Владимир Зарев: „Всеки ден се стремя към словото, защото писането осмисля живота ми...”
Владимир Зарев е роден през 1947 година в София. Завършил е българска лингвистика в СУ „ Климент Охрдски “. От 1973 година работи в паметното списание „ Съвременник “, а от 1988 година е негов основен редактор. Владимир Зарев има издадени двадесет книги тринадесет от които са романи. Негови книги са превеждани в Германия, в Русия, в Съединени американски щати, в Чехия, в Унгария, в Полша, в Румъния, в Сърбия, в Хърватия, в Албания, в Македония. Носител е на голям брой награди сред които: Държавната премия Свети Паисий Хилендарски, премиите на името на Иван Вазов, Елин Пелин, Стоян Михайловски, Михалаки Георгиев, а също премията за литература на Портал Култура за 2020. През 2016, 2018 и 2019 година той получава грамота за най.четен актуален български създател в Столична библиотека. През 2020 година за особени заслуги в региона на литературата Владимир Зарев е награден с медал „ Стара планина “ I степен.
Уважаеми господин Зарев, дано да стартираме с началото, Дома, фамилията, детството, първите срещи с писаното слово...
Аз в действителност израснах в атмосферата на нематериалност и поклонение пред книгата. В дома ни на улица „ Любен Каравелов “ в София имаше две големи библиотеки, от тяхната смраченост се излъчваше нещо готическо, тяхната пренебрежителност, тяхното великолепие беше толкоз смазващо, че от почитание и поклонение към книгите до осми клас бях чел единствено Карл Май, Май Рид и Емилио Салгари. В девети клас попаднах на новелите на Стефан Цвайг и бях слисан, напряко изумен, те ми разкриха един различен чужд прочувствен и човешки свят. Постепенно потънах в чудото на Словото, в благосъстоянието и несвършването на международната литература, а когато зачетох Достоевски за дълго време изгубих себе си.
Какъв възпитаник бяхте? А като студент? Слушахте ли лекциите на Вашия фамозен татко?
Винаги съм бил добър, само че несъвършен възпитаник, помня че приключих гимназията с общ триумф пет и тридесет и седем. В Университета бях доста грижлив, тъй като татко ми беше ректор и трябваше да пазя името му. Посещавах от време на време неговите лекции, само че с голямо отегчение, с необяснимо за мойте състуденти напрежение.
Кога прописахте? Имахте ли поддръжката на учен Зарев? Или имахте различен книжовен ментор?
Още в гимназията се пробвах да пиша стихотворения и разкази, те бяха наивно неуместни, претенциозно нереални, помня заглавието на един от тях „ Човекът и безкрайността “. Баща ми беше кабинетен академик и за разлика от майка ми беше необработен, ненапълно леден човек. Той деликатно ме поощряваше, само че в никакъв случай не ме хвалеше, опитваше се да ми внуши, че огромната литература е море, а аз към момента съм на брега. Когато обаче на нашата вила в Бистрица прочете романа ми „ Битието “ той ме извика в кабинета при себе си. Беше хладна по здрач, беше се увил в одеяло, очите му бяха мокри, явно се беше просълзил. „ Облечи бяла риза “ – сподели ми той. От тогава когато завърша нов разказ съблюдавам тази чудноват обред, благодаря на ориста, моля се и обличам бяла риза.
След Софийския университет постъпихте на работа като редактор в фамозното списание „ Съвременник”. Какво си спомняте за основния редактор Павел Вежинов, за редакцията тогава?
Това е изумително, аз имам четиридесет и седем години трудов стаж, само че в никакъв случай не съм работил другаде с изключение на в списание „ Съвременник “. По това време списанието излизаше в седемнадесет хиляди и петстотин екземпляра, през днешния ден малко вестници имат подобен тираж, и се продаваше с връзки, „ под масата “. Мама да вземем за пример ме молеше за един образец, който подаряваше на кварталния месар, с цел да ѝ резервира хубаво месо. Той не четеше списанието а го подаряваше на една продавачка в „ Кореком “, тя... не зная. В Съюза на писателите за нас беше отделена една стаичка и за това в понеделник и четвъртък ние се събирахме на редколегия в най-отдалечената и заградена част на съюзното кафене наречена „ Тихия ъгъл “. Възхищавахме се и откровено обичахме Павел Вежинов, с него постоянно беше забавно, той ни даряваше своето доверие, а ние внимавахме в подбора на текстовете, с цел да не му навредим. Тогава в списанието работеха значими литератори, в годините се изредиха над петдесет от тях, само че ще загатна единствено няколко... Чавдар Добрев, Светлозар Игов, Найден Вълчев, Венко Христов, Дончо Цончев, Ваня Петкова, Христо Стефанов и в отдела „ преводна литература “ такива експерти като Кръстан Дянков, Христина Кочемидова, Нели Константинова и Мариана Неделчева.
