Виктор Василиевич Шарапов[1] е последният съветски и първият руски посланик

Виктор Василиевич Шарапов[1] е последният руски и първият съветски дипломат в България (март 1988 – лятото на 1992 г.). Роден е в Москва през 1931 година Завършва китайския отдел на Московския институт за проучване на Изтока (1954). В продължение на 10 години работи като сътрудник на в. „ Правда” в Китай. Награден е от Чжоу Енлай с орден „ Китайско-съветска дружба”. Автор е на три книги за Виетнам. През 1971 година е поканен от Юри Андропов да стане политически помощник на Председателя на Комитет за Държавна сигурност (на СССР). Достига до чин генерал-майор, само че в никакъв случай не е бил на оперативна работа. Когато Андропов оглавява партията, минава в апарата на Централен комитет като асистент на генералния секретар. Запазва този статут и след гибелта на Андропов – бил е асистент на Константин Черненко, а по-късно и на Михаил Горбачов. През 1988 година Горбачов го изпраща като дипломат в София. Посланик Шарапов се среща три пъти с Живков директно преди 10 ноември 1989 година Стремял се е Тодор Живков да се откаже от изискванията за оставката си, а точно: да остане ръководител на Държавния съвет; въпросът за приемника да се реши в България. Разговорът се организира в остарялата постройка на българското посолство, превъзходен благороден „ особняк”, в който по това време се обитаваше Съюзът на приятелите на България. Виктор Шарапов е негов ръководител и до в този момент. Личеше, че постройката от дълго време не е ремонтирана, евентуално с цел да бъде приватизирана на по-ниска цена. Извадена е от българския лист на монументи на културата и към този момент беше закупена от ТИМ... Преди 20 години по това време в София към този момент е изчерпана първа точка от дневния ред с докладчик Тодор Живков. Дадена е обедна отмора, преди да се пристъпи към втора точка. Бих ви попитал къде бяхте в действителност на тази дата през 1989 година? Вероятно в посолството, очаквайки събитията? Аз бях в посолството, знаех какво ще стане, тъй като предходния ден, на 9 ноември, незабавно след съвещанието на Политбюро, ме повикаха в постройката на Централен комитет, там беше цялото Политбюро и ми споделиха за решението, което е взето. Тодор Живков е на мнение, че вие сте пристигнал с задачата просто да го промените. И това мнение се споделя в действителност от българската общност. Така ли беше в реалност? Най-напред не ставаше дума за замяната на Тодор Живков. Значи, допускаше се, че е допустимо преустройството с Тодор Живков? Да, допускаше се изцяло, че преустройството може да се реализира под управлението на Тодор Живков. В течение обаче на 1988/89 година ставаше ясно, че Тодор Живков основава видимост на преустрояване. Вместо стопански промени, се правеха огромни, само че безплодни административни преобразования, да вземем за пример, ново административно разделяне. Нямаше публичност. В 1988 година аз получих задача не да сменя Тодор Живков, а да дойда в България и да подтикна, да допринеса с каквото мога за процесите на преустройството. Решението да бъде сменен, решението да се гласоподава доверие на Петър Младенов беше взето след неговото писмо. Начинът, по който разговарях със самия Тодор Живков и с българските ръководители, беше: дано да видят какво става в Германия. А три месеца преди Десети ноември се бяха водили решаващите диалози сред Кол и Горбачов. Когато се видях с Михаил Горбачов през септември 1989 година, той четеше писмото на Младенов и сподели тъкмо това: Ще загуби България, дано да решат, дано да видят какво става в Германия. Нека побързат с решението, обстановката не търпи отсрочване. Налагаше се всеки ден да осведомявам управлението до каква степен са стигнали нещата. Имаше версия, съгласно която вие сте предали на Живков персонално писмо от Горбачов и това точно е изиграло решаваща роля за неговата оставка. Така ли е? Не, няма такова нещо. Не е имало никакво писмо на Горбачов. Становището на Горбачов, на руското управление беше изразено от мен. Да се върнем към писмото на Младенов до Политбюро. Носи малко чудноват темперамент, тъй като в него той разказва биографията си безусловно като кадрова информация. Това звучи неуместно, когато става дума за писмо до хора, с които е работил в продължение на повече от 10 години, които го познават добре. Не е ли в