Д-р Неделя Щонова за Тошко като национална диагноза и морално бан...
Вижте още какво още написа доктор Щонова по най-коментираната тематика тези дни:
" Това е гласът на един заразно безмилостен мироглед, в който лекарят не е избавител, а разход, сестрата не е ангел, а логистично звено, болният не е човек, а диагноза с код по НЗОК.
Няколко обстоятелството, които би трябвало да се повтарят като молитва, тъй като статистиката през днешния ден е по-остра от скалпел:
1. България е на последно място в Европейски Съюз по брой медицински сестри. Едва 4,2 сестри на 1 000 души (при приблизително 8,6 в ЕС). Здравната система страда от сериозен дефицит на сестрински личен състав.
2. Всеки втори доктор е на възраст над 55 години. 54% от лекарите в България са в пенсионна или предпенсионна възраст. Застаряваща здравна общественост без млади попълнения.
3. Близо 3,5 пъти повече лекари на глава от популацията има в Гърция по отношение на България. Средната брутна заплата на сестра в България е към 1300 - 1500 лв.. В Австрия и Германия тя стартира от 4000 евро.
4. Продължителността на живота у нас е най-ниска в Европейски Съюз. Средно 74,8 години в България против 81,1 в Европейски Съюз. Индикатор за систематична липса на предварителна защита и достъп до качествени грижи.
5. Всеки шести млад доктор напуща страната до 2 години след дипломирането. Основната причина не е заплащането, а токсична среда и липса на вероятност. Това е загуба на бъдеще, още преди то да е почнало.
6. Всяко трето дете у нас е с наднормено тегло.
7. България е измежду най-застаряващите и прибързано умиращи народи в Европейски Съюз - с висока смъртност и ниска дълготрайност на живота.
И въпросът не е „ какъв брой още ще издържим? “
Въпросът е - какъв брой още ние ще поносим да ги губим? А най-тежкото е, че към този момент не става дума единствено за пари. Става дума за пренебрежение. За насмешка. И … Не, това не е политика. Това е честен разпад. Национална капитулация.
Държава ли сме?! Или разграден дом с оскърбени стопани?!
„ Ако вие не желаете, ще намерим други, които да работят за 500 лв.. “ Това изречение не е просто вулгарна имитация. То е документ. Свидетелство. Диагноза. Патологичен израз на философията на неуважение, която е овладяла най-святото - здравето, знанието, живота. А когато една страна свежда човешкия живот до подаяния, когато знанието се прави оценка с дребни стотинки, когато призванието се третира като слугуване, ние не сме в страна. Ние сме в колония.
Колко би трябвало да е паднало обществото, с цел да слуша сходни думи без да се изправи на крайници? Кога тъкмо свикнахме с гаврата? Кога престанахме да се срамим, че една специалност, в която хората не спят, не ядат, не живеят, с цел да избавят животи - се приравнява с евтина работна ръка, която „ в случай че не желае, ще бъде заменена “?
Това не е стопанска система. Това не е политика. Това е извращение с полезностите.
Срам ме е от тази система, от това по какъв начин бюджетът за опазване на здравето в България всяка година пораства - и въпреки всичко редовно боледува.
От 2000 година до през днешния ден бюджетът за опазване на здравето се е нараснал над 10 пъти. През 2024 година надвиши 9.3 милиарда лв..
И все пак, към този момент 25 години в студиото обсъждаме с сътрудниците едно и също: липса на ефикасна скринингова и профилактична система. Нито една национална стратегия за ранно разкриване на онкологични, сърдечни или метаболитни болести не е дала действителен резултат. Само доклади.
Нито една акция не е основала резистентен здравен инстикт у популацията - за обзор, за предварителна защита, за навременна реакция. Няма действително следене, няма регистри, няма предварителна защита, няма координирана политика за ранно разкриване.
Какво има вместо това?
Има героични лекари, които се борят сами. Има пациенти, които схващат за заболяването, когато към този момент е брутално късно. Има статистики, от които боли. Има тишина от институциите и звук от кухи обещания.