Останахте правилен на „ Съвременник” от 1973. Като негов основен редактор от 1988 година се справяте с днешната обстановка? Следите и международната литература, доколкото е допустимо. Какво мислите за прозата, която се написа през днешния ден?
Възможно е да бъркам, само че литературата, международната прозаичност през 60-те, 70-те, 80-те и 90-те години на предишния век беше по-значима, с по-дълбоко надникване в необикновеността, в несвършването на индивида и най-важното с по-високи художествени качества, Появи се цяла плеяда от невероятни американски и европейски писатели, забавни бяха и руските писатели дисиденти. Що се отнася до българската литература хубавите книги бяха вълнуващо събитие, може да наподобява пресилено, само че тогава същинските книги като че ли играеха ролята на опозиционна партия, те обединяваха, събираха хората. Да прочетеш една нашумяла с качествата си книга, без значение дали преводна или българска, беше форма на противоречие, на опозиция към скудоумието на тогавашната партийна политика. Това беше и една от най-важните аргументи книгите да имат подобен голям, постоянно главозамайващ тираж.
Автор сте на близо 20 книги. Кариерата Ви до момента беше възходяща. Признат сте като един от нашите водещи модерни белетристи. С „ Битие” станахте фамозен още като млад създател, а с „ Разруха” се прочухте и в Европа. Този мощен разказ стана бестселър в Германия и Щатите. Определиха Ви като „ българския Балзак”... Кои други свои книги с изключение на тези, харесвате? /А има ли такива, които не считате за сполучливи?
За писателя книгите са като деца, като постоянно непослушни, само че постоянно обичани деца ето за какво е мъчно да се изкажат желания към някои от тях. Освен изброените от вас романи аз високо оценявам епичната си фамилна сага „ Битието “, „ Изходът “, „ Законът “. Трилогията с общ размер от над 2,700 страници излезе в превод на немски език в влиятелното австрийско издателство „ Дойтике “. То отпечата книгите в първокласно издание с твърди корици. Преди три години най-голямото немско издателство Де Те Фау закупи правата от „ Дойтике “ и преиздаде трилогията в огромен тираж и в меки корици. Мисля, че това не се е случвало с българска книга. Високо оценявам също романите си „ Светове “, „ Орлов мост “, „ Чудовището “, „ Лето 1850 “ и изключително „ Поп Богомил и съвършенството на страха “. Мисля, че „ Поп Богомил и съвършенството на страха “ е най-хубавият ми разказ, той е изпълнен с голям брой житейски и метафизичен хрумвания, а също споделя за духовното великолепие на една разкол, която прониква в Европа и трансформира цялото средновековие, слага началото на Ренесанса.
Какво мислите за литературните награди? Вие имате значително. Стимул ли са те или...
Разбира се, че литературните награди поддържат напъните на всеки публицист... изключително в случай че са получени почтено и са заслужени. Ще загатна още, че на всички места в Европа в случай че една книга се взима постоянно от библиотеките, в случай че нейните читатели в библиотеките са впечатляващо доста, страната поддържа нейният създател със солидна сума. Познавам писатели на запад, които се устоят по този метод. България е подписала това европейско съглашение, само че няма кой да го извършва, знаете, че за голямата част от българските политици културата във всички нейни форми е нещо безсмислено и ненужно.
Защо, съгласно Вас, България няма още своя Нобел?
По простата причина, че за това е нужна поддръжка от страната, някаква непрекъсната и ефикасна държавна политика. Нужна е непрекъсната и ефикасна държавна помощ повече български книги да се превеждат по света. Българският език е дребен, съвсем другоземен, България би трябвало да опазва и поддържа преводачите на българските книги. Ще ви дам един слисващ образец, преди няколко години „ Разруха “ трябваше да излезе на съветски и в Русия не се откри преводач от български език. Преди тридесет години в Съветския съюз имаше десетки и стотици опитни преводачи от български. Бяха закрити мощните катедри по българистика във Франция, в Полша... да не изреждам в съвсем цяла Европа. А вижте каква нападателна културна политика има дребна Македония, страни като Литва, Латвия и Естония.
