Кеворк Кеворкян: Памет за Боян
Винаги, когато стане дума за художници, пред очите ми изплува следното привидение: едно тъмно, зимно поле, прехвърча дребен сняг, а един мъж е нарамил огромна, незавършена картина и се смалява в далечината…
Това е Нерон – Димитър Казаков. Току-що сме приключили диалога си пред един огън в Божурище и той е тръгнал отново по своя път.
И за друго се сещам непроменяемо в сходни мигове.
Един различен мъж, прочут на всички, устремно се движи по бул. „ Черни връх ” към центъра на София – и той е нарамил картина, тя е голяма - едно от най-известните платна на Златю Бояджиев. Мъжът е сърдит, това му проличава, и цяло знамение е, че съумява да носи картината измежду уличното придвижване, без да обръща внимание на никой.
Това пък е Боян. Боян Радев.
Един наш общ другар го поканил да донесе картината си в офиса му – само че нещо се забавил и Боян си тръгнал, въпреки че към този момент бил освободил пикапа, с който донесъл Златю.
Защото Боян е един от най-точните и предани хора, които познавам – в същинския смисъл на думата. Затова и дочака славната си орис.
…
Стана следващото меле в прочут бар на „ Граф Игнатиев ” - и след това някакъв комшия се оплакваше, че заран рано, когато барът затварял, пред него чакали мерцедеси, с цел да вземат чорбаджиите си. А пък трамваите също почтително чакали, дружно с пасажерите в тях – ония най-сетне да се ометат.
И се сетих, че когато Боян стана за повторно олимпийски първенец, трамваите по същата улица „ Граф Игнатиев ” спираха, с цел да пресече той, а вътре хората му ръкопляскаха.
Никога по-рано или по-късно не съм виждал сходно нещо, а и за ония години това беше нещо немислимо. Години, в които имаше ред – и както в този момент се оказва, много логичен. Ако тогава някой мерцедес беше сглупил безсрамно да спре на трамвайната линия, водачът му и до момента щеше да кара каруца нейде в провинцията. Живейте си в този момент славно, и свободно, и демократично, и хлебно - с мутрите. Ура!
…
Първият път, когато Боян се появи във " Всяка неделя ", имаше замайващ триумф. От тогава той все ми споделя, че съм му първият треньор по телевизия - и все желае да ме интервюира, само че аз не се давам.
Това се случи в средата на 1980 година, предаването, и изключително коронната му графа „ Събеседник по избор ”, към този момент бяха набрали страхотна инерция. Тогава Боян изръси нещо, което през днешния ден наподобява тривиално и даже изцяло безвредно - сподели, че е един „ елементарен каруцар от Мошино ”. Това обаче беше същинска бомба.
Комунистическите първенци от остарялото потомство бяха - или най-малко множеството от тях, безупречно невежи, учили-недоучили, обаче хитри стопани на страната, това е вън от подозрение. Много-много не желаеха да се приказва за биографиите им. След години поетът Димитър Методиев, който бе консултант на Живков, съумя да откри благовидната формула - че той е „ човек от народа ”. Това слагаше завършек на другите въпроси, включително и за начетеност и прочие капризи.
А пък съгласно формалната идеология „ героят на времето ” обезателно трябваше да бъде изцяло приключена персона – хармонична и високо образована включително, и така нататък
…
И внезапно цъфна Боян: „ Аз съм каруцар от Мошино! ” Бре, мама му остаряла! Как по този начин, бре, ти си два пъти олимпийски първенец, един от нашите светци, кой те бие по огромната уста да си казваш, че си каруцар, елементарен бачкатор от пернишките мини, че всичко си постигнал със личния си труд – ами, партията, бре хубостнико, ами партийните мъдрости! Нашият обаче се запъна: „ Каруцар, та каруцар! ”, и толкоз.
Тогава, преди повече от 30 години усетих, че стана нещо, само че не можах незабавно да си дам сметка, какво тъкмо. А работата е елементарна: когато управляващите в някои случаи много изкуствено извисяваха първенците си, Боян реши да им каже, че всички идват от низината, а някои и в никакъв случай няма да я изоставен.
Не съм сигурен, че и той е разбирал изцяло, какво се случва. Но, така или другояче – ония виждаха социалистическия воин като нещо монументално, съвсем като модел за Паметника на Съветската войска, най-малко от този мащаб. А нашият Боян: „ Не, ние сме си елементарни, дребни хора и единствено в случай че успеем да се оправим със ориста си, в случай че успеем по някакъв метод да се договорим с нея, ще станем нещо друго ”. Не го сподели по този метод, несъмнено, само че по този начин излезе.
