Висок, леко прегърбен, тъмнокос, с очи, в които се смесваха

Висок, леко изкривен, тъмнокос, с очи, в които се смесваха геройство, детска доверчивост и пламъчета от всеки нов облик – подобен беше артистът Георги Георгиев-Гец . Думите „ именит ”, „ огромен ”, „ популярен ” постоянно са му прилягали, тъй като беше непостижим и откровен във всяка своя роля.

“Цена, знай, че след киното най-вече обичам теб и децата! ” Съпругата на Георги Георгиев-Гец намира бележката с този текст една заран, откакто той рано-рано е отпътувал на фотоси. Българското кино също по този начин рано откри артиста и той му се отдаде без излишък.

Всички ние се връщаме към спомените от детството, с цел да почерпим и омагьосване, и наслада, и тъга, и чувство за времето и природата.

Струва ми се, че за нас, които сме пристигнали от село, нито един ден не наподобява на вчерашния или утрешния. Всеки нов ден идва с ново чувство.

Обичта си към театъра значително получих от моите по-възрастни съселяни. Постепенно, със съзряването, тази любов се трансформира в нужда и измести всичко останало в моето всекидневие.

Пътуването до себе си, намирането на най-верния път в живота са едно от най-дългите пътувания. То е изкуство, тъй като човек не стои на едно място, променя се непрестанно, променя и желанията си. Струва ми се обаче, че изборът на подобаваща специалност значително улеснява индивида в разкриването на заключените у него възможности…

За постигането на триумфи са нужни съответните естествени данни, качества за специалността, която човек си избира, и труд!

Целият ми живот мина в работа – в театъра, в киното, в малкия екран, радиото. И не преставам да се стремя към рационализиране.

Вече считам, че все по-рядко и по-рядко мога да сбъркам, да не свърша добре работата си. Е, не постоянно резултатите са блестящи. Актьорът зависи и от режисьори, сътрудници, критици, които могат със препоръките си да го подведат. А постоянно виновността е и в самия него.

Когато не се получи една роля, първоначално съм шокиран – ден, два, седмица, а по-късно още веднъж се появява упоритостта. Никога първичният потрес не се е превръщал в обезсърчение.

От друга страна, още от театралната академия ми е останал навикът, когато имам триумф, да мисля към този момент за идната роля. Това става толкоз бързо, че не мога да се нарадвам, да ознаменувам триумфа. Защото постоянно най-интересно е началото, развиването, построяването. Тук има хазарт – по какъв път ходя, по какъв начин ще се получи. Работата над ролята е по-приятно, в сравнение с резултатът.

Поколението, от което съм аз, моите другари, колеги… болшинството не по наше предпочитание бяхме пенсионирани или съкратени. Не ми е драговолно да приказвам за това и да диря някакви аргументи, само че то е реалност. Сега част от нас играят в обособени трупи, други – както съм аз, към някои театри в страната, а трети се отхвърлиха от сцената. Завинаги. Дали го направиха от оскърбление, дали от нещо друго – не зная…

Откровено казано, тази обстановка е неприятна. Но в подмяна на това, в случай че би трябвало да дефинира тъкмо настроението си, ще кажа, че не съм изгубил ищаха си за работа и не съм стигнал до отчаяние или стъписване. Изживях първичното терзание и не преставам.

Винаги съм мечтал да се облека като нашите остарели артисти – с прекрасен костюм, риза, вратовръзка, като доста мои сътрудници от по-старото потомство, на които съм се възхищавал. И по този начин облечен – с хубави обувки, с хубава шапка, празнично да вляза в театъра, да поздравя портиера и да се кача… Това нещо в никакъв случай не ми се е удало. От немарливост, която не е за образец, само че по-главната причина е, че в никакъв случай не ми е стигало времето. Поначало съм муден артист, постепенно си построявам облиците, доста ме занимават подробностите…

В живота в никакъв случай не съм познал обезсърчение!

Животът би трябвало да се живее с напрежението, с преумората, с огромните тествания и дребните удоволствия и наслади, несъмнено в случай че има време и за тях…