Светослав иванов: Да човъркаш в оцапаната машинария на българското битие, е надежда и проклятие
Водещият на " 120 минути " по бТВ Светослав Иванов направи коментар на седмицата.
България е на автопилот. Тя пърпори. В нея се кърпи, не се основава, разяснява той.
Човек каквото и да е учил, където и да е пътувал, каквото и да е видял и претърпял, евентуално е имал комшия, който е прекарал живота си в лежане под кола. Мъж, чието лице мъчно пресъздаваме, само че помним краката, които стърчат отдолу под колата. Бърника си нещо, а ти отиваш на учебно заведение. Ръчка по колата, а ти завършваш учебно заведение. И университета завършваш, само че той си е все по този начин там - цвета на машината поизбледнял, само че мъжа лежи ли, лежи. Когато се замислиш върху това, си даваш сметка, че рядко си виждал тази кола в придвижване, а стърчащите крайници под нея са неизменима част от пейзажа.
Тези два облика - на мъж и автомобил толкоз мощно са се слели в съзнанието ти, че даже и да видиш индивида, мъчно го възприемаш като изправен, а когато видиш колата, имаш възприятието, че тя се движи напред с двата стърчащи крайници. Сигурен съм, че сте го виждали - във вашия град или квартал, улица или село.
Тази картина изплува в съзнанието ми в последно време. Да човъркаш в оцапаната машинария на българското съществуване, измежду тръби, кабели и течове, с мисълта, че за следващ път нещо ще натаманиш, закрепиш, нещо ще затегнеш, е вяра и проклинание. Явно някои елементи са за промяна, очевидно нямаш принадлежности, само че майсторът си е занаятчия. Пак ще възпламени, ще изпуши чернилка, ще тръгне на втора. И отгоре-отгоре България ще продължи да пърпори по пътя на времето.
Човек може да научи доста от водачите. Когато пристигнах да работя в bTV към този момент преди 18 години, един от сътрудниците ми сподели нещо, което е тъкмо в десетката на българската реалност: " Запомни, Светльо " - стартира чичо Дончо. - " Най-важното е в себе си постоянно да имаш тел. Не тръгвай в никакъв случай на път без тел. Защото това е нещо велико! ". Признавам си, не се бях замислял до този миг за безбройните приложения на телта в живота на индивида. " Ами, в случай че ти се откачи бронята? - продължи умно опитният водач. - " Ако имаш тел, незабавно ще я закрепиш! Ще я вържеш! Ще можеш да окажеш помощ и на другите, тъй като те не се сещат и не носят тел в себе си. А би трябвало! ".
Запомних го. И с най-хубави мемоари приветствам чичо Дончо, който от дълго време е пенсионер, в случай че ме гледа сега. Той ми отвори очите за Психологията на изобретателното закърпване, родено от дълги години живот, в които човек е можел да разчита най-вече на себе си или по-точно на своята досетливост. Но не с цел да сътвори нещо ново, а с цел да закърпи нещо развалящо се. А това ангажира времето, силата и напъните даже и на най-креативните жители.
Да кърпим, а не да сътворяваме. За да пърпорим.
Трудна орис, родена измежду ограничения и мемоари, че млякото коствало 12 стотинки. Малцина си дават сметка, че тъкмо това е повода за икономическия колапс на тоталитарната система. Когато страната контролира цените, тогава премахваш главния пазарен принцип - стремежът към облага. Когато той отсъства, няма претекст да произвеждаш по-качествена стока от съперниците си, тъй като нямаш съперници. Изпълняваш някакви правила и точка - никой не го интересува дали стоката е качествена. Дори и тогава продаваш под себестойност, трупайки големи загуби. Продаваш на консуматори чийто заплати също се контролират. Инициатива всяка тука оставете, както би споделил поетът. Няма нововъведения, просто кърпиш. А безкрайното кърпене е добродетел единствено в описа на Йовков - " Серафим ".
Оттогава изминахме дълъг път. Нека не се самобичуваме, че българското общество няма своите огромни победи. Това значи да отречем очакванията и търпението, с което нашите родители прекараха най-хубавите си години измежду икономическата неустановеност на прехода, само че съумяха да възпитат хора с положително обучение и доста очаквания за бъдещето. Надявам се и ние сега да възпитаваме децата си по този метод. България от дълго време не е онази затворена страна, обществото ни познава света с всичките му полюси, позитивни и негативни страни.
Проблемът е, че сега с нищо не се отличаваме. България няма нито едно ясно дефинирано стратегическо преимущество, което да употребява, с цел да спре да пърпори. България сега е на автопилот. И още веднъж кърпим - този път парламент, под очевидния отвод на част от политическите " майстори " да признаят, че счупиха колата. Бронята пада към този момент шест пъти, черен пушек излиза от ауспуха, а оня мъж без лице ляга под колата, връзваме до идната парламентарна дупка. Тя идва през есента. Чичо Дончо, остана ли ти малко тел?
