Почина знаковият поет за България Ивайло Балабанов
Внезапно умря Ивайло Балабанов - един от най-стойностните създател в актуалната ни лирика. Той сътвори емблематични поетични произведения, измежду които са обичаните на хиляди читатели „ Жената с белия шал”, „ Принос към европейската история”, „ Бяла риза”, „ Чудоявление”, „ Жена в дъжда”, „ Очи”, „ Въпрос за Левски”, „ Защо не отивам на църква”, „ Сълза”, „ Глина”, „ Тежък хляб”, „ Животът, който е любов”, „ Окова за щурец” и още десетки запаметяващи се и представени от публиката стихотворения... Осем месеца след кончината на брачната половинка си Ваня неговото сърце отлетя за безконечна прегръдка с нея...
Тъжната вест е обявена от Хубен Стефанов – непосредствен другар на Ивайло Балабанов.
Точно преди година във връзка 75-годишния празник на поета Съюзът на българските писатели издаде антологичната книга на Ивайло Балабанов „ Принос към европейската история” с поддръжката на Министерство на културата. Беше му отпусната и пожизнена държавна пенсия, както и по предложение на няколко креативен организации Ивайло беше почетен с медал „ Св. св. Кирил и Методий”.
Макар и късно в житейския му път, тези самопризнания го зарадваха. България е родила в лицето на Ивайло Балабанов международен стихотворец. Неговият естествен гений е неоспорим и би могъл да бъде съпоставен с гения, притежаван от Дебелянов и Яворов, извиращ от дълбоките пластове на българския дух, на непримиримата воля, горда неустрашимост и потвърдено свободолюбие, наследени в пластовете на родовото ни съзнание и културна еднаквост.
Без да е създател на многотомно по размер творчество, без да преекспонира личната си персона в медийна или политико-социална среда, Ивайло Балабанов влезе в българската поетична класика с десетки стихотворения, станали обичани на генерации читатели. Достъпните послания, непресторените трагически нотки и в това време оптимистичната емоционалност в неговата лирика са мотив той да се радва на безграничната обич освен от страна на четящите лирика, само че и на хиляди почитатели в обществените мрежи. През годините се уверих, че мнението на литературните откриватели за поезията на Ивайло Балабанов няма потребност от отбрана пред необятната аудитория, която цитира свободно негови произведения.
Той е не просто известен, той е обичан, харесван от хиляди консуматори в обществените мрежи, тъй като съумява да облече в истински, само че и образно чисти метафори многообразието от трагични положения, неразрешими алтернативи и световни несъгласия в края на ХХ и началото на ХХІ век. А женските облици в неговите произведения са по едно и също време изящни, духовно просветлени, с мека, художническа еротичност. Те не са обект на статично описване, а обитават по едно и също време имагинерно и действително всебитие – очевидно за създателя, само че и осезаемо за читателя. Без да произнася и дума, същността на всяка жена изрича себе си с проливен дъжд от жестове, придвижвания, с оня звънък летеж от страсти, който допуска присъщата ѝ вселюбов, раждаща живота, облагородяваща мъжа, освещаваща бита, даже приласкаваща гибелта. Жената в иконографията на Ивайло Балабанов е по едно и също време царствена и тъжна, мадона и момиче под часовника на гарата, Пенелопа и майка на света...
Ивайло Балабанов е Щастливецът на актуалната ни лирика – признал го е за себе си напълно ясно: „ Нормално зрящите са най-нещастни... Те виждат единствено цвят, кора и кожа... Поезията може би в действителност не е жена, която да зърнеш зад сенките на делника, само че когато имаш очи да видиш, че една жена като че ли стъпва по бели въздушни хълмчета, се ражда едно положително стихотворение. Поетите не са обикновено зрящи хора “.
Но тъкмо те отключват безкрая.
Всички мостове сред хората рано или късно се срутват. Остават единствено въображаемите, под дъгата на поезията...
БЪЛГАРИН
Посвещавам с болежка и горделивост това стихотворение
на всички от моето родно село Хухла!
О, какъв брой мъчно е да бъдеш българин
във този край от Бог безстопанствен,
измежду дивите му тилилейски хълмове
да бъдеш цялостен живот неизменен.
И цялостен живот, осъден с орис клета,
с една съвсем безхлебна мизерия,
да носиш безшумно своята нерадост
и свойта сложна българска орис.
Да знаеш, че България е глуха
за теб, само че отново да вярваш от сърце,
че тя стартира постоянно от Хухла,
а не стартира от „ Дондуков “ две.
