Владимир-Расате, първородният син на цар Борис I Михаил, е една

Владимир-Расате , първородният наследник на цар Борис I Михаил, е една от най-противоречивите фигури в българската история. Роден преди покръстването на България, той е учтив в обичайните езически вярвания и се изправя против наложеното християнство и възходящото византийско въздействие.

Тези исторически обстоятелства се преглеждат в книгата „ Българските владетели от VII до XIV век. История на България “ , написана от историка. В нея писателят Румен Петков от Политическа партия „ Единение “ разкрива забавни събития от този интервал.

В книгата може да се запознаете по какъв начин неговото ръководство бележи интервал на разтърсвания и опити за опазване на българската самостоятелност и културна еднаквост . Въпреки късото му и спорно царуване Владимир-Расате остава знак на съпротивата против външната интервенция и бранител на старите български обичаи.

Публикуваме целия материал на доктор Петков без редакторска интервенция:

„ Владимир е първородният наследник на цар Борис І Михаил. Роден е преди покръстването на България /през 864 г./ и носи българското име Расате. Като дете е възпитаван в обичайните полезности на езическа България, по тази причина не може елементарно да изостави старите богове и да се обърне в новата ”чужда ” религия. В желанието си да се откъсне от политическото въздействие на Византия княз Владимир търси поддръжка от владетеля на Източното франкско кралство Арнулф Каринтийски и папа Формоза. През 892 година двамата монарси подписват боен съюз срещу Великоморавия, а това е в прорез с ползите на Византия. Наред с обещанието за военна помощ, княз Владимир се съгласява и с слагането на търговски рестрикции на българския експорт към великоморавското княжество, което се лишавало от каменната сол, добивана в следените от българите солни мини в Карпатите.

Като последовател на старите езически традиции на българите Владимир-Расате организира вътрешна политика, целяща въздържане на наложената от татко му християнска вяра в страната. Той се бои от християнството поради възходящото в българския двор византийско въздействие. Привържениците му и бранителите на остарялата вяра стартират всеобщи гонения против християните и техните проповедници. Разрушени са доста новоиздигнати храмове в това число и огромната базилика в столицата Плиска. Появяват се първите мъченици на вярата, потърпевши от религиозните преследвания.

Константин Преславски се опълчва с мирни средства, като предизвиква християните да понасят всички страдания в името на Христос. Макар Борис І да е в манастир, той продължава да следи от близко държавните каузи. Когато схваща, че Владимир има намерение да опожари няколко български града, той взема решение да се намеси. В дейностите на сина си вижда заплахата от разрушение на постигнатото, по тази причина напуща манастирската обител и провежда скрит план за свалянето на новия държател. Вторият му наследник Гавраил отхвърля да вдигне ръка против овластения си брат. До като третият му наследник Симеон е измежду заговорниците.

Антивизантийската политика на Владимир-Расате и опитът му да върне езичеството претърпяват неуспех поради неналичието на огромна социална поддръжка. Князът е свален от власт и осъден съгласно старобългарския нечовечен бит: „ Който ругатни татко си или вдигне ръка против него му се избождат очите ”. След ослепяването е окован и хвърлен в тюрма. През 893 година умира в пандиза, жена му Косара е замонашена в манастир, а детето им е предадено на серацините /арабски мюсюлмански племена, населявали по това време Арабския халифат/.

През есента на същата 893 година цар Борис І привиква национален събор, на който афишира свалянето на Владимир-Расате от престола. На негово място е повдигнат новият държател на България, третият наследник на Борис – Симеон. Народният събор утвърждава правото на престолонаследие от брат на брат. Симеон е предизвестен, че в случай че с нещо отстъпи от същинското християнство, ще има същата орис. Макар действията на Владимир да не дават отговор на следваната от Борис и Симеон политика, не би следвало да дефинираме ръководството му като неуспех. В дейностите му откриваме носталгията по старите обичаи и българските полезности. За които до края на живота си остава правилен на Тангра и изконните български вярвания.

Той е държател, който мисли за народа си и за неговата самостоятелност. Докрай отстоява убежденията си, че византийците могат елементарно да ни завладяват политически, щом унищожат културата ни. “

Борис-Михаил I: Вторият законодател на българската страна, въвел християнството