И зад сходни думи - „ в случай че вие не желаете, ще намерим други за 500 лв. “ - не стои просто един народен представител с микрофон и безочливост. Стои цяла философия на пренебрежение - към труда, към знанието, към човешката отговорност. Стои едно надълбоко, мъчително, накриво схващане за човешкия живот като разход. Като файл. Като досие, което може да бъде заменено с друго. Тази философия докара България дотук - със статистика, която не мери напредък, а безизходност.
Аз даже не желая да приказвам за унизителните вечери на на ниска цена комизъм. И в никакъв случай обществено не съм коментирала това. Но през днешния ден ще го направя.
Помня по какъв начин в едно „ шоу “ обидата се сервираше с овации. Как проф. Мермерски „ отиваше на бал “ със сливката на доктор Щонова. Как публиката се смееше. А по-късно детето ми, най-чистото, което в миналото ще познавам, ме попита:
- Мамо, къде са тези сливки? Дай й на мен …
И след това:
- Мамо … аз не желая да ставам доктор, не желая да виждам такива скечове за себе си по малкия екран.
Не. Това не е просто проваляне. Това е опустошение на моралния гръбнак на едно цяло общество. И щерка ми не пожела да стане доктор и да учи медицина. Избра друго. Когато децата на лекарите се тормозят, че мечтаят да бъдат като родителите си, значи не просто системата се е сринала. Значи сме разрешили унижението да стане норма, а подигравката - културен артикул.
И когато медиците си потеглят - те не си потеглят от лакомия. Не бягат от работа. Бягат от подигравката. От безразличието. От систематичното обезценяване.
Но това не е бягство. Това е зов.
Вик, който споделя: „ Човешкият живот коства повече от 500 лв.. И призванието не е смирение. “
Няма опазване на здравето без почитание. Няма бъдеще без почтени хора. А когато тишината към подигравките е по-шумна от аплодисментите за доблестта - значи сме не запомнили кои сме.
И къде отиваме. "
" Това е гласът на един заразно безмилостен мироглед, в който лекарят не е избавител, а разход, сестрата не е ангел, а логистично звено, болният не е човек, а диагноза с код по НЗОК.
Няколко обстоятелството, които би трябвало да се повтарят като молитва, тъй като статистиката през днешния ден е по-остра от скалпел:
1. България е на последно място в Европейски Съюз по брой медицински сестри. Едва 4,2 сестри на 1 000 души (при приблизително 8,6 в ЕС). Здравната система страда от сериозен дефицит на сестрински личен състав.
2. Всеки втори доктор е на възраст над 55 години. 54% от лекарите в България са в пенсионна или предпенсионна възраст. Застаряваща здравна общественост без млади попълнения.
3. Близо 3,5 пъти повече лекари на глава от популацията има в Гърция по отношение на България. Средната брутна заплата на сестра в България е към 1300 - 1500 лв.. В Австрия и Германия тя стартира от 4000 евро.
4. Продължителността на живота у нас е най-ниска в Европейски Съюз. Средно 74,8 години в България против 81,1 в Европейски Съюз. Индикатор за систематична липса на предварителна защита и достъп до качествени грижи.
5. Всеки шести млад доктор напуща страната до 2 години след дипломирането. Основната причина не е заплащането, а токсична среда и липса на вероятност. Това е загуба на бъдеще, още преди то да е почнало.
6. Всяко трето дете у нас е с наднормено тегло.
7. България е измежду най-застаряващите и прибързано умиращи народи в Европейски Съюз - с висока смъртност и ниска дълготрайност на живота.
И въпросът не е „ какъв брой още ще издържим? “
Въпросът е - какъв брой още ние ще поносим да ги губим? А най-тежкото е, че към този момент не става дума единствено за пари. Става дума за пренебрежение. За насмешка. И … Не, това не е политика. Това е честен разпад. Национална капитулация.