Как се ражда един Ваш разказ? Може би от един спомен, една преживелица, една фраза? В романа си „ Търговецът на начала на романи” нашумелият в този момент по света Матей Вишниек / който имам щастието да превеждам/, твърди, че: „ Първото изречение на един разказ би трябвало да съдържа в себе си като в зародиш цялата история, целия спор, то е нещо като ембрион...”
Големият румънски публицист Матей Вишниек има право, първото изречение в един разказ е най-трудното тъй като то в действителност би трябвало да съдържа в себе си концепциите и смислите на целия разказ. А персонално в мен романът се ражда някак разсеяно и инцидентно. Идеята колкото и мощна да е се появява някак мързеливо в съзнанието ми, само че настойчиво „ работи “ в него до момента в който си пробие път и се оформи като неустоима фантазия и вяра.
А по какъв начин пишете елементарно или мъчно, бързо или постепенно?
Пиша постепенно и мъчно до момента в който героите се освободят от опеката ми, до момента в който не ме „ изоставят “ и заживеят своя само вероятен, свободен и несравним живот. След това пиша изумително елементарно и бързо.
Вие сте високо оценен освен от рецензията, само че и обичан от читателите, измежду най- четените и издавани модерни български създатели. Сега, след близо половин век в литературата, считате ли, че изпълнихте Вашата персонална стратегия? Доволен ли сте от постигнатото?
До тази към този момент достолепна възраст имам двадесет книги от които тринадесет са романи. Ще споделя с горделивост че половината от тези романи са написани преди демократичните промени през 1988, само че не престават да се търсят, да се преиздават и да се продават на пазара. А това значи, че хората имат потребност от тях, че те са част от истината за нашия български сложен живот. От друга страна в тези петдесет години аз непрестанно съм се стремял към съвършенството. И това е моето голямо отчаяние, в този момент към този момент мъчително съзнавам, че съвършенството е невероятно, че то е изплъзващо се като хоризонта, колкото го наближаваме, толкоз той се отдалечава от нас.
Интелектуалният пазач на Европа”, Жан Пол Сартр / определението е на военачалник Дьо Гол!/, се питаше: „ Трябва да сътворяваме, да отразяваме или да откриваме?”. Вие какво бихте споделили?
Някак инстинктивно аз съм уверен, че би трябвало да отразяваме и да сътворяваме, с цел да можем да откриваме.
А великият „ румънски французин” Йожен Йонеско писа безусловно следното: „ Пишем, тъй като сме нещастни”.... Вие за какво пишете?
Пиша, тъй като във всичко към мен, във величието на природата, във величието на самия човешки живот като че ли има нещо незавършено. И още устремявам се към Словото, тъй като ежедневно чувствам, че писането осмисля живота ми.
Какво мислите за ролята на опита в творчеството? Приемате ли постмодернизма в днешната българска лирика и прозаичност?
Винаги съм твърдял, че персоналната човешка независимост е форма на разграничение, че колкото по-различен е един човек, толкоз той е по-свободен. За да реализира своята независимост, правото на своето разграничение и неповторимост, писателят би трябвало да опитва в своето творчество. За жал постоянно опита заменя моженето, отсъствието на същински ослепителен гений се подменя с надменна придирчивост. Харесвам постмодернизма, само че единствено когато посредством този способ на обрисуване създателят съумява да предложи на читателя някаква нова философска или значима житейска концепция. Моят разказ „ Поп Богомил и съвършенството на страха “ е философска, историческа, само че и в огромна степен постмодерна книга.
Кои са Вашите учители / мостри - родни и международни?
Харесвам десетки създатели, само че обичаните ми писатели от които съм се възхищавал, пред които почитам и от които съм се учил са Фьодор Достоевски, Томас Ман и Уилям Фокнър. От българските с поклонение ще загатна Емилиян Станев, Димитър Димов и Димитър Талев.
Какво четете и препрочитате?
Понякога изпитвам духовната нужда да се върна към някоя от обичаните си книги. Не я прочитам цялата, разтварям я на направления и се уважавам, извозвам с нея няколко часа и денят ми става различен. По-светъл и по-значим.
Каква музика слушате?
Някъде Томас Ман беше написал, че по-дълбоките високо духовни хора са подвластни на музиката, а по-повърхностните избират живописта и изобразителното изкуство. Е, аз съм от тези, по-повърхностните. Но обичам да чувам класическа музика, имам богата фонотека и постоянно до момента в който работя оставям тя да ме съпровожда в креативните ми старания. „ Деветата симфония “ на Бетовен, „ Малка нощна музика “ и „ Реквием “ на Моцарт, „ Четирите годишни времена “ на Вивалди, черковнославянските литургии изпети от Борис Христов в храма Александър Невски съм слушал вероятно стотици пъти.