О, какъв брой мъчно е да си осъден
от Бог и цар в един пропуснат край.
Презрял нихилистичната сексапил,
да вярваш, че земята ти е парадайс.
И горделив, измъчен скръбната съсипия
на днешната безродна независимост,
да кажеш: „ Аз съм българин! От Хухла!
Всичко останало е суетност! “.
Тъжната вест е обявена от Хубен Стефанов – непосредствен другар на Ивайло Балабанов.
Точно преди година във връзка 75-годишния празник на поета Съюзът на българските писатели издаде антологичната книга на Ивайло Балабанов „ Принос към европейската история” с поддръжката на Министерство на културата. Беше му отпусната и пожизнена държавна пенсия, както и по предложение на няколко креативен организации Ивайло беше почетен с медал „ Св. св. Кирил и Методий”.
Макар и късно в житейския му път, тези самопризнания го зарадваха. България е родила в лицето на Ивайло Балабанов международен стихотворец. Неговият естествен гений е неоспорим и би могъл да бъде съпоставен с гения, притежаван от Дебелянов и Яворов, извиращ от дълбоките пластове на българския дух, на непримиримата воля, горда неустрашимост и потвърдено свободолюбие, наследени в пластовете на родовото ни съзнание и културна еднаквост.
Без да е създател на многотомно по размер творчество, без да преекспонира личната си персона в медийна или политико-социална среда, Ивайло Балабанов влезе в българската поетична класика с десетки стихотворения, станали обичани на генерации читатели. Достъпните послания, непресторените трагически нотки и в това време оптимистичната емоционалност в неговата лирика са мотив той да се радва на безграничната обич освен от страна на четящите лирика, само че и на хиляди почитатели в обществените мрежи. През годините се уверих, че мнението на литературните откриватели за поезията на Ивайло Балабанов няма потребност от отбрана пред необятната аудитория, която цитира свободно негови произведения.
Той е не просто известен, той е обичан, харесван от хиляди консуматори в обществените мрежи, тъй като съумява да облече в истински, само че и образно чисти метафори многообразието от трагични положения, неразрешими алтернативи и световни несъгласия в края на ХХ и началото на ХХІ век. А женските облици в неговите произведения са по едно и също време изящни, духовно просветлени, с мека, художническа еротичност. Те не са обект на статично описване, а обитават по едно и също време имагинерно и действително всебитие – очевидно за създателя, само че и осезаемо за читателя. Без да произнася и дума, същността на всяка жена изрича себе си с проливен дъжд от жестове, придвижвания, с оня звънък летеж от страсти, който допуска присъщата ѝ вселюбов, раждаща живота, облагородяваща мъжа, освещаваща бита, даже приласкаваща гибелта. Жената в иконографията на Ивайло Балабанов е по едно и също време царствена и тъжна, мадона и момиче под часовника на гарата, Пенелопа и майка на света...
Ивайло Балабанов е Щастливецът на актуалната ни лирика – признал го е за себе си напълно ясно: „ Нормално зрящите са най-нещастни... Те виждат единствено цвят, кора и кожа... Поезията може би в действителност не е жена, която да зърнеш зад сенките на делника, само че когато имаш очи да видиш, че една жена като че ли стъпва по бели въздушни хълмчета, се ражда едно положително стихотворение. Поетите не са обикновено зрящи хора “.
Но тъкмо те отключват безкрая.
Всички мостове сред хората рано или късно се срутват. Остават единствено въображаемите, под дъгата на поезията...
БЪЛГАРИН
Посвещавам с болежка и горделивост това стихотворение
на всички от моето родно село Хухла!
О, какъв брой мъчно е да бъдеш българин
във този край от Бог безстопанствен,
измежду дивите му тилилейски хълмове
да бъдеш цялостен живот неизменен.
И цялостен живот, осъден с орис клета,
с една съвсем безхлебна мизерия,
да носиш безшумно своята нерадост
и свойта сложна българска орис.
Да знаеш, че България е глуха
за теб, само че отново да вярваш от сърце,
че тя стартира постоянно от Хухла,
а не стартира от „ Дондуков “ две.
О, какъв брой мъчно е да си осъден
от Бог и цар в един пропуснат край.
Презрял нихилистичната сексапил,
да вярваш, че земята ти е парадайс.
И горделив, измъчен скръбната съсипия
на днешната безродна независимост,
да кажеш: „ Аз съм българин! От Хухла!
Всичко останало е суетност! “.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