Видяла е посетители само няколко пъти. Четири години заключена в

Видяла е гости единствено няколко пъти. Четири години заключена в нечистотия, заплашвана, упоявана, държана гладна. И околните ѝ пристигнали единствено няколко пъти. Това сподели една от дамите, държани принудително в един от приютите на ужаса. И някак тъкмо това отеква по-силно от иглите, счупените кости, гангрената или виковете, на които никой не се отзовава.

Това не е просто история за чудовища с бели престилки. Такива постоянно е имало. Винаги ще има садисти в престилки; или безсърдечни тарикати, които ще желаят да печелят бързо от тъгата и страданието. Такова зло постоянно е съществувало и евентуално постоянно ще съществува. Приемаме обаче, че тези са единици. Както и тези мъчители на животни за пари и наслаждение – Габриела Сашова и Красимир Георгиев.

Единици? Нали? Да се надяваме.

Но какво да кажем за тези, които не помнят околните си там? Които оставят майките и бащите си там? За тези, които заплащат по 990 лв. на месец и след това в никакъв случай не се обръщат обратно?

Тръгват си от родителя, оставят го в миризлив капан на гибелта за четири години и го посещават броени на пръстите на едната ръка пъти, в случай че въобще го посетят. Докато майката, дала им живот, оцелявала с молебствия и плесенясал самун?

Оставят майка си да гние в стая, в която не се отваря прозорец, тъй като „ може някой да избяга “…? В стая, където старци са вързани за леглата. Където заболели хора молят за вода. Където умират безименни – върху дюшеци, напоени с урина.

Ще кажете: те (близките) не са знаели.

Може би. Но, с цел да повярваме на това, би трябвало да повярваме, че тази жена НИТО веднъж не се е оплакала на дъщерите си, които въпреки всичко няколко пъти са я посетили. Трябва да повярваме, че някой унизен и измъчван, живеещ във филм на ужасите, ще си премълчи ТОВА.

Да, не е изключено, само че вярвате ли, че в действителност в никакъв случай не им е казвала? Вие бихте ли премълчали пред пристигналите ви на рандеву, че ви връзват, упояват, че не ви хранят, че има принуждение против вас? Че са ви взели телефона? Бихте ли? Точно, когато най-сетне се доберете до представител на външния свят, ще решите да си премълчите?

Какво ли са ѝ отговаряли околните ѝ…?

Ами тези близки, които не са били допускани на рандеву? Един път, два пъти… не са усетили, че има нещо неправилно?

Припомнете си какъв брой от тези хора откриха заслон при околните си, откакто бяха изведени от приютите на ужаса; и какъв брой НЕ откриха. Например една жена от с. Стамболово даже не е била потърсена от околните си, откакто са я избавили от приюта в с. Ягода.

И какво общество търпи това?

Насилниците, които печелят от тъгата, са едно. Но ВСИЧКИ тези близки… те са доста притеснителна статистика. Не са един и двама. Те са едни от нас. И към този момент не приказваме за единици.

Ние, българите, обичаме да споделяме, че сме народ на фамилията. „ Почитаме родителите си “. „ Пазим традициите “. „ Грижим се “.

„ Семейните полезности “ са ни (уж) значими.

Наистина ли?

Защото това, което се разкри, не е роман от постапокалиптичен филм. Не е тъмен епизод на Netflix за домове на ужасите. Това е в този момент. Това е тук. Това е наше. Ягода. Говедарци. Тук.

Мислите ли, че не се е оплаквала?

„ Дават ми хапчета да загивам. Аз ги мятам в тоалетната. Ако ги бях пила – до момента да съм умряла “, в действителност ли вярвате, че не е казвала това на фамилията си?

„ Началникът ми е казвал – ще ти ударя една инжекция, ще те уморя “. (и тя е решила ТОВА да го спести и да не го опише на дъщерите си, по този начин ли?)

„ Днес Милка се усеща избавена. И след 4 години в дома в Ягода чака някоя от дъщерите да я прегърне още веднъж “.

Дано да я прегърне.

Тя споделя, че щерка ѝ ѝ дала обещание да остане „ един месец “. Станали четири години. Заключвали я всеки ден. Гледала е по какъв начин хора умират от апетит, от липса на лекари, от инфекции, които несъмнено даже дете би разпознало, камо ли „ лекари “.

В страна, в която бездомните животни се ритат за развлечение, тровят се от общините и се горят живи от пияни селяни, учудва ли ни, че третираме старите хора по същия метод?

Колко хора, какъв брой мислители в международната история са казвали, казвали, казвали, казвали, че както едно общество се отнася към животните, по този начин ще се отнася и към беззащитните си хора?!

Какво чакахме?

Че навръх нас няма да ни се случи ли?

Ние към този момент се отучихме да усещаме. Минаваме около виещи създания и свиваме плещи. Гледаме ги в очите – подути и слепи – и отвръщаме взор.

А в този момент го вършим и с хора. Със остарели хора. Болни хора. Хора, които в миналото са бърсали лицата ни, плащали сметките ни, молили се за нас. Сега сме ги захвърлили в някакви незаконни приюти, извадени от филм на ужасите.

С имена като „ Резиденция за Спа туризъм и отдих Вила Бор “, където зад фасадата на бели чаршафи и уеб страници въздухът мирише на боязън, садизъм, пердах и урина.

А храната, в случай че има, са две филии самун.

Всъщност, коригирам се… мисля, че в действителност може да се приказва за бедност; може би в действителност това е обяснението. Духовна беднотия. И мизерия.

______________________

Този коментар показва персоналното мнение на създателя
и може да не съответствува с позициите на редакцията на Novini.bg.