Къде са хората на многото книги?
Винаги съм се чудела по какъв начин хора, които пишат по този метод: " Германците от първия ден на тоз свят ни ритат като консервени кутий ", си разрешават самонадеяно да поучават всички в обществените мрежи. Не владеят даже правописа на родния си език, само че са уверени, че този език е популярен, както е популярен и непогрешим и народът, който го приказва, и историята на този народ. А дамите му са най-красивите на планетата. И Вазовата майка е била уверена, че България е най-хубавата земя на света (без в никакъв случай да е пътувала другаде). Но е изповядвала тази религия без ненавист към другите земи - по този начин, че да възпита наследник, който по време на следващата сякаш обективна война да види в окопа не двама врагове, а двама братя, изправени един против различен поради алчността и цинизма на държавните управления си.
В какво ли днешните доморасли патриоти ще възпитат децата си? Така, както от всичко схващат: и от обществена политика, и от спорт, и от изкуство, и от просвета, и от обучение. Особено от последното. Избягвам да диспутирам с тях. Престанах даже да се пробвам да ги засрамя, като им посочвам правописните неточности в самонадеяните мнения в обществените мрежи, с които ме " строяват " за наивната ми наивност. Какво ли към този момент могат да създадат горките хора, щом преди прочут брой години са проспали или парирали с безочливо " духовитост " опитите на бедната си даскалица по български език да ги поограмоти? Сега част от тях имат дори тапия за висше обучение, само че и тя не е в положение да скрие посредствеността на безкнижните им души. Неотдавна, с професионалната си дисторция на лингвист (и единствено за лично удовлетворение), сложих с алена писалка пропуснатите запетаи в писмото, с което съдийка от Варна ми обясняваше, че нямало да заведе дело за откраднатото ми портмоне. Поради " не потвърденото " незаконно действие на сякаш объркалата го със своя портфейл джебчийка. Преди две седмици висша чиновничка от Министерството на образованието осведоми обществото, че в учебното заведение в Хитрино се образоват 232 ученикА...
Но таман тези хора, по предписание, в най-голяма степен се пробват да постановат мнението си, когато стане дума за незадоволителната функционална просветеност на нашите деца и за идните промени в образователните стратегии по български език и литература. Хората на едната прочетена книга. В далечните младежки години прочетена, само че и до през днешния ден останала обичана. За тях и Паисий, и Добри Чинтулов и даже Васил Левски са " велики писатели ", " Под игото " - най-големият български разказ (макар да не са го чели), а който в израза " Българско възобновление " написа " възобновление " без основна писмен знак, е неподобаващ да се назова българин.
Социалната общественост на тези будни недоволни българи обаче в едно е права: образователните стратегии, изключително по литература, в действителност се нуждаят от смяна. Добра стъпка, намаляваща напрежението от " надпрепускането " с образователния материал, е отпадането на част от творбите, които се учат в пети клас. Друг е въпросът дали трябваше да се окажат непотребни тъкмо забавните и подбуждащи децата да задават въпроси " Момче с крила ", " Най-справедливият ", " Гъсарката на кладенеца ". Ефективността е доста по-голяма, щом приказката е нова и забавна. Когато петокласниците те питат: " Защо всяка година учим " Тримата братя и златната ябълка "? ", усещаш, че причините за по-дълбинно разбиране на прочут текст губят силата си. Защото в света на децата няма по-добри възпитатели от любознание и удоволствието от изненадата.
Ако се изкачим малко по-нагоре, мисля, че не трябва да бъдат " пипани " текстовете на Андерсен, Оскар Уайлд, Екзюпери, Марк Твен, Михаил Енде, Елин Пелин и Йордан Йовков в 6. клас. За мен точно в този клас е най-богатото литературно угощение, което може да сътвори същински читатели.