Вие сте огромен обожател на българската живопис. Назовете няколко обичани имена...
Имам сериозна сбирка от картини, по-голяма част от художниците чиито картини владея бяха и са мои другари. Обичам картините си от Тома Трифоновски, Михалис Гарудис, Георги Баев, Енчо Пиронков, Георги Божилов – Слона, Лика Янко, Любен Диманов, Нерон, Румен Скорчев, Сули Сеферов, Димитър Киров, Кольо Карамфилов, Иван Кирков, Иван Димов, Генко Генков, Владимир Пенев, Ивайло Мирчев, Кеазин Исинов, Николай Караджов Сами Биджерано, Андрей Даниел, Греди Асса, Светла Косева, Васил Василев, Георги Йорданов. Разбира се имам картини и на нашите класици. Ще опиша в резюме нещо уповавам се забавно. Няколко месеца преди почине големият български художник и интелектуалец Светлин Русев ме предложения в ателието си на улица Врабча, беше прочел трилогията ми и пожела да поговорим за нея. От него владея прелестна актова рисунка и литография. „ Господин Русев – споделих му, - ужасно искам, напряко жадувам да имам ваша картина, само че не мога да си разреша тези цени “. „ Господин Зарев – усмихна се той, - тези цени са напълно действителни и някои хора би трябвало да ги заплащат в случай че желаят да имат мои картини. Но вие не сте от тях. На вас аз ще ви подаря картина. “ Помислих, че се майтапи, само че след три дни той ме повика в ателието си зад спектакъл София. Беше подредил един страховит женски портрет и този необикновен, могъщо въздействащ пейзаж в сиво и черно, който се трансформира в мое владеене. „ Вие ме направихте благополучен! “ – написах му незабавно. Три месеца по-късно той неуместно умря. Благодарил съм му стотици пъти в мозъка си, само че в този момент желая гласно да изразя, да извикам своята признателност.
Две от Вашите книги са филмирани. Останахте ли удовлетворен от тези акомодации?
По моя разказ „ Битието “ бяха направени двадесет и четири серии, за жал сериалът „ Дървото на живота “ остана недовършен. Бях прелестно сюрпризиран от първия сезон, във втория сезон основателите се пробваха да опишат всички исторически събития сполетели българския народ, само че историята на един народ се разкрива същински не посредством събитията, а посредством орисите на хората. Що се отнася до филмът по моя разказ „ Разруха” режисьорът Петър Попзлатев се подигра с мен и с моята книга. Той взе пари от Националния кино център с цел да направи филм по „ Разруха “ а снима някаква бледа компилация, напряко унищожи книгата ми.
Защо нашата интелигенция и преди, и в този момент, е по- друга от тази в останалите страни на Източна Европа?
Задавал съм си този непосилен въпрос... най-вероятно тъй като пет века ние сме били под турско иго, били сме сложени под непрекъснато принуждение, оскърбление и мрак.
Оптимист ли сте за България? А за българската просвета и литература?
Ако се смени този метод на еднолично и безотговорно ръководство, в случай че се спре най-малко на половина проникналата на всички места корупция и несекващите обири, в случай че стопански и най-много духовно се възмогнем, в случай че опазим умните, интелигентните, младежите да останат в България, в случай че създадем могъщо гражданско общество, което да озапти истерично егоистичната ни политическа класа и незаконната олигархия, в случай че най-накрая успеем да създадем национално единство, някаква обединителна концепция за възхода на България и нашата обща бъдещност... виждате ли какъв брой безнадеждно пожелателно е да бъда оптимист. Що се отнася до българската литература, нейното бъдеще, а и предишното ѝ са съществено застрашени, тъй като в случай че изчезне българския народ ще изчезне и българския език, а това ще бъде духовна злополука.
Щастлив ли сте в фамилен проект? Вашата брачна половинка Мирела Иванова е известна поетеса и преводачка, имате три дъщери с красивите български имена: Неда, Яна и Зорница...
Аз има три умни и красиви дъщери и пет прелестни внука които ме радват и изпълват живота ми със смисъл и хубост. Що се отнася до Мирела срещнах я в доста сложен интервал от живота си. Чувствах се отчаян, не бях писал от години, от романите си „ Хрътката “ и „ Хрътката против Хрътката “. Тя направи вероятното да се влюбя на своите пределни четиридесет и седем години и да допускам още веднъж в креативните си благоприятни условия, в смисъла на своя живот. И до момента с нея живеем щастливо и безрезервно.
