Ех, едно време какви зими имаше! А как се чистеха...
Винаги, когато пристигна зимата и понавали по щедро снежец, малките екрани стартират да драматизират по какъв начин цяла България е попаднала в снежен капан и надали не сме изправени пред зимен апокалипсис, написа socbg.com.
Хайде обаче да бъдем почтени, преди време също имаше зими и то с доста натрупал сняг. Имаше години, когато снегът започваше да вали ноември и си отиваше чак през март. Всъщност това бяха зимите от нашето детство и младост. Тогава също имаше доста села, които оставаха под снега, само че хората си имаха персонални стопанства, животни, кокошки, зимнина, дърва за огрев и просто изчакваха да бъдат изринати от снегорините на локалното Трудово-кооперативно земеделско стопанство. Кооперативните стопанства бяха задължени да оборудват по 4-5 огромни трактора с гребла за снегопочистване.
Освен че ринеха даже най-затънтените улици по селата, те се грижеха непрекъснато за почистването на снега и сред обособените селища. На всеки 15-20 км по пътищата имаше оборудвани кантони, които като се изключи че се използваха за предоставяне на наряди от механизаторите заети с почистването, там намираха заслон и закъсали пасажери при огромни снеговалежи. Край пътищата имаше засадени снегозащитни пояси от дървета. Повечето „ живи “ пояси са били направени по времето на Вълко Червенков.
Това е било задача №1 за избавление от зимните виелици и ерозията. В резултат на изсичането на тези пояси след 1989 година, доста селища в Добруджа и Северна България безусловно остават зарити от виелиците. Освен това на местата с заплаха от снегонавяване, в нивите наоколо до пътя се поставяха устойчиви снегозадържащи ограждения, които се инсталираха през зимата и през пролетта се прибираха. Една част бяха железни ограждения, а друга направени от дървени жп траверси забити в земята.
От тези снегозащитни уреди имаше двоен резултат – задържаше се снега в нивите, като се поддържаше добра почвена мокрота и нямаше навявания по пътя. Тогава с изкупуване на метали се занимаваше страната и нямаше по какъв начин да се краде, тъй че металните огради си стояха през цялата зима по местата.
Снегът се чистеше главно със зилове, грейдери или трактори „ Беларус “ с прикачни устройства за снегорини, които щъкаха непрекъснато по заснежените пътища. Снегът се извозваше със самосвали и се изхвърляше в полетата. Службите, които отговаряха за почистването бяха комуналните стопанства и пътните ръководства по места. Непочистени пътища съвсем нямаше, тъй като отговарящите за даден сектор даваха очтет и пред партийния секретар, а при пропуски се тръгваше нагоре по системата.
Нека не забравяме, че тогава имаше и Българска народна армия, които също осигуряваха запас и техника. При тежки зими войничетата се включваха в снегопочистването и помагаха на затъналите в преспите хора. И не на последно място би трябвало да споменем и хората, които чистеха старателно пред домовете си, правеха пътеки до спирки и магазини, кой с каквото откри. Е, през днешния ден е сякаш същото, само че не съвсем…
Хайде обаче да бъдем почтени, преди време също имаше зими и то с доста натрупал сняг. Имаше години, когато снегът започваше да вали ноември и си отиваше чак през март. Всъщност това бяха зимите от нашето детство и младост. Тогава също имаше доста села, които оставаха под снега, само че хората си имаха персонални стопанства, животни, кокошки, зимнина, дърва за огрев и просто изчакваха да бъдат изринати от снегорините на локалното Трудово-кооперативно земеделско стопанство. Кооперативните стопанства бяха задължени да оборудват по 4-5 огромни трактора с гребла за снегопочистване.
Освен че ринеха даже най-затънтените улици по селата, те се грижеха непрекъснато за почистването на снега и сред обособените селища. На всеки 15-20 км по пътищата имаше оборудвани кантони, които като се изключи че се използваха за предоставяне на наряди от механизаторите заети с почистването, там намираха заслон и закъсали пасажери при огромни снеговалежи. Край пътищата имаше засадени снегозащитни пояси от дървета. Повечето „ живи “ пояси са били направени по времето на Вълко Червенков.
Това е било задача №1 за избавление от зимните виелици и ерозията. В резултат на изсичането на тези пояси след 1989 година, доста селища в Добруджа и Северна България безусловно остават зарити от виелиците. Освен това на местата с заплаха от снегонавяване, в нивите наоколо до пътя се поставяха устойчиви снегозадържащи ограждения, които се инсталираха през зимата и през пролетта се прибираха. Една част бяха железни ограждения, а друга направени от дървени жп траверси забити в земята.
От тези снегозащитни уреди имаше двоен резултат – задържаше се снега в нивите, като се поддържаше добра почвена мокрота и нямаше навявания по пътя. Тогава с изкупуване на метали се занимаваше страната и нямаше по какъв начин да се краде, тъй че металните огради си стояха през цялата зима по местата.
Снегът се чистеше главно със зилове, грейдери или трактори „ Беларус “ с прикачни устройства за снегорини, които щъкаха непрекъснато по заснежените пътища. Снегът се извозваше със самосвали и се изхвърляше в полетата. Службите, които отговаряха за почистването бяха комуналните стопанства и пътните ръководства по места. Непочистени пътища съвсем нямаше, тъй като отговарящите за даден сектор даваха очтет и пред партийния секретар, а при пропуски се тръгваше нагоре по системата.
Нека не забравяме, че тогава имаше и Българска народна армия, които също осигуряваха запас и техника. При тежки зими войничетата се включваха в снегопочистването и помагаха на затъналите в преспите хора. И не на последно място би трябвало да споменем и хората, които чистеха старателно пред домовете си, правеха пътеки до спирки и магазини, кой с каквото откри. Е, през днешния ден е сякаш същото, само че не съвсем…
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