участие в политиката на по този начин наречените наказания против Русия и не си разрешава явни нелепости. Общественото мнение в Молдова също е по-проруско, в сравнение с им се желае на Вашингтон, Брюксел или прилежаща Румъния. Въпреки сходни алегорични дейности на молдовското държавно управление като възбраната за носене на Георгиевска лента, доста жители излязоха да показват на 9 май с тази емблема.
Атаката против Приднестровието от Украйна ще бъде директна военна експанзия и доста ще понижи залозите на Киев на интернационално равнище. Освен това сходна опция за събития провокира боязън в Румъния, защото може да хвърли тази страна в пещта на спор, от който тя няма огромен интерес. Следователно, макар всички зараждащи опасности, евентуално би било вярно Русия да продължи да се придържа към тактиката, определена през най-трудните за нас 90-те години. Принципите би трябвало да останат преди всичко, а стратегическите последствия ще настъпят. В последна сметка силата в действителност е в истината.
Превод: В. Сергеев
Абонирайте се за Поглед Инфо и ПогледТВ, тъй като има заплаха да ни блокират във Facebook поради позициите ни:
Telegram канал: https://t.me/pogled
YouTube канал: https://tinyurl.com/pogled-youtube
Поканете и вашите другари да се причислят към тях!?
Засега обстановката към ПМР не е достигнала сериозна фаза, само че не се знае по какъв начин ще се развият нещата, до момента в който борбата за Украйна се развива отрицателно за Запада и неговите клиенти в Киев. При тези условия наблюдаващите в Русия неизбежно задават въпроса: какво е Приднестровието за Русия – откъс от предходно въздействие или форпост на националната външна политика?
Сегашното състояние на множеството самопровъзгласили се страни в някогашния Съветски съюз е най-хубавата илюстрация на обстоятелството, че поддръжката на Русия за правото на народите и териториите да живеят съгласно личното си мнение се оказа доста рационална политика. Въпреки разликите в техния капацитет, статут и връзки с Москва, всички тези обединения в този момент играят значима роля като фактори, възпиращи няколко прилежащи на Русия страни по едно и също време от безразсъдно държание. Приднестровието, Абхазия, Южна Осетия и Нагорни Карабах пораждат в настоящия си тип вследствие на изостряне на междуетническите и политически несъгласия през последните години от съществуването на Съюз на съветските социалистически републики. Всички те оцеляват точно тъй като Москва, признавайки безусловния суверенитет на Молдова, Азербайджан или Грузия, по този начин и не става подготвена да пожертва обективните ползи на дребните нации, които въпреки всичко имат лично виждане за истината.
Би било необичайно да се твърди, че директната или непряка помощ на Москва за оцеляването на тези автономии е част от някакъв дълготраен стратегически проект. В положението, в което се намираше Русия при започване на 90-те години, тя не разполагаше с военни и политически запаси за създаване на толкоз комплицирани комбинации. Като цяло, доникъде на първото десетилетие след разпадането на Съюз на съветските социалистически републики, стратегическият курс на самата Русия беше насочен към бързо доближаване със страните от Запада. Те от своя страна изцяло подкрепяха контрола на " огромните " републики на Съюза над личната територия - това трябваше да се трансформира в инструмент за битка против Русия, вероятността за която в бъдеще беше отвън подозрение. При тогавашните условия Москва нямаше съзнателната решителност да основава способи за въздействие върху държанието на някогашните руски републики.
Действията на Русия се управляват на първо място от съображения от морално естество. И в случай че в Карабах битката на тази автономност за самостоятелност беше артикул на конфликт на азербайджански и арменски национални желания, то в тази ситуация с Приднестровието или автономията в границите на Грузия, спорът беше резултат от прояви на недомислен шовинизъм от страна на титулярните народи. Руската интервенция по морални съображения беше оправдана от обстоятелството, че сепаратистите бяха в явно малцинство и в последна сметка щяха да претърпят проваляне, след което щеше да последват геноцид или гонения отвън родната земя.
