Георги Димитров: След четвърт век на безотговорност България е "безпомощна демокрация"
Визитка Проф. дсн, дпн Георги Д. Димитров е създател на катедра Европеистика на СУ " Св. Кл. Охридски ", в която преподава, както и на компетентност Социология в БУ " Неофит Рилски ". Бил е два пъти Фулбрайтов старши откривател (в Chicago University 2002 и The George Washington University 2010). Носител е на националната премия " Питагор " за значителен принос към обществените и филантропичните науки (2014). Автор е или водещ съавтор в над 100 научни изявления - книги, студии и публикации у нас и в чужбина по социология и история на социологията, проучвания върху посткомунистическия преход, проблеми на висшето обучение и гражданското обучение. Последните 10 години изследва политиката за разширение на Европейски Съюз. Повече от година в България партиите не могат да излъчат устойчиво държавно управление, а страната се ръководи от служебни кабинети на президента Румен Радев - какви са аргументите за тази политическа рецесия и по какъв начин би трябвало да я четем?
Нека стартираме с значимото конкретизиране, че последната година не е начало на дълбоката рецесия на актуалната българска народна власт, а единствено нейно разкриване. Криза значи, че нито публичният живот може да продължи както до момента, нито може да премине естествено към различен метод на развиване. Поради това се постанова да се вземе решение (думата " рецесия " идва от гръцкия глагол за отсъждам), което да промени хода на нещата към някаква нова
нормалност.
Тази рецесия стартира през 2001 година с идването на изцяло аполитичен избавител, на който гласоподавателите разпоредиха упованието си да ги " оправи за 800 дни ". Илюзия е, че огромният проблем на нашия политически живот е " Моделът Борисов ". За подобен модел могат да приказват единствено тези, които заинтригувано не помнят метода, по който Българска социалистическа партия организираше политиките си - да напомним, че техният министър на районното развиване обясняваше, че " животът е по-силен от всевъзможни фарове и испи... " и че Марио Николов по този начин и не бе наказан от българския съд за това действие (източване на 7.5 млн. евро от програмата САПАРД - бел. ред.), за което немският му съизвършител дейно излежа присъдата си (но той бе наказан в Германия).
Реклама
Дузина висши магистрати станаха хотелиери по морето доста преди Борисов да припари до държавно управление, тъй като прилагаха закона с ценностна система, на чийто връх е персоналното благоденствие, изразено в крупни суми. Борисов има толкоз резистентен електорат, който е и максимален дял от гласоподавателите, тъй като е персонално олицетворение на житейския блян на тези стотици хиляди хора - те не просто го харесват, те желаят да са като него и при всяка опция се държат тъкмо по този метод. Много преди чалга политиката на Трифонов и неговата котерия имахме Сидеров, Бинев, Бареков, които пробиха чак до Европейския парламент. В това е коренът на политическия ни проблем.
Сегашната очевадна беззащитност на политическите партии не е единствено признак на болестта на българската народна власт, а то е доста по-дълбочинно. То е в общата културна норма - и в опазването на здравето, и в образованието, и в администрацията, и в полицията, и в медиите - за изцяло безконтролно държание в фрапантен прорез с писаните правила. Оттук произтича " безпомощната народна власт " (по доста точния израз на Кародърс), тъй като модерната народна власт е механизъм за саморегулация на публичния живот, издигнат върху презумпцията за отговорно държание - на първо време на поданството, а заради това и на политиците.
Лансират се хрумвания за промени в политическата система - за президентска власт, за промяна на изборната система, за необятно въвеждане на референдумите и така нататък - могат ли те да решат политическия проблем на България?
За да се ориентираме коя " политическа терапия " най-добре би ни избавила от хроничното заболяване на тукашната народна власт, на първо време би трябвало да се схваща неговото естество. Проблемът на политическия ни живот последния четвърт век е, че освен културната основа на общественото държание на редовия българин е безотговорността, само че и че целият институционален уред, който би трябвало да организира секторните политики, възпроизвежда и подсигурява върховенството на тази ценностна настройка.