България е на автопилот. Тя пърпори. В нея се кърпи, не се основава, разяснява той.
Човек каквото и да е учил, където и да е пътувал, каквото и да е видял и претърпял, евентуално е имал комшия, който е прекарал живота си в лежане под кола. Мъж, чието лице мъчно пресъздаваме, само че помним краката, които стърчат отдолу под колата. Бърника си нещо, а ти отиваш на учебно заведение. Ръчка по колата, а ти завършваш учебно заведение. И университета завършваш, само че той си е все по този начин там - цвета на машината поизбледнял, само че мъжа лежи ли, лежи. Когато се замислиш върху това, си даваш сметка, че рядко си виждал тази кола в придвижване, а стърчащите крайници под нея са неизменима част от пейзажа.
Тези два облика - на мъж и автомобил толкоз мощно са се слели в съзнанието ти, че даже и да видиш индивида, мъчно го възприемаш като изправен, а когато видиш колата, имаш възприятието, че тя се движи напред с двата стърчащи крайници. Сигурен съм, че сте го виждали - във вашия град или квартал, улица или село.
Тази картина изплува в съзнанието ми в последно време. Да човъркаш в оцапаната машинария на българското съществуване, измежду тръби, кабели и течове, с мисълта, че за следващ път нещо ще натаманиш, закрепиш, нещо ще затегнеш, е вяра и проклинание. Явно някои елементи са за промяна, очевидно нямаш принадлежности, само че майсторът си е занаятчия. Пак ще възпламени, ще изпуши чернилка, ще тръгне на втора. И отгоре-отгоре България ще продължи да пърпори по пътя на времето.
Човек може да научи доста от водачите. Когато пристигнах да работя в bTV към този момент преди 18 години, един от сътрудниците ми сподели нещо, което е тъкмо в десетката на българската реалност: " Запомни, Светльо " - стартира чичо Дончо. - " Най-важното е в себе си постоянно да имаш тел. Не тръгвай в никакъв случай на път без тел. Защото това е нещо велико! ". Признавам си, не се бях замислял до този миг за безбройните приложения на телта в живота на индивида. " Ами, в случай че ти се откачи бронята? - продължи умно опитният водач. - " Ако имаш тел, незабавно ще я закрепиш! Ще я вържеш! Ще можеш да окажеш помощ и на другите, тъй като те не се сещат и не носят тел в себе си. А би трябвало! ".
Запомних го. И с най-хубави мемоари приветствам чичо Дончо, който от дълго време е пенсионер, в случай че ме гледа сега. Той ми отвори очите за Психологията на изобретателното закърпване, родено от дълги години живот, в които човек е можел да разчита най-вече на себе си или по-точно на своята досетливост. Но не с цел да сътвори нещо ново, а с цел да закърпи нещо развалящо се. А това ангажира времето, силата и напъните даже и на най-креативните жители.
Да кърпим, а не да сътворяваме. За да пърпорим.
Трудна орис, родена измежду ограничения и мемоари, че млякото коствало 12 стотинки. Малцина си дават сметка, че тъкмо това е повода за икономическия колапс на тоталитарната система. Когато страната контролира цените, тогава премахваш главния пазарен принцип - стремежът към облага. Когато той отсъства, няма претекст да произвеждаш по-качествена стока от съперниците си, тъй като нямаш съперници. Изпълняваш някакви правила и точка - никой не го интересува дали стоката е качествена. Дори и тогава продаваш под себестойност, трупайки големи загуби. Продаваш на консуматори чийто заплати също се контролират. Инициатива всяка тука оставете, както би споделил поетът. Няма нововъведения, просто кърпиш. А безкрайното кърпене е добродетел единствено в описа на Йовков - " Серафим ".
Оттогава изминахме дълъг път. Нека не се самобичуваме, че българското общество няма своите огромни победи. Това значи да отречем очакванията и търпението, с което нашите родители прекараха най-хубавите си години измежду икономическата неустановеност на прехода, само че съумяха да възпитат хора с положително обучение и доста очаквания за бъдещето. Надявам се и ние сега да възпитаваме децата си по този метод. България от дълго време не е онази затворена страна, обществото ни познава света с всичките му полюси, позитивни и негативни страни.
Проблемът е, че сега с нищо не се отличаваме. България няма нито едно ясно дефинирано стратегическо преимущество, което да употребява, с цел да спре да пърпори. България сега е на автопилот. И още веднъж кърпим - този път парламент, под очевидния отвод на част от политическите " майстори " да признаят, че счупиха колата. Бронята пада към този момент шест пъти, черен пушек излиза от ауспуха, а оня мъж без лице ляга под колата, връзваме до идната парламентарна дупка. Тя идва през есента. Чичо Дончо, остана ли ти малко тел?
Източник: petel.bg
КОМЕНТАРИ