Винаги съм мислила, че женското сърце може да поема тонове

Винаги съм мислила, че женското сърце може да поема тонове страсти, само че съм се лъгала. Моето към този момент е на лимита да се пръсне. Редуването на благополучие, заблуди и разочарования най-после го трансфораха в изтощен безсърдечен мускул. Като смачкана гумена топка, която децата подритват на площадката, до момента в който не се раздра на части. Всичко стартира преди доста години, когато първата ми обич – Виктор, ме излъга, че ще се разведе, само че с цел да не ставали кавги, в чийто център съм щяла неизбежно да попадна, а също и да не пострада кариерата му, сложи изискване да направя аборт. По-късно, откакто напрежението утихнело и узаконим връзката си, щели сме да имаме доста време да вършим деца.

Абортът беше тежък, появиха се затруднения, в резултат на което чух най-тежката присъда за една жена – повече не можех да раждам. В момента, в който се възвърнах, пристигна идващият удар – Виктор ме напусна. Жена му направила опит за самоубийство, 6-годишната му щерка получила психологично разстройство, а тъстът му – военачалник, го заплашил, че ще го унищожи служебно и ще го докара до просешка сопа. И до през днешния ден си мисля, че единствено последното е било истина, само че и то е било задоволително за службогонец и страхливец като него.

Може би в случай че не бях дамгосана като бездетна, щях да имам сили и храброст да мисля за семейство с самостоятелен мъж. Но кой ерген би се съгласил на брак, знаейки авансово, че няма в никакъв случай да стане татко. Често се извинявам, че шансът ми е бил подобен – все на женени да попадам, а на всичко от горната страна и използвачи. Само че постоянно когато упреквам шанса си, някакъв интуиция ми прошепва ехидно: а къде оставяш тъпата си доверчивост, която те докара дотук? Да, не го отхвърлям, даже и в този момент, на 46 години, към момента съм сантиментална като ученичка. Плача и пострадвам с героите от книгите и филмите, или препълвам от наслада на щастието им и си бленувам и аз да го преживея. Какво да върша, такава съм се родила. Но истината е, че в никакъв случай не съм тичала след мъж и не съм си поставяла за цел да скапвам фамилии. Все те ми сваляха звезди от небето, ухажваха ме, преследваха ме, все бяха нещастни в фамилиите си и пред бракоразвод и ми говореха за брак, до момента в който капитулирам. Кое женско сърце може да устои на такава прочувствена блокада и атака? Лошото е, че щом се влюбех, се отдавах до дъно и в заслепението си не виждах знаците, които ориста ми изпращаше. Ако не за друго, най-малко да посрещна готова следващата разлъка.

Две години след историята с Виктор, след шест месеца бясно гонене, започнах връзка с шефа си. Три години сънувах обещаната ми булчинска рокля и може би още толкоз щях да очаквам, в случай че брачната половинка му, с която сякаш не спеше и не я понасяше, не бе получила анонимно позвъняване от доброжелателка. Дойде във компанията, подвигна страховит скандал, хвана ме за косите, удряше ми плесници, аз стоях вцепенена от позор и смут, а най-после ме изрита от вратата като парцал. Вечерта секретарката на шефа пристигна в дома ми и ми връчи заповедта за овакантяване по взаимно единодушие. А той, нещастникът, даже не откри храброст да ми се обади. Впоследствие разбрах, че е напуснал компанията и е отишъл в друга, отново като шеф, само че „ разрушеното “ му семейство остана непоклатимо.

Изгубих още три години от живота си за връзка с мой комшия, младо момче, със брачна половинка и бебе на годинка. Не знам за какво се поддадох на чара му, само че той най-малко не ме излъга нито един път. От самото начало съобщи, че няма да се развежда, само че е вманиачен по мен. Че беше вманиачен – беше, само че и аз полудях по него и то по този начин, че когато завоюва зелена карта за Съединени американски щати и отпътува със фамилията си, сърцето ми месеци наред щеше да се пръсне от тъга.

Сега, до момента в който пиша, си мисля и се чудя по какъв начин не прозрях що за човек е и професорът и за какво му разреших да ме лъже осем години, че единствената му фантазия е да изживее остатъка от живота си с мен. Лекар по специалност, през цялото време ми излезе с номера, че брачната половинка му има тежко сърдечно заболяване и че дните й са преброени – въпрос на месеци или година. И ме убеждаваше, че е нечовешко да я подлага на тествания с един бракоразвод, само че щом тя си отидела, незабавно щял да се ожени за мен. Осем години непрестанно се виждаше аха-аха вдовец, до момента в който най-после катастрофира съдбовно с колата си. Щях да получа удар, когато личната му щерка ми заяви тъжната новина по телефона, без да подозира коя съм. С майка й решили, че би трябвало да звънят на всички номера в джиесема му. Бях съкрушена, само че и любопитна да видя тежко болната госпожа, по тази причина отидох на погребението му. Тя в действителност беше опечалена, само че отвред си личеше, че пращи от здраве. Бог да го елементарни професора, само че и той се оказа изпечен измамник и несъмнено по тази причина бе осъден. И макар жестоката истина, че цели осем години ме е заблуждавал, пробутвайки ми този злокобен сюжет, от март насам съм срината и не мога да спра да пострадвам. Не за него, за себе си. Сърцето ми е толкоз изтощено, всяка фибра от тялото ми е пронизана от болежка, самата мисъл за нов мъж до мен ме кара да се шашардисвам от боязън и смут, тъй като знам, че отново ще бъда прецакана.

Ако не беше тази рецесия, незабавно щях да отпътува в чужбина да виждам възрастни хора, само че за жалост пътят ми за там е отсечен. Ходя на работа, прибирам се и се затварям вкъщи. Тъмнината и тишината са моите единствени другари. Засега друго не ми би трябвало.
Маргарита, 46 година, от София
Инфо: Лична драма