Да стартираме от сегашната ни конституция. Тя е дълъг документ - с над 17 000 думи. Вижте по какъв начин в нея е решен тъкмо този най-съществен проблем на политическия живот: думата отговорност се среща цели... шест(!) пъти. Само че в три от тях се споделя, че съответното висше длъжностно лице " не носи отговорност " . Тук не става дума единствено за словоупотреба, а за изцяло схващане, че институциите в обществения живот би трябвало да подсигуряват механизми, поддържащи отговорно държание. Този общ принцип намира дълга поредност от най-практични измерения. Само няколко образеца: По-големият или по-малкият брой депутати биха се държали отговорно? Едното е държанието на навалица на стадион, другото е съвещания на парламентарен съд. Унгарците са близо 10 милиона и се оправят със 199 депутати. Вярно е, че немският Бундестаг е от 736 депутати, вторият максимален в света след китайския парламент. Обаче един народен представител се пада на 113 хиляди германци, а у нас на 27 000 души, т.е. 4 пъти по-малко души стоят зад един наш " национален фаворит ". Ако решим да следваме немския опит, ще можем да се оправяме и единствено с 61 депутати. Там изборната преграда е 5 на 100, тук - 4 на 100. Нашите депутати се избират по партийни листи, обаче един път влезнали зад заседателната банка, към този момент показват въжделенията на всички гласоподаватели. Депутат може да станеш и с 14 000 гласа, обаче за отзоваването ти трябват 50 000 подписа. И тъй наречените
Реклама
Освен това близко е до мозъка, че политически опит човек може да придобие през решаването на проблемите в най-близкото си обграждане. Обаче България е страната с най-силно изразено централизирано ръководство в Европа, т.е., където от обособената персона би могло да зависи доста, минимум неща зависят от локалното самоуправление.
Не бива да забравяме и учебния живот, чиито правила изключват опцията за придобиване на отговорност за груповото и институционално държание в годините, когато човек се образува като персона.
Накратко, отговорът на вашия въпрос е: доста неща могат и би трябвало да се създадат. Но още по-важното е, че не би трябвало да изберем едно от тях и да чакаме, че то с вълшебен свойства ще промени цялостното качество на политическия живот. Трябва да има цялостна тактика с доста секторни политики, посредством които да се сътвори ново качество на общественото държание, учредено на институционално обезпечена отговорност, с цел да може въз основа на тези промени в основите на публичния живот да стигнем и до ново качество на българската народна власт .
Коя е най-важната бримка, от която може действително да стартира разплитането на мрежата, в която са хванати институциите на страната?
Пак би трябвало да стартираме отдалече. Съвременна Франция се употребява от " благодеянията на изборното ръководство ", по израза на Констан, под формата на " пета република ". Което идва да ни покаже, че французите, които с съображение се гордеят с политическата си просвета, са извървели доста дълъг път на зиг-заг, с цел да стигнат до сегашната форма на своя политически живот. Нито конституцията, нито съответните модели на демократична политика са свещени крави.
Нека стартираме с значимото конкретизиране, че последната година не е начало на дълбоката рецесия на актуалната българска народна власт, а единствено нейно разкриване. Криза значи, че нито публичният живот може да продължи както до момента, нито може да премине естествено към различен метод на развиване. Поради това се постанова да се вземе решение (думата " рецесия " идва от гръцкия глагол за отсъждам), което да промени хода на нещата към някаква нова
нормалност.
Тази рецесия стартира през 2001 година с идването на изцяло аполитичен избавител, на който гласоподавателите разпоредиха упованието си да ги " оправи за 800 дни ". Илюзия е, че огромният проблем на нашия политически живот е " Моделът Борисов ". За подобен модел могат да приказват единствено тези, които заинтригувано не помнят метода, по който Българска социалистическа партия организираше политиките си - да напомним, че техният министър на районното развиване обясняваше, че " животът е по-силен от всевъзможни фарове и испи... " и че Марио Николов по този начин и не бе наказан от българския съд за това действие (източване на 7.5 млн. евро от програмата САПАРД - бел. ред.), за което немският му съизвършител дейно излежа присъдата си (но той бе наказан в Германия).
Реклама
Дузина висши магистрати станаха хотелиери по морето доста преди Борисов да припари до държавно управление, тъй като прилагаха закона с ценностна система, на чийто връх е персоналното благоденствие, изразено в крупни суми. Борисов има толкоз резистентен електорат, който е и максимален дял от гласоподавателите, тъй като е персонално олицетворение на житейския блян на тези стотици хиляди хора - те не просто го харесват, те желаят да са като него и при всяка опция се държат тъкмо по този метод. Много преди чалга политиката на Трифонов и неговата котерия имахме Сидеров, Бинев, Бареков, които пробиха чак до Европейския парламент. В това е коренът на политическия ни проблем.
