Виктор Ерофеев - Руската пукнатина
ВИКТОР ЕРОФЕЕВ един от най-известните живи модерни съветски белетристи. Роден е през 1947 година в Москва, в фамилията на посланик. Завършва филологическия факултет на Московския държавен университет, претендент е на филологическите науки с дисертацията " Достоевски и френския екзистенциализъм ". Дебютира в литературата с есе за творчеството на Маркиз дьо Сад, оповестено в списание " Вопросы литературы " (1973). Почти незабавно е изключен от Съюза на руските писатели (1979) за присъединяване си в организирането на самиздатския сборник " Метрополь ".
От 1988 година интензивно написа и разгласява в литературния щемпел. Предмет на остра дискусия става публикацията му " Поменик след руската литература " (1989). През 1990 година излиза романа му " Руската хубавица ", преведен на повече от 20 езика. Автор е на 10 романа и сборници с есеистика. По описа му " Живот с глупак " е написана опера от огромния съветски композитор Алфред Шнитке. Съставител е на антологията на актуалната съветска прозаичност " Руски цветя на злото " (1997) и " Време да се ражда " (2000).
Есето " Руската цепнатина " дава въпреки и бегла визия за гения и художествените търсения на писателя.
Огнян СТАМБОЛИЕВ
" " " " " " " " "
Мисля, че тайната на съветския човек е в това, че той има... цепнатина. Или по-скоро дупка! А може би " пробойна ", в случай че използваме това съпоставяне от морската терминология. Ясно е, че съветският човек не може да се похвали с някаква херметичност. Самият той не се осъзнава като цялостна, приключена форма. А и пукнатината допуска разкованост, разбитост, безпорядък, опустошаване. Почукате ли по нея, ще чуете един чудноват, загадъчен и ням тон. Нещо което е изцяло, както знаем, не провокира толкоз доста въпроси. Цялостните неща просто ги има. Те съществуват. За хубаво или неприятно. А в този случай? Ще попитаме: кой е пробил тази цепнатина? Кога? С каква цел? А може би тази дупка е нещо от веки веков, от природата?
Ще се изтеза човек до момента в който отговори на тези въпроси. Но още повече ще се изтеза в случай че реши да играе ролята на избавител. Защото има ли дупка, цепнатина, пробойна, човек безусловно стартира да затъва. А съветският човек непрекъснато се дави. Затова се е трансформирал в вещо като " воден дух ", който, за жалост, по този начин и не се е научил да плува! Ето: хвърлят му пояс, стартират да го теглят за косите, с големи старания го издърпват на брега, оставят го там, вършат му изкуствено дишане, а той...
Руският човек е доста срамежлив. Да, усеща се много неловко, стартират ли да се занимават с него. Става му съзнателно, че е гол, че е зле избръснат, че не наподобява добре. А на него по никакъв начин не му харесва, когато не го харесват. Тогава става недоверчив и нападателен, затваря се в себе си. От него няма да чуеш думи на признателност. Излъчването му е неприятно, аурата му е кисела, горчива.
След като полежи на пясъка, съветският човек се надига, оглежда своите спасители и постепенно, тъмно и праволинейно... влиза назад във водата. За да потъне още веднъж и още веднъж да се мъчи и страда. И тогава се досещате: та той е пийнал, този кучи наследник! Да, не е изключено да е пийнал. При все че може и да е изтрезнял. Работата е в това, че той, русият човек, си има цепнатина - тежко оправдание за неговата полуда.
Да, не може да имаш цепнатина и да водиш естествен живот. Не може с сходно нещо, с пукнатината, да живееш обикновено, да работиш обикновено, да мислиш за живота си, да създадеш семейство, да си купуваш копринени вратовръзки. Пукнатината няма да ти разреши да строиш равни и хубави пътища, да станеш, да вземем за пример, аптекар. Няма да можеш и да я скриеш, като животинска опашка тя ще виси сред краката ти. Дупка, която в последна сметка може да бъде и запушена, само че звукът все пак ще бъде друг - ням, загадъчен. И можеш единствено да да се преструваш, че всичко при теб е наред. Да хитруваш, да бъдеш подъл. Но и да лъжеш, и да не лъжеш, кой знае за какво ще ти се прииска, освен това неудържимо, да започнеш да късаш тапетите!