Казахте, че „ огромната болежка на остаряването е, че човек остава млад”. След като сте млад духом, несъмнено още мечтаете. Ако не е загадка, защо?
Най-съкровената, напряко мъчителната ми фантазия е да напиша новия си разказ. Всъщност да го завърша, тъй като аз щастливо съм го почнал. На седемдесет и три години аз към този момент съм много изтощен, имам голям креативен опит, само че сетивата ми отслабват, въображението и интуицията ми губят своята прохлада, своята безкрайност.
Ако това се случи вероятно ще бъде най-щастливият ден в живота ми!
Уважаеми господин Зарев, дано да стартираме с началото, Дома, фамилията, детството, първите срещи с писаното слово...
Аз в действителност израснах в атмосферата на нематериалност и поклонение пред книгата. В дома ни на улица „ Любен Каравелов “ в София имаше две големи библиотеки, от тяхната смраченост се излъчваше нещо готическо, тяхната пренебрежителност, тяхното великолепие беше толкоз смазващо, че от почитание и поклонение към книгите до осми клас бях чел единствено Карл Май, Май Рид и Емилио Салгари. В девети клас попаднах на новелите на Стефан Цвайг и бях слисан, напряко изумен, те ми разкриха един различен чужд прочувствен и човешки свят. Постепенно потънах в чудото на Словото, в благосъстоянието и несвършването на международната литература, а когато зачетох Достоевски за дълго време изгубих себе си.
Какъв възпитаник бяхте? А като студент? Слушахте ли лекциите на Вашия фамозен татко?
Винаги съм бил добър, само че несъвършен възпитаник, помня че приключих гимназията с общ триумф пет и тридесет и седем. В Университета бях доста грижлив, тъй като татко ми беше ректор и трябваше да пазя името му. Посещавах от време на време неговите лекции, само че с голямо отегчение, с необяснимо за мойте състуденти напрежение.
Кога прописахте? Имахте ли поддръжката на учен Зарев? Или имахте различен книжовен ментор?
Още в гимназията се пробвах да пиша стихотворения и разкази, те бяха наивно неуместни, претенциозно нереални, помня заглавието на един от тях „ Човекът и безкрайността “. Баща ми беше кабинетен академик и за разлика от майка ми беше необработен, ненапълно леден човек. Той деликатно ме поощряваше, само че в никакъв случай не ме хвалеше, опитваше се да ми внуши, че огромната литература е море, а аз към момента съм на брега. Когато обаче на нашата вила в Бистрица прочете романа ми „ Битието “ той ме извика в кабинета при себе си. Беше хладна по здрач, беше се увил в одеяло, очите му бяха мокри, явно се беше просълзил. „ Облечи бяла риза “ – сподели ми той. От тогава когато завърша нов разказ съблюдавам тази чудноват обред, благодаря на ориста, моля се и обличам бяла риза.
След Софийския университет постъпихте на работа като редактор в фамозното списание „ Съвременник”. Какво си спомняте за основния редактор Павел Вежинов, за редакцията тогава?
Това е изумително, аз имам четиридесет и седем години трудов стаж, само че в никакъв случай не съм работил другаде с изключение на в списание „ Съвременник “. По това време списанието излизаше в седемнадесет хиляди и петстотин екземпляра, през днешния ден малко вестници имат подобен тираж, и се продаваше с връзки, „ под масата “. Мама да вземем за пример ме молеше за един образец, който подаряваше на кварталния месар, с цел да ѝ резервира хубаво месо. Той не четеше списанието а го подаряваше на една продавачка в „ Кореком “, тя... не зная. В Съюза на писателите за нас беше отделена една стаичка и за това в понеделник и четвъртък ние се събирахме на редколегия в най-отдалечената и заградена част на съюзното кафене наречена „ Тихия ъгъл “. Възхищавахме се и откровено обичахме Павел Вежинов, с него постоянно беше забавно, той ни даряваше своето доверие, а ние внимавахме в подбора на текстовете, с цел да не му навредим. Тогава в списанието работеха значими литератори, в годините се изредиха над петдесет от тях, само че ще загатна единствено няколко... Чавдар Добрев, Светлозар Игов, Найден Вълчев, Венко Христов, Дончо Цончев, Ваня Петкова, Христо Стефанов и в отдела „ преводна литература “ такива експерти като Кръстан Дянков, Христина Кочемидова, Нели Константинова и Мариана Неделчева.
Останахте правилен на „ Съвременник” от 1973. Като негов основен редактор от 1988 година се справяте с днешната обстановка? Следите и международната литература, доколкото е допустимо. Какво мислите за прозата, която се написа през днешния ден?