В седми клас по традиция се учат творби от български класици и надали нещо може да се промени. Но осми е мътна работа. Експериментът с текстовете от най-новата българска литература е на път да завърши, заместен от връщането към старогръцките творби, които се учеха допреди десетилетие. Промяната обаче е доста по-належаща в образователната стратегия по български език, тъй като считам, че една от водещите аргументи за установяваната от време на време функционална неначетеност на деветокласниците се корени в проспиването на осми клас. Преминало е мобилизиращото и децата, и учителите, и родителите външно оценяване в 7. клас. Сформирани са новите паралелки и - ще кажете - всички са се успокоили и отпуснали. Не това обаче е основната причина, а неналичието на интелектуално предизвикателство. Учебната стратегия по български език за осми клас е толкоз " беззъба ", по този начин досадно предъвкваща до болежка познатите функционални стилове и езикови правила - без никаква уточненост, без даже намек, че част от децата ще минат през лакмуса на PISA. И освен заради " кипящата " си възраст осмокласниците " отсъстват " в час - те просто отхвърлят да се хранят с слама. И нищо чудно едни и същи възпитаници да демонстрират разнообразни резултати в 7. и в 9. клас - след провалената във връзка с родния език образователна година.
А по какъв начин се случват нещата по-нагоре? Поглеждайки към върха на междинното обучение, виждаме какъв брой обветрен е този връх от революционни стихии. И в това няма нищо неприятно. Напротив, по кое време, в случай че не на осемнайсет сърцето ти ще е по този начин отворено за страданията на другите, а мисълта ти - за концепциите светът да бъде изменен, и то веднага; по революционен, а не по постепенен път. В този смисъл и Ботев, и Яворов, и Смирненски, и Гео Милев, и Вапцаров могат да бъдат най-истински претърпени, обикнати, запомнени и доразвивани в мислите и въображението точно тогава. Бедата тук обаче е в еднопосочността. Смирненски като създател на " Ний " е достоверен и въодушевяващ. Но за какво младежите да не познават и близката до тяхното светоусещане подигравка " Когато бях в школото ", да вземем за пример? И носталгичният, гальовен стихотворец Димчо Дебелянов може да се опознае по-добре с подбрани негови хумористични произведения. Нима смехът би трябвало да бъде арестуван пред вратите на учебното заведение?
Но най-големите ограничавания са свързани с подбора на стихотворенията от Атанас Далчев в досегашната стратегия за 12. клас. Безспорно, плануваните за проучване Далчеви произведения са мощни и въздействащи - същинска лирика. Но съвсем всички матуритетни творби (с три изключения) са обединени от една екзистенциална безизходност, обвързвана с депресивното положение на преди малко изгубилия татко си двадесетгодишен стихотворец. Великолепни текстове, в които вещният свят е като че ли импрегниран от чувството за безсмислието на живота са и " Болница ", и " Стаята ", и " Къщата ", и " Повест ", и " Дяволско ". През избран интервал от живота си всеки мислещ човек има нужда да огледа личната си комплицираност и самота в сходни произведения. Но за какво на младите души на гимназистите би трябвало да се натрапват единствено ранните творби на поета, написал и " Любов ", " Пан ", " Ангелът на Шартр ", " Молитва ", " Синеокото момче ", " Съдба ", " Пролет "... Става дума за опция, не за " изхвърляне ". Светла, градивна опция и на шестващата от много време в образователните стратегии тематика за гибелта. Вярно е, че Тя е единственото несъмнено нещо, което чака всички нас. Но както на везните на действителността, по този начин и в художествения свят Животът не трябва да губи от тежестта си. Защото точно Той е нелеката задача, с която е претрупан всеки един от нас, преди да пристигна време за неизбежната отмора - в мир и светлина, да се надяваме. И никакви истерични възгласи " Режат Ботев и Вазов! " тук нямат място.
Учебните стратегии са нещо, което не трябва да се подценява, даже на фона на световния безпорядък, който ни заобикаля. Защото те са пътят към значителния въпрос, който най-сетне би трябвало да зададем: ще пристигна ли време и в образованието, и в публичния живот, като цяло, водещи да бъдат хората на многото книги. Прочетените. А не на бледите мемоари за прелистените в миналото. Много, доста от дълго време.
Автор: Марта Радева, учител по български език и литература
Инфо: www.segabg.com
