Централна Европа е урок за либералите: не бъдете антинационалисти
Винаги съм се страхувал от знаци и знаци, в никакъв случай от хора и неща ", споделя румънският публицист Михаил Себастиан при започване на прелестната си книга " От две хиляди години ", написана през 1934 година, в която разказва задушаващата атмосфера на антисемитизъм и отровен шовинизъм, обзела страната сред двете международни войни. Днес в Европа и Съединени американски щати постоянно се приказва за завръщане към 30-те години на предишния век поради все по-големите страхове от национализма. Но тук има един абсурд: някои проучвания демонстрират, че националистическите настройки, изключително антимигрантските настроения, не са се трансформирали значително през последните 20 години.
Хората постоянно са били отрицателно настроени към вероятността чужденци да се заселят в страната им.
Следователно въпросът е не толкоз от кое място е пристигнал този шовинизъм, а къде се е крил през всички тези години? Как етнонационализмът през днешния ден съумява да активизира гласоподавателите, а преди не успяваше? Дали повода е само във финансовата рецесия от 2008-2010 година в комбиниране с шока, провокиран от бежанската рецесия? Възможно ли е да има друго, не толкоз явно пояснение?
На една галерия на българския художник Лъчезар Бояджиев в София по-рано тази година видях съвършената визуализация на това, което може да бъде наречено политически правилна версия на европейската история. Творбата, озаглавена " Във почивка ", показваше известната скулптура на пруския лидер Фридрих Велики на кон, която се намира на бул. " Унтер ден линден " в Берлин, единствено че без краля върху коня. Сваляйки ездача, художникът бе трансформирал паметника на един народен воин в монумент на кон. Всички комплицирани тълкования, свързани с тази значима, само че морално спорна фигура от предишното, внезапно отпадаха. Творбата на Бояджиев криеше в себе си двойна подигравка, ориентирана както към тези, които чакат да видят своите национални водачи върху кон, по този начин и към тези, които се пробват да пренапишат историята просто като смъкват краля.
Вероятно Бояджиев не осъзнава, че до момента в който историческите герои биват сваляни от конете си, днешните политически водачи се изкушават да скочат върху тях. Тъкмо това се случи в Централна Европа през последните години. Политическата надмощие на десницата в страни като Полша и Унгария е директно разследване от празнината, която се отвори след развода сред либерализма и национализма през втората половина на 90-те години.
Нека си спомним, че националисти и либерали бяха съдружници при свалянето на комунизма през 1989 година Централноевропейските либерали съзнаваха политическата прелест на посткомунистическия шовинизъм, по тази причина и поставиха доста старания да го моделират и омекотят. Обръщането към националните усеща изигра значима роля за мобилизацията на обществото против комунистическите режими. Полското придвижване " Солидарност " не беше демократично, то бе необятна ‒ обществена и националистическа ‒ коалиция, която прегърна полезностите на демократичната народна власт.
Краят на съюза сред националисти и либерали настъпи по време на войните в Югославия. Насилственото раздробяване на страната убеди либералите, че национализмът е в сърцето на мрака и флиртът с него е грешен. Драматичните събития накараха националистите да замлъкнат или най-малко да приказват по-тихо ‒ въпреки и за известно време. Сръбският водач Слободан Милошевич, някогашен болшевик, се трансформира в омразният знак на национализма след 1989 година За да не бъдат поставяни под общ знаменател с него, националистически настроените политици от Централна и Източна Европа, множеството от които бяха и антикомунисти, замлъкнаха. Времето за техния шовинизъм не бе пристигнало.
Югославските войни попречиха на либералите да дефинират либерализма по различен метод с изключение на като антинационалистически. Но с течение на времето се оказа, че цената за приравняването на либерализма и антинационализма е висока. Това подкопа поддръжката за демократичните партии, защото ги трансформира в заложници на триумфа на икономическите промени и ги лиши от помощта на могъщи националистически знаци. Междувременно необявената война сред либерали и националисти накара умерените националисти да преминат в лагера на съперниците на либерализма.