Възможно е да бъркам, само че литературата, международната прозаичност през 60-те, 70-те, 80-те и 90-те години на предишния век беше по-значима, с по-дълбоко надникване в необикновеността, в несвършването на индивида и най-важното с по-високи художествени качества, Появи се цяла плеяда от невероятни американски и европейски писатели, забавни бяха и руските писатели дисиденти. Що се отнася до българската литература хубавите книги бяха вълнуващо събитие, може да наподобява пресилено, само че тогава същинските книги като че ли играеха ролята на опозиционна партия, те обединяваха, събираха хората. Да прочетеш една нашумяла с качествата си книга, без значение дали преводна или българска, беше форма на противоречие, на опозиция към скудоумието на тогавашната партийна политика. Това беше и една от най-важните аргументи книгите да имат подобен голям, постоянно главозамайващ тираж.
Автор сте на близо 20 книги. Кариерата Ви до момента беше възходяща. Признат сте като един от нашите водещи модерни белетристи. С „ Битие” станахте фамозен още като млад създател, а с „ Разруха” се прочухте и в Европа. Този мощен разказ стана бестселър в Германия и Щатите. Определиха Ви като „ българския Балзак”... Кои други свои книги с изключение на тези, харесвате? /А има ли такива, които не считате за сполучливи?
За писателя книгите са като деца, като постоянно непослушни, само че постоянно обичани деца ето за какво е мъчно да се изкажат желания към някои от тях. Освен изброените от вас романи аз високо оценявам епичната си фамилна сага „ Битието “, „ Изходът “, „ Законът “. Трилогията с общ размер от над 2,700 страници излезе в превод на немски език в влиятелното австрийско издателство „ Дойтике “. То отпечата книгите в първокласно издание с твърди корици. Преди три години най-голямото немско издателство Де Те Фау закупи правата от „ Дойтике “ и преиздаде трилогията в огромен тираж и в меки корици. Мисля, че това не се е случвало с българска книга. Високо оценявам също романите си „ Светове “, „ Орлов мост “, „ Чудовището “, „ Лето 1850 “ и изключително „ Поп Богомил и съвършенството на страха “. Мисля, че „ Поп Богомил и съвършенството на страха “ е най-хубавият ми разказ, той е изпълнен с голям брой житейски и метафизичен хрумвания, а също споделя за духовното великолепие на една разкол, която прониква в Европа и трансформира цялото средновековие, слага началото на Ренесанса.
Какво мислите за литературните награди? Вие имате значително. Стимул ли са те или...
Разбира се, че литературните награди поддържат напъните на всеки публицист... изключително в случай че са получени почтено и са заслужени. Ще загатна още, че на всички места в Европа в случай че една книга се взима постоянно от библиотеките, в случай че нейните читатели в библиотеките са впечатляващо доста, страната поддържа нейният създател със солидна сума. Познавам писатели на запад, които се устоят по този метод. България е подписала това европейско съглашение, само че няма кой да го извършва, знаете, че за голямата част от българските политици културата във всички нейни форми е нещо безсмислено и ненужно.
Защо, съгласно Вас, България няма още своя Нобел?
По простата причина, че за това е нужна поддръжка от страната, някаква непрекъсната и ефикасна държавна политика. Нужна е непрекъсната и ефикасна държавна помощ повече български книги да се превеждат по света. Българският език е дребен, съвсем другоземен, България би трябвало да опазва и поддържа преводачите на българските книги. Ще ви дам един слисващ образец, преди няколко години „ Разруха “ трябваше да излезе на съветски и в Русия не се откри преводач от български език. Преди тридесет години в Съветския съюз имаше десетки и стотици опитни преводачи от български. Бяха закрити мощните катедри по българистика във Франция, в Полша... да не изреждам в съвсем цяла Европа. А вижте каква нападателна културна политика има дребна Македония, страни като Литва, Латвия и Естония.
Как се ражда един Ваш разказ? Може би от един спомен, една преживелица, една фраза? В романа си „ Търговецът на начала на романи” нашумелият в този момент по света Матей Вишниек / който имам щастието да превеждам/, твърди, че: „ Първото изречение на един разказ би трябвало да съдържа в себе си като в зародиш цялата история, целия спор, то е нещо като ембрион...”
Големият румънски публицист Матей Вишниек има право, първото изречение в един разказ е най-трудното тъй като то в действителност би трябвало да съдържа в себе си концепциите и смислите на целия разказ. А персонално в мен романът се ражда някак разсеяно и инцидентно. Идеята колкото и мощна да е се появява някак мързеливо в съзнанието ми, само че настойчиво „ работи “ в него до момента в който си пробие път и се оформи като неустоима фантазия и вяра.
