Винаги сме вярвали, че историята на един народ не трябва

Винаги сме вярвали, че историята на един народ не би трябвало да бъде нечие угодна перифразирана, изкривена, изтрита или пренаписана истина, нито политически инструмент. Историята е неделима парченце, максима, теорема, която единствено в най-чиста форма може да се назова история. Но у нас тя е била заличавана и писана отначало толкоз доста пъти, че през днешния ден повече наподобява на „ бестселър " от Евгени Минчев! Стотици обстоятелства са отстранени от учебниците, тъй като са неуместни, срамни или „ недоказани ". Но до момента в който всяка последваща власт се специализира в съчиняването на обстоятелства, всяко последващо потомство губи нишката и най-важното – своята памет.

Ето за какво през днешния ден ще ви разкажем (припомним) една покруса, която без значение дали ни харесва или не, е част от българското минало – историята за шестте ястребинчета. Ако попитате извънредно десните става дума за комунистическа агитация, в случай че попитате извънредно левите приказваме за национални герои, само че както постоянно – истината е някъде по средата.

На 20 декември 1943 година със 70 патрона по извънредно нечовечен метод са убити 18 души от село Ястребино в Тузлука. Шест от тях са деца. Днес, 70 години след нещастието, мъчно някой би се сетил за имената на тези хора, а други в никакъв случай не са и чували за тях. В годините преди 10 ноември обаче шестте ястребинчета - Стойне (7 г.), Иван (10 г.), Надежда (12 г.), Димитринка (11 г.) и близначките Ценка и Цветанка, са превърнати в икони на комунистическата агитация. За тях се учи в учебниците, пионерски отряди носят имената им и изследват живота им, а на тяхно име се организират разнообразни състезания и надпревари, пишат се стихове и книги, снимат се филми.

Историята на кървавата покруса

По авансово квалифициран лист са задържани фамилиите на шестима партизани. По случайност тогава няколко деца не са вкъщи си и се избавят. Арестувани са 18 души, от които шест деца и двама старци - Петър и Стоянка Калайджийски с трите им деца: Надежда - на 12 година, Иван - на 9 година и Стойне - на 7 г.; Иван и Марийка Димитрови дружно с по-малките им деца близначките Ценка и Цветанка - по на 13 г.; Лазарка и Петко Стоичкови с 11-годишната им щерка Димитринка; Мара и Рангел Дончеви; Станка и Димитър Богословови и дядо Стойне на 75 година и баба Наста на 70 година

Арестуваните изначало са отведени в общината на селото и официално са разпитани от подпоручик Йорданов. До последно те считат, че ще ги интернират, никой не чака да бъде погубен. По обед ги повеждат по посока на общинския център Поляне (Антоново), след това им заповядат да свърнат към поляна в гората.

Подпоручикът получава заповед от командира на полка полк. Атанасов да ликвидира ятаците на незаконните, само че очевидно се престарава и заповядва да бъдат разстреляни дамите и децата наред с мъжете.

Още по пътя е погубен 75-годишният дядо Стойне, защото не може повече да върви. После в гората идва ред и на останалите - с цел да не бягат, първо прострелват краката на задържаните. Въпреки това някои от дечицата побягват, само че застигнати от изстрелите, падат вечно на замръзналата земя. Незасегнат сред труповете остава дребният Стойне. Зашеметен и изплашен, той моли да не го убиват. Чува се изстрел и детето пада мъртво.

На самата екзекуция подпоручик Йорданов не участва, командва я по негова заповед фелдфебел-школник Никола Маринов, който е на постоянна работа и по подигравка на ориста е ремсист. (След 9 септември Йорданов е наказан на гибел от Народния съд, само че Маринов се разминава с малко затвор, по-късно е инженер в Плевен.)

Подпоручик Йорданов и сътрудникът Узунов идват по-късно и доубиват към момента живите. После твърдят ястребинци на площада, че задържаните хукнали да бягат и бойците поради това ги простреляли.

Принуждават съселяните на убитите да ги погребат. До самото място на разстрела ужасените хора изкопават един общ гроб и поставят в него разстреляните по фамилии. Акцията приключва с плячкосване и опожаряване до основи на къщите на жертвите от бойците и офицерите.

Навярно стреснати от кървавата драма с почтени жертви, късно вечерта на 20 декември 1943-а е издадена заповед разстрелите да се спрат, която е донесена от офицер с мотор. Това избавя живота на 44 души от селата Присойна, Божица и Любичево, задържани и избрани за екзекуция.

Убитите на 20-и в Ястребино са от 6 разнообразни фамилии. Общото сред тях е, че от всяко семейство е излязъл по един човек при партизаните.

През 1946г. на мястото на разстрела е повдигнат непретенциозен паметник-обелиск. На паметната плоча са изсечени имената и на другите 6 ястребинци, убити от полицията.

Във възобновената къща на семейство Калайджийски, намираща се на към 1,5 км от центъра на с. Ястребино, е уредена музейна колекция. Освен подредения с персонални движимости на фамилията и с предмети от интериора на къщата, тук е устроена експозиция с доста документален и снимков материал.

Тоталитарната власт афишира шестте деца за герои и задейства цялата си пропагандна машина в отбрана на тази теза. Рангел Калайджийски - партизанинът, поради който са убити родителите, сестричката и двамата му братя, приживе споделя друго: „ На възрастта, на която починаха, те нямаха време, не можеха да бъдат герои. " Той ги дефинира като великомъченици на свободата. Ако свободата на някои в този момент звучи пресилено, може да се каже, че разстреляните в Ястребино през декември 1943 година деца са мъченици на една концепция.

Децата през днешния ден не знаят какво значи партизанин, а и няма кой да им опише. В селото, в което преди години е кипял живот, в този момент са останали единствено пет баби, останалите не желаят да си напомнят тази история, тъй като думата партизанин се е трансформирала в знак на едно не славно минало, от което доста ни се желае да избягаме. А пък германците трансфораха концлагерите си в музеи – каква подигравка!

Източник: blitz.bg