През всичките години по-късно се придържаше към тази формула, и много-много не я променяше - все искаше да го виждаме по-малък, в сравнение с е, по-смален, самичък се смаляваше освен това – с цел да оцелее от нашенската злоба, и това го е казвал.
…
Няма сериозен човек от средите на изкуството, който същински да не се възторгва и даже малко да се опасява от Боян - събирача Боян. Веднъж ми се обади Светлин Русев, с цел да ми каже, че е същински изплашен, от това което е видял последния път, когато посетил дома му. „ Той към този момент е натрупал невероятни съкровища, даже самичък не знае защо става дума ” – рече Светлин. А с цел да го каже той, това значи, че казусът на Боян към този момент в действителност е заплашителен.
Докато се правеше на каруцар, той с изключителна, нечовешка непримиримост съумя да построи личната си катедрала – освен на популярен състезател, само че и на не по-малко популярен колекционер.
Но в този момент ще уточня, тъй като също съм изплашен, че се притеснявам един ден Боян да не остане под нейните отломки. Нека да поясня.
Боян е огромен донор, има своя зала в Националния исторически музей, обаче за другото все не могат и не могат да му намерят място.
Жилището му е зарито с шедьоври, в този значителен апартамент няма къде да се завъртиш, без да те хване за дрехата някой огромен занаятчия. Как устоя на всичко това Мария – прелестната брачна половинка на Боян – не е ясно. А пък нашият воин от години спи върху едно тясно диванче, под което има няколко скъпи антични надгробни плочи, отново добре че не спи напряко върху тях.
Неговата колекция е доста скъп образец и за друго – по какъв начин един /уж/ елементарен човек стига до великата концепция – и то в едни изцяло разпасани времена - да съхранява освен личната си орис, само че и тази на родното си изкуство.
…
Говоря ви за сбирката на Боян – а си мисля за децата от музикалното учебно заведение в Широка лъка. Тия дни излъчиха следващия „ просяшки репортаж ” – има към този момент подобен род: децата от славния отбор на учебното заведение танцували с 40-годишни театрални костюми, нямало пари да обновят тия парцали. Социализмът от дълго време изгни, може би даже към този момент 10 пъти в почвата на великия Преход – а ония надарени деца към момента играят с костюмите на соца. Браво.
Как ви се вижда това? Излиза, че ние даже костюмите на Прехода не успяхме да ушием - като оставим встрани палячовските одежди на множеството нови герои.
Не натиквайте в тази беднотия и бедност и картините на Боян - и те да остаряват и да стават на парцали като ония дрешки.
…
Веднъж, при започване на 80-те години, бях във Виена със Софийската опера. И тогава ме предложения да й гостувам една наша оперетна звезда, която от дълги години живееше там. След вечерята, на изпращане, се застояхме малко по-дълго във вестибюла на жилището й – и тогава погледът ми попадна на една картина, някак несвоевременно окачена там. Попитах домакинята чия е, с цел да съм сигурен, само че не бях сбъркал – беше луксозна работа на Бенчо Обрешков.
След време описах историята на Боян, а пък той по това време беше на работа във Виена.
„ Сигурен ли си – попита Боян, - да не ме будалкаш? ”. И с това диалогът завърши.
Доста месеци по-късно той ме срещна и вика: „ Ела да видиш една твоя позната? ”
„ Коя, бре? – зарадвах се аз, тъй като си мислех за някоя кокона. Оказа се обаче, че познатата е въпросният пейзаж на Обрешков. Боян беше уговарял и ухажвал дълги месеци певицата, само че най-после съумя да върне картината в България. И беше както постоянно благополучен. И тя също останала удовлетворена.
Един двоен олимпийски първенец има обилие от хватки, от най-майсторски диаметър. Но хватката, с която Боян съумява да се добере до следващата картина, в която се е фиксирал, е в действителност убийствена. И нито един от б ившите притежатели не е останал неудовлетворен – те също са щастливи, тъй като виждат какъв брой захласнат е този човек, и какъв брой великодушен, освен това.
И какво, да ти виси над леглото една опушена работа на Златю – я по-добре я дай на този вманиачен човек, той ще се грижи най-добре за нея!
И в този момент всички тези картини живеят при Боян, само че и се опасяват – ами какво ще стане един ден с тях, когато той – като всички нас и по реда си – отиде да покорява Другата си орис, да става първенец другаде?