А по какъв начин пишете елементарно или мъчно, бързо или постепенно?
Пиша постепенно и мъчно до момента в който героите се освободят от опеката ми, до момента в който не ме „ изоставят “ и заживеят своя само вероятен, свободен и несравним живот. След това пиша изумително елементарно и бързо.
Вие сте високо оценен освен от рецензията, само че и обичан от читателите, измежду най- четените и издавани модерни български създатели. Сега, след близо половин век в литературата, считате ли, че изпълнихте Вашата персонална стратегия? Доволен ли сте от постигнатото?
До тази към този момент достолепна възраст имам двадесет книги от които тринадесет са романи. Ще споделя с горделивост че половината от тези романи са написани преди демократичните промени през 1988, само че не престават да се търсят, да се преиздават и да се продават на пазара. А това значи, че хората имат потребност от тях, че те са част от истината за нашия български сложен живот. От друга страна в тези петдесет години аз непрестанно съм се стремял към съвършенството. И това е моето голямо отчаяние, в този момент към този момент мъчително съзнавам, че съвършенството е невероятно, че то е изплъзващо се като хоризонта, колкото го наближаваме, толкоз той се отдалечава от нас.
Интелектуалният пазач на Европа”, Жан Пол Сартр / определението е на военачалник Дьо Гол!/, се питаше: „ Трябва да сътворяваме, да отразяваме или да откриваме?”. Вие какво бихте споделили?
Някак инстинктивно аз съм уверен, че би трябвало да отразяваме и да сътворяваме, с цел да можем да откриваме.
А великият „ румънски французин” Йожен Йонеско писа безусловно следното: „ Пишем, тъй като сме нещастни”.... Вие за какво пишете?
Пиша, тъй като във всичко към мен, във величието на природата, във величието на самия човешки живот като че ли има нещо незавършено. И още устремявам се към Словото, тъй като ежедневно чувствам, че писането осмисля живота ми.
Какво мислите за ролята на опита в творчеството? Приемате ли постмодернизма в днешната българска лирика и прозаичност?
Винаги съм твърдял, че персоналната човешка независимост е форма на разграничение, че колкото по-различен е един човек, толкоз той е по-свободен. За да реализира своята независимост, правото на своето разграничение и неповторимост, писателят би трябвало да опитва в своето творчество. За жал постоянно опита заменя моженето, отсъствието на същински ослепителен гений се подменя с надменна придирчивост. Харесвам постмодернизма, само че единствено когато посредством този способ на обрисуване създателят съумява да предложи на читателя някаква нова философска или значима житейска концепция. Моят разказ „ Поп Богомил и съвършенството на страха “ е философска, историческа, само че и в огромна степен постмодерна книга.
Кои са Вашите учители / мостри - родни и международни?
Харесвам десетки създатели, само че обичаните ми писатели от които съм се възхищавал, пред които почитам и от които съм се учил са Фьодор Достоевски, Томас Ман и Уилям Фокнър. От българските с поклонение ще загатна Емилиян Станев, Димитър Димов и Димитър Талев.
Какво четете и препрочитате?
Понякога изпитвам духовната нужда да се върна към някоя от обичаните си книги. Не я прочитам цялата, разтварям я на направления и се уважавам, извозвам с нея няколко часа и денят ми става различен. По-светъл и по-значим.
Каква музика слушате?
Някъде Томас Ман беше написал, че по-дълбоките високо духовни хора са подвластни на музиката, а по-повърхностните избират живописта и изобразителното изкуство. Е, аз съм от тези, по-повърхностните. Но обичам да чувам класическа музика, имам богата фонотека и постоянно до момента в който работя оставям тя да ме съпровожда в креативните ми старания. „ Деветата симфония “ на Бетовен, „ Малка нощна музика “ и „ Реквием “ на Моцарт, „ Четирите годишни времена “ на Вивалди, черковнославянските литургии изпети от Борис Христов в храма Александър Невски съм слушал вероятно стотици пъти.
Вие сте огромен обожател на българската живопис. Назовете няколко обичани имена...