Пукнатината - това велико преимущество на руснака! В това, че той, съветският човек, е най- положителното, най-великото, основано от Бога, самият руснак, даже и най-скромният, включително и Чехов, не се съмнява и за момент! В същото време, обаче той знае и това, че е " цялостен отпадък "! Цялата съветска философия се крепи върху тази невероятна, нечувана и невиждана полярност. Цялата велика съветска литература се възхищава от широтата и безбрежността на своя воин. Чужденците също се стъписват пред нея. И по какъв начин биха могли да я проумеят, откакто те, горките, са без нито една цепнатина...
През пукнатината съветската душа може да следи целия свят, без елементарното човешко зрение, и да поддържа връзка с Господ без помощта на медиатори. И това е един неповторим опит. Нямам поради Вечността, а Пукнатината. Този опит е велико притежание на съветската просвета. Нейно същинско благополучие и законна горделивост! На предходната и на бъдещата съветска просвета. И тя няма в никакъв случай да остане работа. За разлика от изцяло неуместната съветска цивилизация.
В своята цивилизация съветските хора се демонстрират като обидчиви подражатели, в плен на парадоксалната концепция, че са разкрили всичко по- рано от другите, само че на пазара на концепциите са били ограбени от хитрите евреи и от чужденците. Младият Антон Павлович има един къс роман, в който съпоставя съветския разум с френския: " Руският разум е доста находчив! ", споделя героят, " Но за жалост, не му дават шир, а пък той не може да се хвали. Ако изобрети нещо, след това ще го скапе или на децата си да поиграят ще го даде, а френският човек ще измъдри някаква нелепост и ще проглуши света за това! Ето, през вчерашния ден, кочияшът Йона измайстори дървено човечета: дръпнеш един конец и то прави непристоен жест. Обаче Йона няма да се похвали... "
Вземем ли един фамилен образец, то моят мистериозен отдалечен роднина Александър Попов не е измислил нещо непристойно, а радиото, и то много по-рано от италианеца Гулиелмо Маркони. Това у нас го знае всеки възпитаник. Разбира се, и аз съм изцяло уверен в това...
Френският странник маркиз дьо Кюстен написа в книгата си " Русия през 1839 година ", че бедата на руснаците не е в това, че подражават на цивилизована Европа, а в това, че го вършат неприятно. Сто и шейсет години след тази книга, която афектираната Русия не желае да разгласява, съветската душа към момента не може да си откри точното място. Да, къде е Русия? В Европа, в Азия или другаде? Или е нещо изключително? И най-високите съветски мозъци се тормозят от този въпрос. А истината е в това, че съветската душа е архаична. Тя се бои от всичко " непознато ", даже и от кока-колата. Мисли, че това е някаква " черна вода ", измислена от чуждоземни магьосници, която ще ѝ отнеме целомъдрието.
" Чуждите облекла " също я тревожат. Никоя от показните измислици на руската мода в ревютата на Слава Зайцев не може да я убеди, че това е някакво богоугодно дело. Няма да я подмамят и никакви политически новости - тя се прекланя пред силата и ненавижда, презира слабостта. Тя е монархическа, не и плуралистична по дух и убеждeния. Свободна е в своето примитивно иго.
Да, пукнатината е основната причина за съветската незадоволеност, охота, придирчивост и мързел. Най-яркият облик - мит на съветската душа е този на Обломов от романа на Иван Гончаров. Този човек красиво и вярно проспива целия си живот. Направил опит да се влюби - не сполучил. Цялата му любовна сила изхвърчала през пукнатината. През тази цепнатина в действителност излиза цялата витална сила. В нея се натъпква и целият отпадък на света. И с цел да съхраниш силата си, непрестанно да спиш. Защото съветската душа се нуждае от покой. Макар че в никакъв случай няма да го откри!
Руският селяндур, който преди към хилядолетие бил заставен да се раздели с нежното слънце на разорения от вражеските нападения Киев и да се пресели в тинята на Североизтока, не е допускал, че там, измежду блатата, ще се роди една нова общественост на хора, отчуждени между тях, хора, елементарно раними, измъчени от неприятния климат, от безплодната почва и насилственото бездействие на ужасната зима...