Важна роля в това отношение изигра образецът на Германия. Либералите от Централна и Източна Европа желаеха обществата им да се оправят с предишното по същия метод, по който го направи Германия. Но реалистично ли беше упованието след 1989 година всички да станат германци?
Следвоенната немска народна власт е построена върху визията, че национализмът води неизбежно до нацизъм. В резултат на това всеки израз на етнонационализъм бе на ръба на криминализирането, съмнение предизвикваше даже националното знаме по време на футболен мач. Като се има поради нацисткото завещание, с което е трябвало да се оправи Германия, този коренен метод е понятен. Но стремежът този опит да бъде пренесен в Централна Европа се оказа контрапродуктивен.
Причина за това е фактът, че страните от Централна и Източна Европа са чеда на епохата на национализма, последвала разпадането на европейските империи. За разлика от немските националисти от 1945 година обаче централноевропейските националисти от 1989 година бяха уверени, че са измежду спечелилите, а не измежду победените в последната война ‒ в този случай Студената война. Затова за тях бе невероятно " да станат германци ": множеството поляци намираха за неуместно да престанат да празнуват своите националистически настроени водачи, рискували живота си, с цел да защитят Полша от Хитлер или Сталин.
Днес виждаме резултата. През ХІХ век, както и през 70-те и 80-те години на ХХ век, либерали и националисти съумяват да се обединят към обща платформа, учредена на културата на самостоятелните права и възприятието за национална горделивост. А днешният шовинизъм в Централна Европа е редуциран до етницизъм, подхранван от демографски страхове и паники за изменящата се роля на Европа в света. Централноевропейците се усещат застрашени не толкоз от мигрантите (които в действителност нямат никакво предпочитание да се открият в техните страни), колкото от чувството за групова загуба и празнина в техните общности, провокирани от икономическата емиграция през последното десетилетие на толкоз доста техни съграждани.
Либералите може и да мечтаят да победят национализма, както в миналото национализмът им оказа помощ да победят комунизма, само че тази вяра бързо се трансформира в политическа покруса. Защото в случай че комунизмът беше коренен политически опит, учреден на премахването на частната благосъстоятелност, национализмът е, в една или друга степен, органична част от всяка демократична политическа сцена. Признаването на този факт е сигурно обвързвано с разрешаването на неговото възходящо въздействие.
" Дневник " препечатва публикацията от портала " Култура ", англоезичната версия на текста е оповестена в The Guardian.
Хората постоянно са били отрицателно настроени към вероятността чужденци да се заселят в страната им.
Следователно въпросът е не толкоз от кое място е пристигнал този шовинизъм, а къде се е крил през всички тези години? Как етнонационализмът през днешния ден съумява да активизира гласоподавателите, а преди не успяваше? Дали повода е само във финансовата рецесия от 2008-2010 година в комбиниране с шока, провокиран от бежанската рецесия? Възможно ли е да има друго, не толкоз явно пояснение?
На една галерия на българския художник Лъчезар Бояджиев в София по-рано тази година видях съвършената визуализация на това, което може да бъде наречено политически правилна версия на европейската история. Творбата, озаглавена " Във почивка ", показваше известната скулптура на пруския лидер Фридрих Велики на кон, която се намира на бул. " Унтер ден линден " в Берлин, единствено че без краля върху коня. Сваляйки ездача, художникът бе трансформирал паметника на един народен воин в монумент на кон. Всички комплицирани тълкования, свързани с тази значима, само че морално спорна фигура от предишното, внезапно отпадаха. Творбата на Бояджиев криеше в себе си двойна подигравка, ориентирана както към тези, които чакат да видят своите национални водачи върху кон, по този начин и към тези, които се пробват да пренапишат историята просто като смъкват краля.
Вероятно Бояджиев не осъзнава, че до момента в който историческите герои биват сваляни от конете си, днешните политически водачи се изкушават да скочат върху тях. Тъкмо това се случи в Централна Европа през последните години. Политическата надмощие на десницата в страни като Полша и Унгария е директно разследване от празнината, която се отвори след развода сред либерализма и национализма през втората половина на 90-те години.