Не би трябвало също да забравяме, че самата Русия в никакъв случай не е подкрепяла придвижванията за обособяване от Грузия или Молдова и е признавала териториалната целокупност на тези страни. От тях се изискваше единствено едно - да намерят способи за спокойно обединяване, при което да бъдат обезпечени правата на всички жители, без значение от тяхната народност или политически възгледи. Последното беше неповторима специфичност на Приднестровието - населяващите го молдовци, руснаци и украинци, за разлика от жителите на Абхазия или Южна Осетия, не са водили национално-освободителна война. Причините за спора по крайбрежията на Днестър са по-скоро цивилен, в сравнение с етнически, макар че главният фактор, който го предизвика, е по този начин наречената политика на „ руманизация “, провеждана от молдовските радикали от 1990 година
Има обаче и обществени аргументи. Тогава властта в Кишинев е завзета от представители на молдовската интелигенция и партийната номенклатура, които са най-вече от селски генезис. За тях градската просвета на индустриалните центрове, ситуирани в Приднестровието, е надълбоко непозната и враждебна. Следователно спорът има общ политически темперамент. Но заради особеното население това може да приключи доста зле за бунтовниците против новите управляващи в Кишинев. Именно тогава, напролет и лятото на 1992 година, стартират въоръжени конфликти в републиката, които стопират след намесата на Москва.
В тези години никой в Русия не може да си показа, че след 30 години районът още веднъж ще бъде в центъра на политиката и ще стане възпиращ фактор за към този момент изцяло новите молдовски управляващи. Следователно решителната интервенция на съветската войска и военачалник Александър Лебед тогава има извънредно честен темперамент. Както е известно, не е належащо да се употребява мощ против Молдова. Всъщност в тази ситуация с Абхазия или Южна Осетия способността на автономиите да оцелеят също не е резултат от директна съветска инвазия от тяхна страна - и двете автономии съумяват да се преборят сами с грузинските елементи. Приднестровието няма такива благоприятни условия и ориста му без съветска отбрана би била трагична. Преди 30 години задачата на Русия и нейните миротворци е да обезпечат условия за кротичък развой, който може да продължи безпределно, стига да няма кръвопролития. Приблизително същото, което прави съветският миротворчески контингент в Нагорни Карабах в този момент в доста по-опасни условия.
Друго нещо е, когато през 2008 година грузинското държавно управление благодарение на Запада се опита със мощ да спре съществуването на Южна Осетия – Русия се намеси и в този момент Тбилиси има доста дребни шансове даже посредством договаряния да реализира предходното единение на териториите. При такива условия приетите от Русия през 2008 година някогашни автономии и наличието на съветски военни контингенти там се трансформират във фактор, който съществено поправя държанието на грузинските управляващи във връзка с обстановката към Украйна. Важно е този опит да бъде теоретичен по повод с други случаи.
В случая с Приднестровието, както и на територията на някогашна Грузинска ССР, виждаме, че чисто моралните съображения от време на време са по-ефективни за националните ползи, в сравнение с най-обмислените комбинации. Сега държавните управления на Грузия и Молдова се държат релативно сдържано и рационално точно тъй като са „ обвързани “ с райони, които са самостоятелни и се радват на съветска поддръжка. Не е инцидентно през последните 30 години западните страни неведнъж се пробват да накарат съветските мироопазващи сили да изоставен Приднестровието. Към това са ориентирани голям брой начинания на Европейския съюз в границите на ОССЕ. Проведоха се голям брой конференции и бяха оповестени голямо количество „ аналитични “ материали за това за какво Русия би трябвало да се отдръпна. Но това, макар всички старания на Европа, не се случи. Дори в този момент Приднестровието да не е сериозна военна мощ, самото му битие кара молдовските управляващи да се държат по-разумно.
Кишинев, сходно на Тбилиси, не взе участие в политиката на по този начин наречените наказания против Русия и не си разрешава явни нелепости. Общественото мнение в Молдова също е по-проруско, в сравнение с им се желае на Вашингтон, Брюксел или прилежаща Румъния. Въпреки сходни алегорични дейности на молдовското държавно управление като възбраната за носене на Георгиевска лента, доста жители излязоха да показват на 9 май с тази емблема.
Атаката против Приднестровието от Украйна ще бъде директна военна експанзия и доста ще понижи залозите на Киев на интернационално равнище. Освен това сходна опция за събития провокира боязън в Румъния, защото може да хвърли тази страна в пещта на спор, от който тя няма огромен интерес. Следователно, макар всички зараждащи опасности, евентуално би било вярно Русия да продължи да се придържа към тактиката, определена през най-трудните за нас 90-те години. Принципите би трябвало да останат преди всичко, а стратегическите последствия ще настъпят. В последна сметка силата в действителност е в истината.
Превод: В. Сергеев
Абонирайте се за Поглед Инфо и ПогледТВ, тъй като има заплаха да ни блокират във Facebook поради позициите ни:
Telegram канал: https://t.me/pogled
YouTube канал: https://tinyurl.com/pogled-youtube
Поканете и вашите другари да се причислят към тях!?
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