Винаги съм се смятал за поет. Изкарвах си хляба като

Винаги съм се считал за стихотворец. Изкарвах си хляба като журналист и с директна публицистика. Но както е имало поети телеграфисти, банкери, воеводи, по този начин и при мен – публицистиката е моето второ Аз. Това ми оказа помощ да пазя поезията си от огрубяването, което ѝ дава животът. Това сподели в радиосрещата по Радио София Калин Донков.
И продължава:
Смятам, че съм един виновен журналист. 
Стремял съм се всичко, което притежавам - добито в поезията, да го употребявам в публицистиката, с мярката, която жанрът постанова.
Бях понатрупал много стихотворения, когато започнах да пиша тези поредици.

Първата поредност (и книга), с които прави усещане измежду читателите и братята по перо, е „ Частен случай “. (Излиза във в. „ Антени “.)

Харесвам тази книга, написал съм я от сърце, коства ми доста като прекарване, като неспокойствие, като терзания даже. Приятно ми е, когато срещна четец на „ частните случаи “. Имали сме нещо общо, някакъв контакт, имали сме обща тематика, по която сме мислили дружно – аз, до момента в който пиша, а той – когато я е чел.

Винаги ме е възмущавала демагогията – да се приказват нещата не по този начин, както са, а както… е решено да са. Говореше се, че при социализма ги няма недъзите на буржоазния строй, че връзките са идеални… Цялата ми книга „ Частен случай “ е написана поради това отвращение. Читателите си викат: „ Ааа, ами то е тъкмо по този начин! “ И по този начин твоята визия, твоята картина внезапно добива легитимност в обществото.

Така са и Ранните записки. Така е, когато написаното са самодоказва, има художествена отбрана. Тогава е и по-трудно да спреш подобен текст.


За Калин Донков приятелят му акад. Светлин Русев споделя: Имам възприятието, че и текстовете от Нерви и утехи “, и стиховете Калин ги ражда и пуска в пространството без да надува свирката, без рекламни акции. Оставя ги сами да плуват в хаоса и безумието ни и който успее да стигне до тях, има вяра, че към този момент е на избавителния бряг на човешката нематериалност.
Имаме няколко общи книги, само че това, което съм правил, не са илюстрации към стиховете. Това са рисунки, които малко или доста носят атмосферата на лирика, която не предстои на поясняване, както не предстои на поясняване човешката сензитивност, човешката мисъл и вълнение…
Когато чета Калин, имам възприятието, че това са някакви поучителни притчи за положителното и злото, за човешкото в индивида.

Има нещо загадъчно в рубриката „ Нерви и утехи “ (излиза всеки петък във в. Сега) – продължава Калин Донков. – Когато усетих, че „ частните случаи “ се рутинират и надали не автоматизират, аз ги прекъснах. А можеше да продължи колкото си желая. „ Нерви и утехи “ не желае да се автоматизира. Дари става все по-трудно. Което ми дава кураж, че може да продължи още. Тази графа е в личните си ръце.

Животът не ни дава подготвени утехи, човек самичък си намира „ опорни точки “…

Четящите хора постоянно са тези, които движат живота. А читателите на лирика, съгласно мен, са водачи на своята среда. Които и да са те. Където и да са.

Моите книги са срещнали отговарящ отзив. Читателят ме харесва.
Имах щастието да бъда доста прочетен публицист.
Книга с лирика в 5000-ен тираж се продаваше за два дни. Прозата – също. И тези книги за прочетени. Никой не ги купува просто да ги държи у дома.



Аз самия не се въодушевявам да ми отиват стиховете в естрадата. Едно стихотворение е универсално. Всеки го чете и претърпява по единствения собствен начин… Когато композиторът го мине с ютията – постави му музиката, то добива едно-единствено тълкувание.
Но в края на краищата музиката също е една утеха…

Ние, българите, заслужаваме един път вечно да оцелеем. Да престанем единствено да оцеляваме.
В Европа няма народ, който да е подобен гросмайстор на оцеляването. Когато хората са строили катедрали, градили са дворци, галерии…, ние сме оцелявали.

На българина илюзиите му са разрушени, когато идеалите му са покрусени. След началото на предишния век…Всичкото му изпитание, всичкото му ентусиазъм, храбростта, която е вложил за своето обединяване, са отречени и задраскани.
И може би в тези години българинът е станал безсрамник.
Цинизмът е това – да не гледаш по-далеч от утрешния ден.

В организма на България аз виждам сили, виждам заложбите, зародишите.
Перото работи по своему. То размишлява по различен метод.

Отдавна имам възприятието, че знам всички направления. И тези, които съм следвал, и тези, от които съм се отказал. Имам единствено любознание дали ще се появи нова посока пред мен. И даже, в случай че се появи, дали аз ще я виждам.
Чуйте целия диалог на Георги Нейков с майстора на словото Калин Донков.




Калин Донков е роден на 2 декември 1941 година в с. Беглеж. След завършването на гимназия в Плевен, се реалокира да живее, учи и работи в София.Завършва журналистикав СУ " Климент Охридски ". Работи в Националната телевизия, Националното радио и в доста периодически издания - в. " Антени ", сп. " Септември " / “Летописи “, в. " Континент ", сп. " Европа ", в. " Епоха " (гл. редактор). Особено известни са поредиците му " Частен случай ", " Ранни записки ", " Нерви и утехи ". От години е колумнист във в. " Сега ".
Негова лирика е превеждана на доста езици, носила му е награди, ставала е основа за някои от най-хубавите български песни ( " Незабрава ", " Душа ", „ Зимна къща “).