Нормализация след фентанила на Промяната
Властта не би трябвало да бъде нито мотив за екстаз, нито за апокалиптични прокоби
Гражданите не могат да изградят доверие към ръководство, което се сменя по-често от сезоните
През последните години у нас се наложи абсурден и отровен публичен климат, зависещ на една насаждана до маниакалност обсесия към перманентни предварителни избори. Обсесия, която се продуцира от неудовлетворени политически малцинства и техни корпоративни спонсори, шушука се из подмолни кръгове, хиперболизира се - къде незабелязано, къде целеустремено - в целия обществен дискурс. Няма ли най-накрая да си дадем сметка какъв брой зловредно за страната и за демокрацията е всеки един диалог за ръководството да стартира, да се разпростира и да приключва с хипотези по кое време щяло било да падне държавното управление?
На процедура няма различен диалог за ръководството. Не каква политика се организира, не къде едно държавно управление се проваля и какво би трябвало да направи, а докога ще устиска. Чертаят се всевъзможни сюжети, само че не за работата по съответни цели, от които зависят стопанската система, приходите, бюджетът и прочие, а каква партийна композиция ще се сглоби или каква междуличностна свада ще избухне, с цел да идем на предварителни избори. Сякаш някой настойчиво има вяра в самосбъдващите се пророчества. Тоя щял да се намуси, на оня нямало да му се получи, на третия щяло да му писне, четвъртият кроял сметки и - несъмнено - гвоздеят на всеки подобен разбор – щяло било да има митинги, затова, нямало къде да вървим, с изключение на на предварителни избори. Наративът „ докога “ беше трансфорат в норма. Девиацията беше оповестена за нормалност. И по този начин всичко замръзва в очакване на следващ рестарт. И след него - на идващия. Единствените политически придвижвания са: да се основават предпоставки за предварителни избори, да се провеждат предварителни избори, а след тях - още веднъж да се основават предпоставки за предварителни избори. До това беше сведена българската политика през последните четири години под сянката на юмрука и неговия политически хомункулус - „ смяната “.
Знаете ли на какво ми наподобява положението, до което докара обществото всичко това? На човек под въздействие на злокобния опиоид фентанил. Описват го като рухване в дълбок бунар от памук. Тялото изпада в опиоидна кетанония - замръзва в неестествена поза като пластмасов манекен без живот, крайниците увисват като в разпаднал се марионетен спектакъл, а погледът се отдалечава, мъждив и стъклен, към хоризонта на несъзнателното. Човекът е там, само че не е; диша, само че сякаш не е от този свят; участва, само че като сянка, уловена в ничията земя сред два свята; изражението е застинало, само че зад него дебне пропаст, в която личността се разпада, трансформира се в ехтене, в отпадъчен излишък от воля. Точно по този начин наподобява и едно общество, поведено от груповата безнаказаност по съдбовния път на „ дрогираната “ неустойчивост и „ опиоидния “ рестарт – с притъпена сензитивност към действителността, с отвод от отговорност, със замръзнало развиване, саморазрушение, упоено от илюзорната разтуха, че след следващата доза „ фентанил “ всичко ще се подреди.
Има една рискова заблуда, която би трябвало най-накрая да бъде преодоляна: че митингът на улицата е по-легитимен от институционалната поредност. Тази нездравословно наивистична левичарско-якобинска визия, услужливо подхранвана у нас от години, докара до разпад на институциите и блокаж на страната. Претенцията на политически малцинства да трансфорат своята визия в наложителна норма, без да имат нужната поддръжка от гласоподавателите, да изместят политическия консенсус, да подменят парламентаризма с махленски напън и истерична медийна изразителност – това няма нищо общо с демокрацията. Стигнахме до такава степен, че партии с едноцифрен резултат, а от време на време и без парламентарно посланичество, да слагат ултиматуми, да диктуват дневния ред и да сковават институционалната воля на нацията. Демокрацията е изкривена в огледало, в което не болшинството ръководи с мярка и отговорност, а малцинството дърпа конците посредством честен шантаж, викове на групички по площадите и от ефира, и самозвани искания за морална безпогрешност.
На този декор стоте дни на държавното управление на Росен Желязков наподобяват като същинска детоксикация и връщане към нормалността. Имаме декларирана воля за цялостен четиригодишен мандат. По-важното от самата воля обаче е, че се показва забележим капацитет за цялостен мандат. Днес това държавно управление и парламентарната настройка, която го поддържа, наподобяват като акт на историческо разкъсване с „ фентаниловата взаимозависимост “ от предварителни избори и непрекъснатото рушене на всяка форма на непоклатимост, с цел да се угоди на това или това политическо малцинство, кохорта или другарски кръжец.