…
Навремето Боян постоянно обичаше да споделя: „ Ако бях приключил гимназия, в този момент най-вече щях да съм един елементарен заместител завеждащ отдел в Централния комитет на Българска комунистическа партия! А вижте какво стана от мен! ”
Откъс от книгата
„ Истории за персони и буболечки “
Това е Нерон – Димитър Казаков. Току-що сме приключили диалога си пред един огън в Божурище и той е тръгнал отново по своя път.
И за друго се сещам непроменяемо в сходни мигове.
Един различен мъж, прочут на всички, устремно се движи по бул. „ Черни връх ” към центъра на София – и той е нарамил картина, тя е голяма - едно от най-известните платна на Златю Бояджиев. Мъжът е сърдит, това му проличава, и цяло знамение е, че съумява да носи картината измежду уличното придвижване, без да обръща внимание на никой.
Това пък е Боян. Боян Радев.
Един наш общ другар го поканил да донесе картината си в офиса му – само че нещо се забавил и Боян си тръгнал, въпреки че към този момент бил освободил пикапа, с който донесъл Златю.
Защото Боян е един от най-точните и предани хора, които познавам – в същинския смисъл на думата. Затова и дочака славната си орис.
…
Стана следващото меле в прочут бар на „ Граф Игнатиев ” - и след това някакъв комшия се оплакваше, че заран рано, когато барът затварял, пред него чакали мерцедеси, с цел да вземат чорбаджиите си. А пък трамваите също почтително чакали, дружно с пасажерите в тях – ония най-сетне да се ометат.
И се сетих, че когато Боян стана за повторно олимпийски първенец, трамваите по същата улица „ Граф Игнатиев ” спираха, с цел да пресече той, а вътре хората му ръкопляскаха.
Никога по-рано или по-късно не съм виждал сходно нещо, а и за ония години това беше нещо немислимо. Години, в които имаше ред – и както в този момент се оказва, много логичен. Ако тогава някой мерцедес беше сглупил безсрамно да спре на трамвайната линия, водачът му и до момента щеше да кара каруца нейде в провинцията. Живейте си в този момент славно, и свободно, и демократично, и хлебно - с мутрите. Ура!
…
Първият път, когато Боян се появи във " Всяка неделя ", имаше замайващ триумф. От тогава той все ми споделя, че съм му първият треньор по телевизия - и все желае да ме интервюира, само че аз не се давам.
Това се случи в средата на 1980 година, предаването, и изключително коронната му графа „ Събеседник по избор ”, към този момент бяха набрали страхотна инерция. Тогава Боян изръси нещо, което през днешния ден наподобява тривиално и даже изцяло безвредно - сподели, че е един „ елементарен каруцар от Мошино ”. Това обаче беше същинска бомба.
Комунистическите първенци от остарялото потомство бяха - или най-малко множеството от тях, безупречно невежи, учили-недоучили, обаче хитри стопани на страната, това е вън от подозрение. Много-много не желаеха да се приказва за биографиите им. След години поетът Димитър Методиев, който бе консултант на Живков, съумя да откри благовидната формула - че той е „ човек от народа ”. Това слагаше завършек на другите въпроси, включително и за начетеност и прочие капризи.
А пък съгласно формалната идеология „ героят на времето ” обезателно трябваше да бъде изцяло приключена персона – хармонична и високо образована включително, и така нататък
…
И внезапно цъфна Боян: „ Аз съм каруцар от Мошино! ” Бре, мама му остаряла! Как по този начин, бре, ти си два пъти олимпийски първенец, един от нашите светци, кой те бие по огромната уста да си казваш, че си каруцар, елементарен бачкатор от пернишките мини, че всичко си постигнал със личния си труд – ами, партията, бре хубостнико, ами партийните мъдрости! Нашият обаче се запъна: „ Каруцар, та каруцар! ”, и толкоз.
Тогава, преди повече от 30 години усетих, че стана нещо, само че не можах незабавно да си дам сметка, какво тъкмо. А работата е елементарна: когато управляващите в някои случаи много изкуствено извисяваха първенците си, Боян реши да им каже, че всички идват от низината, а някои и в никакъв случай няма да я изоставен.
Не съм сигурен, че и той е разбирал изцяло, какво се случва. Но, така или другояче – ония виждаха социалистическия воин като нещо монументално, съвсем като модел за Паметника на Съветската войска, най-малко от този мащаб. А нашият Боян: „ Не, ние сме си елементарни, дребни хора и единствено в случай че успеем да се оправим със ориста си, в случай че успеем по някакъв метод да се договорим с нея, ще станем нещо друго ”. Не го сподели по този метод, несъмнено, само че по този начин излезе.