действителност това предопределено за Комунистическа партия на Съветския съюз? Наистина е необичайно. Не мога да кажа за какво писмото е по този начин издигнато. Твърди се, че Петър Младенов, който отпътува ненадейно за Китай на 5 ноември и се върна по неотложност, единствено два дни заставам в Китай, е имал междинно кацане в Москва, с цел да се срещне със руски управителни представители. Не знам за такова нещо. И не мисля, че това е било належащо. Добре, в последна сметка, не се ли оказа неточност това, че беше гласувано доверие на Петър Младенов? Петър Младенов в действителност излезе незадоволително корав човек, незадоволително резистентен. Може би щеше да бъде по-добре Луканов да беше поел управлението в свои ръце? Луканов беше мой другар. Аз се обърнах точно към него, само че Луканов ми сподели: „ Аз съм единствено кандидат-член на Политбюро. Чувствам се по-подготвен в икономическата област. Петър е по-силен в политическата и дипломатическата. Петър би трябвало да поеме управлението на партията.” Твърди се, да вземем за пример в мой диалог с Димитър Станишев, че е имало различия сред вас и бранш " България” в Международния отдел на Централен комитет на Комунистическа партия на Съветския съюз: бранш " България” е държал на Лилов, а вие сте държали на Луканов/Младенов. [Виктор Шарапов кимна с глава, без да даде директен отговор на този въпрос, не оспори казаното от Станишев, а фактът, че е разговарял на първо време точно с Луканов, показваше, че информацията е вярна.] Защо Живков е предложил Лилов и в срещата и с вас в това число? Защо е предложил Лилов? Живков изтъкваше, че ето, Луканов е икономист, Петър Младенов е международник, а Александър Лилов има лично партиен опит, бил е в действителност негов заместител. Казал е и за Георги Атанасов. Но същинската причина беше друга. Живков оферираше Лилов, с цел да печели време. Лилов даже не беше член на Централния комитет. Би трябвало на първо време да го изберат в Централен комитет, да го кооптират, да стане член на Политбюро и по-късно да стане общоприет секретар. В противоположен случай това би изглеждало като държавен прелом... Какви диалози водихте в действителност при започване на ноември с Тодор Живков? Аз се върнах от отпуск и разговарях на няколко пъти с Тодор Живков. Казах му какво е ситуацията, споделих му и това, което е подчертал Горбачов – дано видят какво става с Германия. Тодор Живков сподели, че той самият осъзнава, че е време да се оттегли; и че той в действителност и по-рано е поставял този въпрос, само че другарите единомислещо са отказали да одобряват оставката му. В диалога, несъмнено, стана дума за това кой може да поеме управлението на страната. Тодор Живков посочи Лилов. Между другото, той се отнасяше доста по-отрицателно към Луканов, в сравнение с към Младенов. Измежду членовете и кандидат-членовете на Политбюро Живков се отнасяше най-отрицателно към Андрей Луканов. Защо, в последна сметка, изборът падна върху Петър Младенов? Изборът падна върху Петър Младенов таман тъй като той беше член на Политбюро. Това беше неговото преимущество. Кандидатът би трябвало да бъде член на Политбюро, смяната да бъде оптимално законна. Не се ли оказа в последна сметка неточност това, че след Десети ноември управлението на страната се оказа в ръцете на няколко души по едно и също време, а точно на Младенов, Луканов и Лилов... По-късно породи проблем, Лилов самичък сложи въпроса за " двувластието” и изиска да си подаде оставката през лятото на 1990 година, юли месец, заради разлики сред него и Луканов. Не се ли оказа всичко това неточност, това разделяне, липса на преимущество? Събитията демонстрираха, че в действителност е било неточност. Защо беше пренебрегната вероятната кандидатура на Георги Атанасов? Живков е предложил и Атанасов, а Атанасов имаше задоволително въздействие в политбюро, беше министър-председател. Според отзиви в София, Атанасов просто не се е употребил с задоволително доверие от страна на руското управление. Не е по този начин. Отношението към Атанасов беше обикновено, почтително. Не може да се приказва за съмнение към Атанасов. Недоверие имаше към Балев. Оставката на Петър Младенов беше провокирана от една негова имитация. Беше ли нужна тази оставка? Аз бях в Народното събрание тогава на 14 декември и бях близо до самия Петър Младенов. Спомням си тъкмо каква беше неговата реакция. Реакцията му беше: какво става тука, какво да се прави, танкове ли да викаме. Нямаше никакво разпореждане да се викат танковете, това беше реторичен въпрос. Всъщност, всичко това беше извадено от подтекста. По това време в България съществуваше тежка етническа рецесия, провокирана от така наречен „ възродителен процес”. Съгласуван ли е „ възродителният процес”, промяната на имената на българските турци, с съветската страна? Трябва да е било по времето на Черненко. Не. Въпросът за промяната на имената не е координиран под никаква форма със руското управление. За нас това беше изненада.