Правителството на Росен Желязков не даде обещание избавление, не се кичи с месианска аура. И тъкмо в това наподобява е неговата най-голяма мощ. Върши си работата, както би трябвало да прави едно грамотно и отговорно държавно управление. Без истерични псевдоморални лозунги, без институционален нихилизъм. Властта не би трябвало да бъде нито мотив за екстаз, нито за апокалиптични прокоби. Тя е ежедневна отговорност, която изисква успокоение, непоклатимост и небосвод оттатък трескаво менящите се настроения във Facebook, оттатък страстта на уличния вик или моментната фотография на следващото социологическо изследване. Сегашният кабинет е първият от години насам, който не се пробва да подмени действителността с фойерверки, не ръководи през тв приемника, не основава подправени илюзии. А това, в нашата надълбоко африканизирана политическа среда, към този момент е качество.
Днес, повече от всеки път, се нуждаем не от нови лозунги, а от политическа отговорност. Да оставим едно държавно управление да изкара мандата си не е израз на политическо примирие, а на национална зрялост. Нека бъдем почтени: нито една действителна промяна – в правораздаването, опазването на здравето, енергетиката – не може да бъде реализирана в условия на перманентна политическа рецесия. Нито една автомагистрала няма да бъде издигната от служебно държавно управление. Сериозните вложители не влагат в страни с краткотрайни държавни управления. Международните сътрудници не водят стратегически диалози с администрация, която е на път да си тръгне вдругиден. Нито пък в еврозоната одобряват, с цел да падне на другия ден държавното управление. Гражданите не могат да изградят доверие към ръководство, което се сменя по-често от сезоните.
Крайно време е да се върнем още веднъж към фундаментите на демократичния ред и по тази причина ще ги напомним за следващ път. Институциите не са просто структури на ръководство, а защитни пояси против капризите на конюнктурата, на бързо менящите се настроения в обществените мрежи. Те са филтър против тиранията и на малцинствата, и на болшинството. Народният суверенитет не значи диктат на обособените групи от улицата, а национална воля, която се осъществя посредством избори, посредством институции, посредством устойчиво ръководство и отчетност. Свободата не е правото да разрушаваш, а отговорността да градиш. А страната не е сцена на непрекъснати политически опити, а дом, в който поколенията намират сигурност, правдивост и вяра. Конституцията не е бърсалка за всяка партийна недакърност да взема решение проблемите на днешния ден. Защото, няма да се уморя да дублирам: нито един от действителните и хронични проблеми на България - беднотия, корупция, неприятно правораздаване, свръхбюрократизация и свръхрегулация – не се дължи на Конституцията. И нито един от тях не може да се реши посредством промени в Конституцията. Още по-малко - от краткотрайни държавни управления. Проблемите се вземат решение с необятно парламентарно единодушие и устойчиво ръководство с цялостен мандат. Всичко останало е от лукавия.
Гражданите не могат да изградят доверие към ръководство, което се сменя по-често от сезоните
През последните години у нас се наложи абсурден и отровен публичен климат, зависещ на една насаждана до маниакалност обсесия към перманентни предварителни избори. Обсесия, която се продуцира от неудовлетворени политически малцинства и техни корпоративни спонсори, шушука се из подмолни кръгове, хиперболизира се - къде незабелязано, къде целеустремено - в целия обществен дискурс. Няма ли най-накрая да си дадем сметка какъв брой зловредно за страната и за демокрацията е всеки един диалог за ръководството да стартира, да се разпростира и да приключва с хипотези по кое време щяло било да падне държавното управление?
На процедура няма различен диалог за ръководството. Не каква политика се организира, не къде едно държавно управление се проваля и какво би трябвало да направи, а докога ще устиска. Чертаят се всевъзможни сюжети, само че не за работата по съответни цели, от които зависят стопанската система, приходите, бюджетът и прочие, а каква партийна композиция ще се сглоби или каква междуличностна свада ще избухне, с цел да идем на предварителни избори. Сякаш някой настойчиво има вяра в самосбъдващите се пророчества. Тоя щял да се намуси, на оня нямало да му се получи, на третия щяло да му писне, четвъртият кроял сметки и - несъмнено - гвоздеят на всеки подобен разбор – щяло било да има митинги, затова, нямало къде да вървим, с изключение на на предварителни избори. Наративът „ докога “ беше трансфорат в норма. Девиацията беше оповестена за нормалност. И по този начин всичко замръзва в очакване на следващ рестарт. И след него - на идващия. Единствените политически придвижвания са: да се основават предпоставки за предварителни избори, да се провеждат предварителни избори, а след тях - още веднъж да се основават предпоставки за предварителни избори. До това беше сведена българската политика през последните четири години под сянката на юмрука и неговия политически хомункулус - „ смяната “.