През всичките години по-късно се придържаше към тази формула, и много-много не я променяше - все искаше да го виждаме по-малък, в сравнение с е, по-смален, самичък се смаляваше освен това – с цел да оцелее от нашенската злоба, и това го е казвал.
…
Няма сериозен човек от средите на изкуството, който същински да не се възторгва и даже малко да се опасява от Боян - събирача Боян. Веднъж ми се обади Светлин Русев, с цел да ми каже, че е същински изплашен, от това което е видял последния път, когато посетил дома му. „ Той към този момент е натрупал невероятни съкровища, даже самичък не знае защо става дума ” – рече Светлин. А с цел да го каже той, това значи, че казусът на Боян към този момент в действителност е заплашителен.
Докато се правеше на каруцар, той с изключителна, нечовешка непримиримост съумя да построи личната си катедрала – освен на популярен състезател, само че и на не по-малко популярен колекционер.
Но в този момент ще уточня, тъй като също съм изплашен, че се притеснявам един ден Боян да не остане под нейните отломки. Нека да поясня.
Боян е огромен донор, има своя зала в Националния исторически музей, обаче за другото все не могат и не могат да му намерят място.
Жилището му е зарито с шедьоври, в този значителен апартамент няма къде да се завъртиш, без да те хване за дрехата някой огромен занаятчия. Как устоя на всичко това Мария – прелестната брачна половинка на Боян – не е ясно. А пък нашият воин от години спи върху едно тясно диванче, под което има няколко скъпи антични надгробни плочи, отново добре че не спи напряко върху тях.
Неговата колекция е доста скъп образец и за друго – по какъв начин един /уж/ елементарен човек стига до великата концепция – и то в едни изцяло разпасани времена - да съхранява освен личната си орис, само че и тази на родното си изкуство.
…
Говоря ви за сбирката на Боян – а си мисля за децата от музикалното учебно заведение в Широка лъка. Тия дни излъчиха следващия „ просяшки репортаж ” – има към този момент подобен род: децата от славния отбор на учебното заведение танцували с 40-годишни театрални костюми, нямало пари да обновят тия парцали. Социализмът от дълго време изгни, може би даже към този момент 10 пъти в почвата на великия Преход – а ония надарени деца към момента играят с костюмите на соца. Браво.
Как ви се вижда това? Излиза, че ние даже костюмите на Прехода не успяхме да ушием - като оставим встрани палячовските одежди на множеството нови герои.
Не натиквайте в тази беднотия и бедност и картините на Боян - и те да остаряват и да стават на парцали като ония дрешки.
…
Веднъж, при започване на 80-те години, бях във Виена със Софийската опера. И тогава ме предложения да й гостувам една наша оперетна звезда, която от дълги години живееше там. След вечерята, на изпращане, се застояхме малко по-дълго във вестибюла на жилището й – и тогава погледът ми попадна на една картина, някак несвоевременно окачена там. Попитах домакинята чия е, с цел да съм сигурен, само че не бях сбъркал – беше луксозна работа на Бенчо Обрешков.
След време описах историята на Боян, а пък той по това време беше на работа във Виена.
„ Сигурен ли си – попита Боян, - да не ме будалкаш? ”. И с това диалогът завърши.
Доста месеци по-късно той ме срещна и вика: „ Ела да видиш една твоя позната? ”
„ Коя, бре? – зарадвах се аз, тъй като си мислех за някоя кокона. Оказа се обаче, че познатата е въпросният пейзаж на Обрешков. Боян беше уговарял и ухажвал дълги месеци певицата, само че най-после съумя да върне картината в България. И беше както постоянно благополучен. И тя също останала удовлетворена.
Един двоен олимпийски първенец има обилие от хватки, от най-майсторски диаметър. Но хватката, с която Боян съумява да се добере до следващата картина, в която се е фиксирал, е в действителност убийствена. И нито един от б ившите притежатели не е останал неудовлетворен – те също са щастливи, тъй като виждат какъв брой захласнат е този човек, и какъв брой великодушен, освен това.
И какво, да ти виси над леглото една опушена работа на Златю – я по-добре я дай на този вманиачен човек, той ще се грижи най-добре за нея!
И в този момент всички тези картини живеят при Боян, само че и се опасяват – ами какво ще стане един ден с тях, когато той – като всички нас и по реда си – отиде да покорява Другата си орис, да става първенец другаде?
…
Навремето Боян постоянно обичаше да споделя: „ Ако бях приключил гимназия, в този момент най-вече щях да съм един елементарен заместител завеждащ отдел в Централния комитет на Българска комунистическа партия! А вижте какво стана от мен! ”
Откъс от книгата
„ Истории за персони и буболечки “
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