Имам сериозна сбирка от картини, по-голяма част от художниците чиито картини владея бяха и са мои другари. Обичам картините си от Тома Трифоновски, Михалис Гарудис, Георги Баев, Енчо Пиронков, Георги Божилов – Слона, Лика Янко, Любен Диманов, Нерон, Румен Скорчев, Сули Сеферов, Димитър Киров, Кольо Карамфилов, Иван Кирков, Иван Димов, Генко Генков, Владимир Пенев, Ивайло Мирчев, Кеазин Исинов, Николай Караджов Сами Биджерано, Андрей Даниел, Греди Асса, Светла Косева, Васил Василев, Георги Йорданов. Разбира се имам картини и на нашите класици. Ще опиша в резюме нещо уповавам се забавно. Няколко месеца преди почине големият български художник и интелектуалец Светлин Русев ме предложения в ателието си на улица Врабча, беше прочел трилогията ми и пожела да поговорим за нея. От него владея прелестна актова рисунка и литография. „ Господин Русев – споделих му, - ужасно искам, напряко жадувам да имам ваша картина, само че не мога да си разреша тези цени “. „ Господин Зарев – усмихна се той, - тези цени са напълно действителни и някои хора би трябвало да ги заплащат в случай че желаят да имат мои картини. Но вие не сте от тях. На вас аз ще ви подаря картина. “ Помислих, че се майтапи, само че след три дни той ме повика в ателието си зад спектакъл София. Беше подредил един страховит женски портрет и този необикновен, могъщо въздействащ пейзаж в сиво и черно, който се трансформира в мое владеене. „ Вие ме направихте благополучен! “ – написах му незабавно. Три месеца по-късно той неуместно умря. Благодарил съм му стотици пъти в мозъка си, само че в този момент желая гласно да изразя, да извикам своята признателност.
Две от Вашите книги са филмирани. Останахте ли удовлетворен от тези акомодации?
По моя разказ „ Битието “ бяха направени двадесет и четири серии, за жал сериалът „ Дървото на живота “ остана недовършен. Бях прелестно сюрпризиран от първия сезон, във втория сезон основателите се пробваха да опишат всички исторически събития сполетели българския народ, само че историята на един народ се разкрива същински не посредством събитията, а посредством орисите на хората. Що се отнася до филмът по моя разказ „ Разруха” режисьорът Петър Попзлатев се подигра с мен и с моята книга. Той взе пари от Националния кино център с цел да направи филм по „ Разруха “ а снима някаква бледа компилация, напряко унищожи книгата ми.
Защо нашата интелигенция и преди, и в този момент, е по- друга от тази в останалите страни на Източна Европа?
Задавал съм си този непосилен въпрос... най-вероятно тъй като пет века ние сме били под турско иго, били сме сложени под непрекъснато принуждение, оскърбление и мрак.
Оптимист ли сте за България? А за българската просвета и литература?
Ако се смени този метод на еднолично и безотговорно ръководство, в случай че се спре най-малко на половина проникналата на всички места корупция и несекващите обири, в случай че стопански и най-много духовно се възмогнем, в случай че опазим умните, интелигентните, младежите да останат в България, в случай че създадем могъщо гражданско общество, което да озапти истерично егоистичната ни политическа класа и незаконната олигархия, в случай че най-накрая успеем да създадем национално единство, някаква обединителна концепция за възхода на България и нашата обща бъдещност... виждате ли какъв брой безнадеждно пожелателно е да бъда оптимист. Що се отнася до българската литература, нейното бъдеще, а и предишното ѝ са съществено застрашени, тъй като в случай че изчезне българския народ ще изчезне и българския език, а това ще бъде духовна злополука.
Щастлив ли сте в фамилен проект? Вашата брачна половинка Мирела Иванова е известна поетеса и преводачка, имате три дъщери с красивите български имена: Неда, Яна и Зорница...
Аз има три умни и красиви дъщери и пет прелестни внука които ме радват и изпълват живота ми със смисъл и хубост. Що се отнася до Мирела срещнах я в доста сложен интервал от живота си. Чувствах се отчаян, не бях писал от години, от романите си „ Хрътката “ и „ Хрътката против Хрътката “. Тя направи вероятното да се влюбя на своите пределни четиридесет и седем години и да допускам още веднъж в креативните си благоприятни условия, в смисъла на своя живот. И до момента с нея живеем щастливо и безрезервно.
Казахте, че „ огромната болежка на остаряването е, че човек остава млад”. След като сте млад духом, несъмнено още мечтаете. Ако не е загадка, защо?
Най-съкровената, напряко мъчителната ми фантазия е да напиша новия си разказ. Всъщност да го завърша, тъй като аз щастливо съм го почнал. На седемдесет и три години аз към този момент съм много изтощен, имам голям креативен опит, само че сетивата ми отслабват, въображението и интуицията ми губят своята прохлада, своята безкрайност.
Ако това се случи вероятно ще бъде най-щастливият ден в живота ми!
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