Знаете ли на какво ми наподобява положението, до което докара обществото всичко това? На човек под въздействие на злокобния опиоид фентанил. Описват го като рухване в дълбок бунар от памук. Тялото изпада в опиоидна кетанония - замръзва в неестествена поза като пластмасов манекен без живот, крайниците увисват като в разпаднал се марионетен спектакъл, а погледът се отдалечава, мъждив и стъклен, към хоризонта на несъзнателното. Човекът е там, само че не е; диша, само че сякаш не е от този свят; участва, само че като сянка, уловена в ничията земя сред два свята; изражението е застинало, само че зад него дебне пропаст, в която личността се разпада, трансформира се в ехтене, в отпадъчен излишък от воля. Точно по този начин наподобява и едно общество, поведено от груповата безнаказаност по съдбовния път на „ дрогираната “ неустойчивост и „ опиоидния “ рестарт – с притъпена сензитивност към действителността, с отвод от отговорност, със замръзнало развиване, саморазрушение, упоено от илюзорната разтуха, че след следващата доза „ фентанил “ всичко ще се подреди.
Има една рискова заблуда, която би трябвало най-накрая да бъде преодоляна: че митингът на улицата е по-легитимен от институционалната поредност. Тази нездравословно наивистична левичарско-якобинска визия, услужливо подхранвана у нас от години, докара до разпад на институциите и блокаж на страната. Претенцията на политически малцинства да трансфорат своята визия в наложителна норма, без да имат нужната поддръжка от гласоподавателите, да изместят политическия консенсус, да подменят парламентаризма с махленски напън и истерична медийна изразителност – това няма нищо общо с демокрацията. Стигнахме до такава степен, че партии с едноцифрен резултат, а от време на време и без парламентарно посланичество, да слагат ултиматуми, да диктуват дневния ред и да сковават институционалната воля на нацията. Демокрацията е изкривена в огледало, в което не болшинството ръководи с мярка и отговорност, а малцинството дърпа конците посредством честен шантаж, викове на групички по площадите и от ефира, и самозвани искания за морална безпогрешност.
На този декор стоте дни на държавното управление на Росен Желязков наподобяват като същинска детоксикация и връщане към нормалността. Имаме декларирана воля за цялостен четиригодишен мандат. По-важното от самата воля обаче е, че се показва забележим капацитет за цялостен мандат. Днес това държавно управление и парламентарната настройка, която го поддържа, наподобяват като акт на историческо разкъсване с „ фентаниловата взаимозависимост “ от предварителни избори и непрекъснатото рушене на всяка форма на непоклатимост, с цел да се угоди на това или това политическо малцинство, кохорта или другарски кръжец.
Правителството на Росен Желязков не даде обещание избавление, не се кичи с месианска аура. И тъкмо в това наподобява е неговата най-голяма мощ. Върши си работата, както би трябвало да прави едно грамотно и отговорно държавно управление. Без истерични псевдоморални лозунги, без институционален нихилизъм. Властта не би трябвало да бъде нито мотив за екстаз, нито за апокалиптични прокоби. Тя е ежедневна отговорност, която изисква успокоение, непоклатимост и небосвод оттатък трескаво менящите се настроения във Facebook, оттатък страстта на уличния вик или моментната фотография на следващото социологическо изследване. Сегашният кабинет е първият от години насам, който не се пробва да подмени действителността с фойерверки, не ръководи през тв приемника, не основава подправени илюзии. А това, в нашата надълбоко африканизирана политическа среда, към този момент е качество.
Днес, повече от всеки път, се нуждаем не от нови лозунги, а от политическа отговорност. Да оставим едно държавно управление да изкара мандата си не е израз на политическо примирие, а на национална зрялост. Нека бъдем почтени: нито една действителна промяна – в правораздаването, опазването на здравето, енергетиката – не може да бъде реализирана в условия на перманентна политическа рецесия. Нито една автомагистрала няма да бъде издигната от служебно държавно управление. Сериозните вложители не влагат в страни с краткотрайни държавни управления. Международните сътрудници не водят стратегически диалози с администрация, която е на път да си тръгне вдругиден. Нито пък в еврозоната одобряват, с цел да падне на другия ден държавното управление. Гражданите не могат да изградят доверие към ръководство, което се сменя по-често от сезоните.
Крайно време е да се върнем още веднъж към фундаментите на демократичния ред и по тази причина ще ги напомним за следващ път. Институциите не са просто структури на ръководство, а защитни пояси против капризите на конюнктурата, на бързо менящите се настроения в обществените мрежи. Те са филтър против тиранията и на малцинствата, и на болшинството. Народният суверенитет не значи диктат на обособените групи от улицата, а национална воля, която се осъществя посредством избори, посредством институции, посредством устойчиво ръководство и отчетност. Свободата не е правото да разрушаваш, а отговорността да градиш. А страната не е сцена на непрекъснати политически опити, а дом, в който поколенията намират сигурност, правдивост и вяра. Конституцията не е бърсалка за всяка партийна недакърност да взема решение проблемите на днешния ден. Защото, няма да се уморя да дублирам: нито един от действителните и хронични проблеми на България - беднотия, корупция, неприятно правораздаване, свръхбюрократизация и свръхрегулация – не се дължи на Конституцията. И нито един от тях не може да се реши посредством промени в Конституцията. Още по-малко - от краткотрайни държавни управления. Проблемите се вземат решение с необятно парламентарно единодушие и устойчиво ръководство с цялостен мандат. Всичко останало е от лукавия.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