Непознатият на Запад прославен съветски историк Ключевски, починал шест години преди Октомврийската гражданска война, е доста прав в оценките си за Фьодор Достоевски. Ключевски приказва за " непробудната самотност на съветската душа ". Той написа: " Руският човек работи най-добре, когато е самичък и никой не го следи. Той прекомерно мъчно привиква с общите дейности и команди. Той е затулен, недоверчив, срамежлив. Винаги си има едно мислено. Руснакът е по принцип не е разговорлив. Чувства се по-добре, когато е при започване на работата, когато е още нерешителен в себе си и в триумфа, а е зле, когато е в края, когато реализира някакви триумфи и притегли вниманието на другите. Всъщност неговата нерешителност му дава сили, а триумфът може да го съсипе! "...
Нетърпеливият и недоучен новобогаташ, " тънкият " и " интелигентен " политик Владимир Улянов (Ленин), който отхвърли да чуе изводите на историка Ключевски, трансформира съветската гражданска война в същинско дълготрайно мъчение за съветската душа. И стана ясно едно: комунистическият блян е мощно мелодичен с " пукнатинното " съветско схващане.
А Карл Маркс е единствено мотив, а не първопричината на тази пристрастеност по уравниловката и завистливата завист към по-богатия брат, пристрастеност, която струи от съветския темперамент с неговата " пукнатинна ентропия ".
В наши дни нечуваните промени напряко размекват съветските мозъци. След Петър Велики и Александър Втори това е може би третият късмет в съветската история за излизане от блатото. Да, третата опция в продължение на цели три епохи - Последната! Но за какво не скачате, братя руснаци?!
Ще оставите ли пукнатината да се трансформира в рана?
В студеното мартенско утро на 1990 година един приказлив московски чичко ме караше с таксито си към интернационалното летище Шереметиево. Като чу, че ще хвърча за Париж, ме попита с тежко любознание:
- Вярно ли е това дето споделят, че в Париж всички ходели с бели панталони?
Замислих се за нашето бъдеще. За съветската интелигенция, която се цели в парламентарните игри, за младежите от Москва и Петербург, които към този момент порастват без опеката на Партията, за руснаците, за казаците, за литовците, за всички. През пукнатината беше изтекло едно хилядолетно време. Часовникът още веднъж показваше съветската безкрайност.
Доверчивата, раздърпана и хитра съветска душа, мечтаеща и за долари, и за връщането на бащицата Сталин, която радостно се взираше в мен през пукнатината.
И мисля, че нямаше никаква причина за обезсърчение.
Бележка и превод: ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ
От 1988 година интензивно написа и разгласява в литературния щемпел. Предмет на остра дискусия става публикацията му " Поменик след руската литература " (1989). През 1990 година излиза романа му " Руската хубавица ", преведен на повече от 20 езика. Автор е на 10 романа и сборници с есеистика. По описа му " Живот с глупак " е написана опера от огромния съветски композитор Алфред Шнитке. Съставител е на антологията на актуалната съветска прозаичност " Руски цветя на злото " (1997) и " Време да се ражда " (2000).
Есето " Руската цепнатина " дава въпреки и бегла визия за гения и художествените търсения на писателя.
Огнян СТАМБОЛИЕВ
" " " " " " " " "
Мисля, че тайната на съветския човек е в това, че той има... цепнатина. Или по-скоро дупка! А може би " пробойна ", в случай че използваме това съпоставяне от морската терминология. Ясно е, че съветският човек не може да се похвали с някаква херметичност. Самият той не се осъзнава като цялостна, приключена форма. А и пукнатината допуска разкованост, разбитост, безпорядък, опустошаване. Почукате ли по нея, ще чуете един чудноват, загадъчен и ням тон. Нещо което е изцяло, както знаем, не провокира толкоз доста въпроси. Цялостните неща просто ги има. Те съществуват. За хубаво или неприятно. А в този случай? Ще попитаме: кой е пробил тази цепнатина? Кога? С каква цел? А може би тази дупка е нещо от веки веков, от природата?
Ще се изтеза човек до момента в който отговори на тези въпроси. Но още повече ще се изтеза в случай че реши да играе ролята на избавител. Защото има ли дупка, цепнатина, пробойна, човек безусловно стартира да затъва. А съветският човек непрекъснато се дави. Затова се е трансформирал в вещо като " воден дух ", който, за жалост, по този начин и не се е научил да плува! Ето: хвърлят му пояс, стартират да го теглят за косите, с големи старания го издърпват на брега, оставят го там, вършат му изкуствено дишане, а той...