Нека си спомним, че националисти и либерали бяха съдружници при свалянето на комунизма през 1989 година Централноевропейските либерали съзнаваха политическата прелест на посткомунистическия шовинизъм, по тази причина и поставиха доста старания да го моделират и омекотят. Обръщането към националните усеща изигра значима роля за мобилизацията на обществото против комунистическите режими. Полското придвижване " Солидарност " не беше демократично, то бе необятна ‒ обществена и националистическа ‒ коалиция, която прегърна полезностите на демократичната народна власт.
Краят на съюза сред националисти и либерали настъпи по време на войните в Югославия. Насилственото раздробяване на страната убеди либералите, че национализмът е в сърцето на мрака и флиртът с него е грешен. Драматичните събития накараха националистите да замлъкнат или най-малко да приказват по-тихо ‒ въпреки и за известно време. Сръбският водач Слободан Милошевич, някогашен болшевик, се трансформира в омразният знак на национализма след 1989 година За да не бъдат поставяни под общ знаменател с него, националистически настроените политици от Централна и Източна Европа, множеството от които бяха и антикомунисти, замлъкнаха. Времето за техния шовинизъм не бе пристигнало.
Югославските войни попречиха на либералите да дефинират либерализма по различен метод с изключение на като антинационалистически. Но с течение на времето се оказа, че цената за приравняването на либерализма и антинационализма е висока. Това подкопа поддръжката за демократичните партии, защото ги трансформира в заложници на триумфа на икономическите промени и ги лиши от помощта на могъщи националистически знаци. Междувременно необявената война сред либерали и националисти накара умерените националисти да преминат в лагера на съперниците на либерализма.
Важна роля в това отношение изигра образецът на Германия. Либералите от Централна и Източна Европа желаеха обществата им да се оправят с предишното по същия метод, по който го направи Германия. Но реалистично ли беше упованието след 1989 година всички да станат германци?
Следвоенната немска народна власт е построена върху визията, че национализмът води неизбежно до нацизъм. В резултат на това всеки израз на етнонационализъм бе на ръба на криминализирането, съмнение предизвикваше даже националното знаме по време на футболен мач. Като се има поради нацисткото завещание, с което е трябвало да се оправи Германия, този коренен метод е понятен. Но стремежът този опит да бъде пренесен в Централна Европа се оказа контрапродуктивен.
Причина за това е фактът, че страните от Централна и Източна Европа са чеда на епохата на национализма, последвала разпадането на европейските империи. За разлика от немските националисти от 1945 година обаче централноевропейските националисти от 1989 година бяха уверени, че са измежду спечелилите, а не измежду победените в последната война ‒ в този случай Студената война. Затова за тях бе невероятно " да станат германци ": множеството поляци намираха за неуместно да престанат да празнуват своите националистически настроени водачи, рискували живота си, с цел да защитят Полша от Хитлер или Сталин.
Днес виждаме резултата. През ХІХ век, както и през 70-те и 80-те години на ХХ век, либерали и националисти съумяват да се обединят към обща платформа, учредена на културата на самостоятелните права и възприятието за национална горделивост. А днешният шовинизъм в Централна Европа е редуциран до етницизъм, подхранван от демографски страхове и паники за изменящата се роля на Европа в света. Централноевропейците се усещат застрашени не толкоз от мигрантите (които в действителност нямат никакво предпочитание да се открият в техните страни), колкото от чувството за групова загуба и празнина в техните общности, провокирани от икономическата емиграция през последното десетилетие на толкоз доста техни съграждани.
Либералите може и да мечтаят да победят национализма, както в миналото национализмът им оказа помощ да победят комунизма, само че тази вяра бързо се трансформира в политическа покруса. Защото в случай че комунизмът беше коренен политически опит, учреден на премахването на частната благосъстоятелност, национализмът е, в една или друга степен, органична част от всяка демократична политическа сцена. Признаването на този факт е сигурно обвързвано с разрешаването на неговото възходящо въздействие.
" Дневник " препечатва публикацията от портала " Култура ", англоезичната версия на текста е оповестена в The Guardian.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