Сегашната очевадна беззащитност на политическите партии не е единствено признак на болестта на българската народна власт, а то е доста по-дълбочинно. То е в общата културна норма - и в опазването на здравето, и в образованието, и в администрацията, и в полицията, и в медиите - за изцяло безконтролно държание в фрапантен прорез с писаните правила. Оттук произтича " безпомощната народна власт " (по доста точния израз на Кародърс), тъй като модерната народна власт е механизъм за саморегулация на публичния живот, издигнат върху презумпцията за отговорно държание - на първо време на поданството, а заради това и на политиците.
Лансират се хрумвания за промени в политическата система - за президентска власт, за промяна на изборната система, за необятно въвеждане на референдумите и така нататък - могат ли те да решат политическия проблем на България?
За да се ориентираме коя " политическа терапия " най-добре би ни избавила от хроничното заболяване на тукашната народна власт, на първо време би трябвало да се схваща неговото естество. Проблемът на политическия ни живот последния четвърт век е, че освен културната основа на общественото държание на редовия българин е безотговорността, само че и че целият институционален уред, който би трябвало да организира секторните политики, възпроизвежда и подсигурява върховенството на тази ценностна настройка.
Да стартираме от сегашната ни конституция. Тя е дълъг документ - с над 17 000 думи. Вижте по какъв начин в нея е решен тъкмо този най-съществен проблем на политическия живот: думата отговорност се среща цели... шест(!) пъти. Само че в три от тях се споделя, че съответното висше длъжностно лице " не носи отговорност " . Тук не става дума единствено за словоупотреба, а за изцяло схващане, че институциите в обществения живот би трябвало да подсигуряват механизми, поддържащи отговорно държание. Този общ принцип намира дълга поредност от най-практични измерения. Само няколко образеца: По-големият или по-малкият брой депутати биха се държали отговорно? Едното е държанието на навалица на стадион, другото е съвещания на парламентарен съд. Унгарците са близо 10 милиона и се оправят със 199 депутати. Вярно е, че немският Бундестаг е от 736 депутати, вторият максимален в света след китайския парламент. Обаче един народен представител се пада на 113 хиляди германци, а у нас на 27 000 души, т.е. 4 пъти по-малко души стоят зад един наш " национален фаворит ". Ако решим да следваме немския опит, ще можем да се оправяме и единствено с 61 депутати. Там изборната преграда е 5 на 100, тук - 4 на 100. Нашите депутати се избират по партийни листи, обаче един път влезнали зад заседателната банка, към този момент показват въжделенията на всички гласоподаватели. Депутат може да станеш и с 14 000 гласа, обаче за отзоваването ти трябват 50 000 подписа. И тъй наречените
Реклама
Освен това близко е до мозъка, че политически опит човек може да придобие през решаването на проблемите в най-близкото си обграждане. Обаче България е страната с най-силно изразено централизирано ръководство в Европа, т.е., където от обособената персона би могло да зависи доста, минимум неща зависят от локалното самоуправление.
Не бива да забравяме и учебния живот, чиито правила изключват опцията за придобиване на отговорност за груповото и институционално държание в годините, когато човек се образува като персона.
Накратко, отговорът на вашия въпрос е: доста неща могат и би трябвало да се създадат. Но още по-важното е, че не би трябвало да изберем едно от тях и да чакаме, че то с вълшебен свойства ще промени цялостното качество на политическия живот. Трябва да има цялостна тактика с доста секторни политики, посредством които да се сътвори ново качество на общественото държание, учредено на институционално обезпечена отговорност, с цел да може въз основа на тези промени в основите на публичния живот да стигнем и до ново качество на българската народна власт .
Коя е най-важната бримка, от която може действително да стартира разплитането на мрежата, в която са хванати институциите на страната?
Пак би трябвало да стартираме отдалече. Съвременна Франция се употребява от " благодеянията на изборното ръководство ", по израза на Констан, под формата на " пета република ". Което идва да ни покаже, че французите, които с съображение се гордеят с политическата си просвета, са извървели доста дълъг път на зиг-заг, с цел да стигнат до сегашната форма на своя политически живот. Нито конституцията, нито съответните модели на демократична политика са свещени крави.
Източник: capital.bg
КОМЕНТАРИ