[2] През 1988/89 година България имаше необикновен статут. Това беше единствената страна, която е предложила да влезе в Съветския съюз, тя беше обособена категория, най-близката страна. Всички останали бяха към този момент друга категория. По сведения, които имам, в интернационалния отдел на Комунистическа партия на Съветския съюз, социалистическото направление, се е дискутирал въпросът дали и към България би трябвало да има същото отношение, както към всички останали, или тя да остане с необикновен статут. И е победило това мнение: би трябвало да бъде отношението както към всички. Така че, има сякаш известно съвпадане на това – по едно и също време пада рейтингът на България в интернационалния отдел на Комунистическа партия на Съветския съюз, интернационалната политика на Комунистическа партия на Съветския съюз, и, въпреки това, пада рейтингът на самия Живков като началник на партията и на страната в България. Може ли да се каже, че има такава взаимозависимост? Да, по този начин беше. България имаше необикновен статут и по-късно този статут беше подравнен с всички останали социалистически страни. Причината беше една. Надделя прагматизмът. Живков вас не ви обичаше, само че, уповавам се, това не пречи на вашата справедлива оценка. Какво е вашето мнение за Тодор Живков спрямо останалите ръководители на Източна Европа? В компанията, в която беше Живков, бяха Ерих Хонекер, Янош Кадар, Николае Чаушеску, Густав Хусак, Едвард Герек... Как изглеждаше Живков сред тях? Живков се открояваше, той виждаше нещата доста изцяло и имаше подготвеност, можеше да се заема и взема решение проблеми в разнообразни сфери – стопански, политически, културни. Нито един от другите не се отличаваше с такава целокупност, с такава многоликост. Впрочем, има един, който надвишаваше Живков, и това беше Янош Кадар. Кадар беше по-дълбок. След него бих сложил Живков. Живков се ползваше с престиж измежду останалите ръководители на социалистическите страни. Перестройката беше замислена като подсилване на социализма посредством неговото реформиране, а в действителност се получи капитализъм. Защо се получи по този начин? Да, ето това е доста добър въпрос. Наистина по този начин стана, получи се капитализъм. Субективният фактор е доста значим и особено позицията на Горбачов. Горбачов се оказа един лицемерен човек. Той говореше едно, а в действителност правеше друго. Вие бяхте непосредствен асистент на Андропов. Какво беше визията му за реформирането на системата? В стопанската система беше стигнал до извода, че въпросът за стимулирането на труда съгласно неговите резултати би трябвало да се взема решение на друга основа. Във връзка с това беше заложен опит в Московска област: редуцира се числеността на служащите и възнаграждението се разпределя върху по-малък брой. Андропов смяташе, че руските хора не са подготвени за народна власт. Процесът на демократизация, съгласно него, би трябвало да се прави гладко и последователно. При това, с редом стягане на дисциплината и повишение на отговорността на всички. Имахте ли връзка с българските дисиденти? За някои от тях се смяташе, че са русофили – да вземем за пример, Мария Бойкикева. Какво мислехте особено за Желев? Не, не сме имали никакви връзки с българските дисиденти. За Желев мога да кажа, че, по наша преценка, беше човек с стеснен капацитет. Разговорът води Петър-Емил Митев Откъс от Преходът. Политологически ракурси [1] Разговорът е воден на 10 ноември 2009 година в Москва. [2] Желю Желев, с когато споделих казаното от В. Шарапов, ми заяви, че персонално се е интересувал от този въпрос и инспекциите му са посочили: възродителният развой е българска самодейност, която не е била съгласувана със руското управление.