Руският човек е доста срамежлив. Да, усеща се много неловко, стартират ли да се занимават с него. Става му съзнателно, че е гол, че е зле избръснат, че не наподобява добре. А на него по никакъв начин не му харесва, когато не го харесват. Тогава става недоверчив и нападателен, затваря се в себе си. От него няма да чуеш думи на признателност. Излъчването му е неприятно, аурата му е кисела, горчива.
След като полежи на пясъка, съветският човек се надига, оглежда своите спасители и постепенно, тъмно и праволинейно... влиза назад във водата. За да потъне още веднъж и още веднъж да се мъчи и страда. И тогава се досещате: та той е пийнал, този кучи наследник! Да, не е изключено да е пийнал. При все че може и да е изтрезнял. Работата е в това, че той, русият човек, си има цепнатина - тежко оправдание за неговата полуда.
Да, не може да имаш цепнатина и да водиш естествен живот. Не може с сходно нещо, с пукнатината, да живееш обикновено, да работиш обикновено, да мислиш за живота си, да създадеш семейство, да си купуваш копринени вратовръзки. Пукнатината няма да ти разреши да строиш равни и хубави пътища, да станеш, да вземем за пример, аптекар. Няма да можеш и да я скриеш, като животинска опашка тя ще виси сред краката ти. Дупка, която в последна сметка може да бъде и запушена, само че звукът все пак ще бъде друг - ням, загадъчен. И можеш единствено да да се преструваш, че всичко при теб е наред. Да хитруваш, да бъдеш подъл. Но и да лъжеш, и да не лъжеш, кой знае за какво ще ти се прииска, освен това неудържимо, да започнеш да късаш тапетите!
Пукнатината - това велико преимущество на руснака! В това, че той, съветският човек, е най- положителното, най-великото, основано от Бога, самият руснак, даже и най-скромният, включително и Чехов, не се съмнява и за момент! В същото време, обаче той знае и това, че е " цялостен отпадък "! Цялата съветска философия се крепи върху тази невероятна, нечувана и невиждана полярност. Цялата велика съветска литература се възхищава от широтата и безбрежността на своя воин. Чужденците също се стъписват пред нея. И по какъв начин биха могли да я проумеят, откакто те, горките, са без нито една цепнатина...
През пукнатината съветската душа може да следи целия свят, без елементарното човешко зрение, и да поддържа връзка с Господ без помощта на медиатори. И това е един неповторим опит. Нямам поради Вечността, а Пукнатината. Този опит е велико притежание на съветската просвета. Нейно същинско благополучие и законна горделивост! На предходната и на бъдещата съветска просвета. И тя няма в никакъв случай да остане работа. За разлика от изцяло неуместната съветска цивилизация.
В своята цивилизация съветските хора се демонстрират като обидчиви подражатели, в плен на парадоксалната концепция, че са разкрили всичко по- рано от другите, само че на пазара на концепциите са били ограбени от хитрите евреи и от чужденците. Младият Антон Павлович има един къс роман, в който съпоставя съветския разум с френския: " Руският разум е доста находчив! ", споделя героят, " Но за жалост, не му дават шир, а пък той не може да се хвали. Ако изобрети нещо, след това ще го скапе или на децата си да поиграят ще го даде, а френският човек ще измъдри някаква нелепост и ще проглуши света за това! Ето, през вчерашния ден, кочияшът Йона измайстори дървено човечета: дръпнеш един конец и то прави непристоен жест. Обаче Йона няма да се похвали... "
Вземем ли един фамилен образец, то моят мистериозен отдалечен роднина Александър Попов не е измислил нещо непристойно, а радиото, и то много по-рано от италианеца Гулиелмо Маркони. Това у нас го знае всеки възпитаник. Разбира се, и аз съм изцяло уверен в това...