Държава ли сме?! Или разграден дом с оскърбени стопани?!
„ Ако вие не желаете, ще намерим други, които да работят за 500 лв.. “ Това изречение не е просто вулгарна имитация. То е документ. Свидетелство. Диагноза. Патологичен израз на философията на неуважение, която е овладяла най-святото - здравето, знанието, живота. А когато една страна свежда човешкия живот до подаяния, когато знанието се прави оценка с дребни стотинки, когато призванието се третира като слугуване, ние не сме в страна. Ние сме в колония.
Колко би трябвало да е паднало обществото, с цел да слуша сходни думи без да се изправи на крайници? Кога тъкмо свикнахме с гаврата? Кога престанахме да се срамим, че една специалност, в която хората не спят, не ядат, не живеят, с цел да избавят животи - се приравнява с евтина работна ръка, която „ в случай че не желае, ще бъде заменена “?
Това не е стопанска система. Това не е политика. Това е извращение с полезностите.
Срам ме е от тази система, от това по какъв начин бюджетът за опазване на здравето в България всяка година пораства - и въпреки всичко редовно боледува.
От 2000 година до през днешния ден бюджетът за опазване на здравето се е нараснал над 10 пъти. През 2024 година надвиши 9.3 милиарда лв..
И все пак, към този момент 25 години в студиото обсъждаме с сътрудниците едно и също: липса на ефикасна скринингова и профилактична система. Нито една национална стратегия за ранно разкриване на онкологични, сърдечни или метаболитни болести не е дала действителен резултат. Само доклади.
Нито една акция не е основала резистентен здравен инстикт у популацията - за обзор, за предварителна защита, за навременна реакция. Няма действително следене, няма регистри, няма предварителна защита, няма координирана политика за ранно разкриване.
Какво има вместо това?
Има героични лекари, които се борят сами. Има пациенти, които схващат за заболяването, когато към този момент е брутално късно. Има статистики, от които боли. Има тишина от институциите и звук от кухи обещания.
И зад сходни думи - „ в случай че вие не желаете, ще намерим други за 500 лв. “ - не стои просто един народен представител с микрофон и безочливост. Стои цяла философия на пренебрежение - към труда, към знанието, към човешката отговорност. Стои едно надълбоко, мъчително, накриво схващане за човешкия живот като разход. Като файл. Като досие, което може да бъде заменено с друго. Тази философия докара България дотук - със статистика, която не мери напредък, а безизходност.
Аз даже не желая да приказвам за унизителните вечери на на ниска цена комизъм. И в никакъв случай обществено не съм коментирала това. Но през днешния ден ще го направя.
Помня по какъв начин в едно „ шоу “ обидата се сервираше с овации. Как проф. Мермерски „ отиваше на бал “ със сливката на доктор Щонова. Как публиката се смееше. А по-късно детето ми, най-чистото, което в миналото ще познавам, ме попита:
- Мамо, къде са тези сливки? Дай й на мен …
И след това:
- Мамо … аз не желая да ставам доктор, не желая да виждам такива скечове за себе си по малкия екран.
Не. Това не е просто проваляне. Това е опустошение на моралния гръбнак на едно цяло общество. И щерка ми не пожела да стане доктор и да учи медицина. Избра друго. Когато децата на лекарите се тормозят, че мечтаят да бъдат като родителите си, значи не просто системата се е сринала. Значи сме разрешили унижението да стане норма, а подигравката - културен артикул.
И когато медиците си потеглят - те не си потеглят от лакомия. Не бягат от работа. Бягат от подигравката. От безразличието. От систематичното обезценяване.
Но това не е бягство. Това е зов.
Вик, който споделя: „ Човешкият живот коства повече от 500 лв.. И призванието не е смирение. “
Няма опазване на здравето без почитание. Няма бъдеще без почтени хора. А когато тишината към подигравките е по-шумна от аплодисментите за доблестта - значи сме не запомнили кои сме.
И къде отиваме. "
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