Френският странник маркиз дьо Кюстен написа в книгата си " Русия през 1839 година ", че бедата на руснаците не е в това, че подражават на цивилизована Европа, а в това, че го вършат неприятно. Сто и шейсет години след тази книга, която афектираната Русия не желае да разгласява, съветската душа към момента не може да си откри точното място. Да, къде е Русия? В Европа, в Азия или другаде? Или е нещо изключително? И най-високите съветски мозъци се тормозят от този въпрос. А истината е в това, че съветската душа е архаична. Тя се бои от всичко " непознато ", даже и от кока-колата. Мисли, че това е някаква " черна вода ", измислена от чуждоземни магьосници, която ще ѝ отнеме целомъдрието.
" Чуждите облекла " също я тревожат. Никоя от показните измислици на руската мода в ревютата на Слава Зайцев не може да я убеди, че това е някакво богоугодно дело. Няма да я подмамят и никакви политически новости - тя се прекланя пред силата и ненавижда, презира слабостта. Тя е монархическа, не и плуралистична по дух и убеждeния. Свободна е в своето примитивно иго.
Да, пукнатината е основната причина за съветската незадоволеност, охота, придирчивост и мързел. Най-яркият облик - мит на съветската душа е този на Обломов от романа на Иван Гончаров. Този човек красиво и вярно проспива целия си живот. Направил опит да се влюби - не сполучил. Цялата му любовна сила изхвърчала през пукнатината. През тази цепнатина в действителност излиза цялата витална сила. В нея се натъпква и целият отпадък на света. И с цел да съхраниш силата си, непрестанно да спиш. Защото съветската душа се нуждае от покой. Макар че в никакъв случай няма да го откри!
Руският селяндур, който преди към хилядолетие бил заставен да се раздели с нежното слънце на разорения от вражеските нападения Киев и да се пресели в тинята на Североизтока, не е допускал, че там, измежду блатата, ще се роди една нова общественост на хора, отчуждени между тях, хора, елементарно раними, измъчени от неприятния климат, от безплодната почва и насилственото бездействие на ужасната зима...
Непознатият на Запад прославен съветски историк Ключевски, починал шест години преди Октомврийската гражданска война, е доста прав в оценките си за Фьодор Достоевски. Ключевски приказва за " непробудната самотност на съветската душа ". Той написа: " Руският човек работи най-добре, когато е самичък и никой не го следи. Той прекомерно мъчно привиква с общите дейности и команди. Той е затулен, недоверчив, срамежлив. Винаги си има едно мислено. Руснакът е по принцип не е разговорлив. Чувства се по-добре, когато е при започване на работата, когато е още нерешителен в себе си и в триумфа, а е зле, когато е в края, когато реализира някакви триумфи и притегли вниманието на другите. Всъщност неговата нерешителност му дава сили, а триумфът може да го съсипе! "...
Нетърпеливият и недоучен новобогаташ, " тънкият " и " интелигентен " политик Владимир Улянов (Ленин), който отхвърли да чуе изводите на историка Ключевски, трансформира съветската гражданска война в същинско дълготрайно мъчение за съветската душа. И стана ясно едно: комунистическият блян е мощно мелодичен с " пукнатинното " съветско схващане.
А Карл Маркс е единствено мотив, а не първопричината на тази пристрастеност по уравниловката и завистливата завист към по-богатия брат, пристрастеност, която струи от съветския темперамент с неговата " пукнатинна ентропия ".
В наши дни нечуваните промени напряко размекват съветските мозъци. След Петър Велики и Александър Втори това е може би третият късмет в съветската история за излизане от блатото. Да, третата опция в продължение на цели три епохи - Последната! Но за какво не скачате, братя руснаци?!
Ще оставите ли пукнатината да се трансформира в рана?
В студеното мартенско утро на 1990 година един приказлив московски чичко ме караше с таксито си към интернационалното летище Шереметиево. Като чу, че ще хвърча за Париж, ме попита с тежко любознание:
- Вярно ли е това дето споделят, че в Париж всички ходели с бели панталони?
Замислих се за нашето бъдеще. За съветската интелигенция, която се цели в парламентарните игри, за младежите от Москва и Петербург, които към този момент порастват без опеката на Партията, за руснаците, за казаците, за литовците, за всички. През пукнатината беше изтекло едно хилядолетно време. Часовникът още веднъж показваше съветската безкрайност.
Доверчивата, раздърпана и хитра съветска душа, мечтаеща и за долари, и за връщането на бащицата Сталин, която радостно се взираше в мен през пукнатината.
И мисля, че нямаше никаква причина за обезсърчение.
Бележка и превод: ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