Вестта, че пак са посегнали на гроба на Стефан Стамболов

...
Вестта, че пак са посегнали на гроба на Стефан Стамболов
Коментари Харесай

Поруганият гроб на Стамболов

Вестта, че отново са протегнали ръка на гроба на Стефан Стамболов на Централните гробища в София и че случилото се съответствува с годишнината от неговото ликвидиране – 18 юли 1895 година – няма по какъв начин да не навежда на размишления. Вероятно претекстът е битов – открадването на бронзовия му бюст – което не прави случилото се по-малко прискърбно или по-малко непоносимо.

Почитта към покойниците и поддържането на тези " места на паметта ", каквито са гробищните паркове, е белег за цивилизоваността на едно общество. У нас пък поругаването на гробове и тяхната занемара е честа процедура. И в това има нещо травматично, което допуска разбор. Сякаш по формулата на Хегел за трагичното ние дотолкоз не желаеме " да съвпаднем със събитието " – с това, което е било или е – че обезверено желаеме дасме, като заличим предшестващото ни. Ала историята не визира само другите, тя е завещание, неизбежно лягащо на плещите ни. И таман неразбирането на този факт се развихря (пак по Хегел) като покруса.

Ала да се върнем към поругания гроб на Стамболов. Има нещо кобно в ориста на този български общественик, превръщаща го в маркер на най-новата ни история. Той, сподвижникът на Левски и Ботев, е измежду най-младите хъшове и умира немислимо млад, единствено на 41 години. Обикновено биографите пишат размишления за индивида и неговото време. Стефан Стамболов е самото свое време. При него тази отдалеченост не съществува. Сякаш у него се набелязва ускорението на българската орис. Той се откроява на фона на това преломно време и изрично се намесва в него.
Съдбата му е повече от особена. Историческият ни мавзолей е по този начин конструиран, че в него най-ярко се открояват мъчениците и предателите. Първите умират преди нова България и са осияни от саможертвата си, вторите са измежду " юдите " на несвободата, боящи се и опарили се от нея. Стефан Стамболов е изключение. Той релефно се откроява, самичък по себе си, постоянно в черно или бяло. Едни го въздигат до небесата, други вършат всичко допустимо напълно да го очернят.

Ако бе умрял през 1975-1876 година, той щеше да е неоспорим измежду първите, измежду мъчениците и борците за национално избавление. Той обаче оцелява. Живее още две десетилетия, а в последните 10 години от живота си (1885-1895) самичък – и то еднолично – държи юздите на България. Не му го простят. Обявяват го за " тиранин " и " деспот ". Някои от обвиняванията са основателни. Трябва да признаем, че той ръководи своеволно, освен с разрешени, само че и с много непозволени средства. Разгонва опозиционната преса, прогонва съперниците си, държи страната под надзор с шайки от сопаджии; безсърдечен е към русофилите, към политическите си съперници и довчерашни свои другари, чиито смъртни присъди подписва като регент.

Ала и времето е такова, извънредно и много непоносимо, ще възразят горещите му бранители. Вярно е, само че едното не изключва другото. Показателни са даже сънищата му. В дневника си споделя по какъв начин все сънува, че се обръща с файтона и виси над бездна, на косъм от бездната. И все се пита – за какво огромна Русия желае да затрие дребна България. Кроят по какъв начин да го убият, разминава се на косъм при убийството на Христо Белчев, в отговор той развихря вълна от принуждение.

Парадоксалното е, че удържа на натиска на съветския император Александър III, а бива свален от княз Фердинанд, който самичък е довел. Делото по убийството му, по знамение открито през 1993 година, споделя ясно кои са физическите му убийци – Боне Георгиев, Халю (Михаил) Ставрев, Талю (Атанас) Цветанов, Наум Тюфекчиев. Но не споделя кои са поръчителите зад тила им.

За отсечените му ръце и посечената му с ятаган глава се знае. Видно е и по скулптурата му в центъра на София, в градинката на " Кристал ". Може би по-малко се знае за какво е бил посечен по този начин – по главата и по ръцете. Убийците са имали информация, че носи железна броня под облеклата си.

По-малко известни са събитията по кончината и погребението му. А те са много нелицеприятни и в светлината на последното поругаване на гроба му си коства да бъдат разказани. Знаем детайлностите от кореспонденциите на журналиста Рихард декор Мах, сътрудник на " Кьолнише цайтунг ", негов персонален другар. Ето свидетелството му:

В събота, 20 юлий 1895 година опечалените се събраха в траурния дом; салонът, коридорът и приемните стаи бяха препълнени; в трапезарията бе подложен ковчегът със смъртника. Трупът на Стамболов е облечен във фрак, раните по падналата малко обратно глава се разпознават, тесни, червени линии по слепите очи, над дясното око, над корена на носа, тесни като ръба на ножа и въпреки всичко убийствени На една маса край натрупа стои стъклено ястие, то съдържа разсечените, обезобразените ръце, които в миналото направляваха съдбините на България, като остарели ръкавици плуваха те в спирта.

Отвън се събират хора, споделя декор Мах, тълпата шуми. Оказва се, че винтовете на колелата на погребалната каляска са били развити. По заповед на военния министър Рачо Петров на офицерите от българската войска е неразрешено да вземат участие в погребалното шествие. Само трима полковници идват да се простят със Стамболов и сетне си потеглят. Носи се слух, че се приготвя посмъртна кавга с тленните му остатъци. Зад ковчега се осмеляват да застанат малко на брой. Отпред е близкият му другар Димитър Петков, зад него са госпожа Стамболова и госпожа Муткурова, сестрата на Стамболов. След тях върви дипломатическото тяло, като се изключи белгийския представител. Зад дипломатическите представители са охранителите им с револвери на пояса. Австро-унгарските гавази дори носят карабини.

На улица " Раковски " (на мястото на днешния НАТФИЗ), там, където е бил съсечен Стамболов, шествието стопира. Чуват се крясъци. Хвърлена е бяла кутия, разнасят се възгласи: " Динамит! ". Хората се втурват да бягат. Мъже и дами падат едни връз други, изкъртени са оградите на прилежащи къщи. Мнозина от сподвижниците на Стамболов са с револвери в ръце. Дипломатите са разпръснати. От прилежаща улица излиза жандармерийски ескадрон и оттук нататък той конвоира шествието. Сякаш става дума не за заравяне, а за опит за държавен прелом. Обяснението на декор Мах:

Организаторите на смута имаха желание да произведат усещането, като че убийството е било дело на национално възмездие и като че гневът против Стамболова е така мощен и така повсеместен, щото никое държавно управление не би могло да го запре.

Ала най-отвратителното следва. Процесията наближава катедралния храм, само че вместо камбанен звън, се носи чалга (дрезгава музика съгласно хроникьора). Млади шайкаджии надуват всевъзможни принадлежности. Въжетата на камбаните са изрязани, въоръжени лица са попречили да се заменят с нови. Полицията участва, само че бездейства. Както постоянно става в България.

На Централните гробища шествието се натъква на ново недоволство. Служат се панихиди на гробовете на екзекутираните от Стамболов съзаклятници – на капитан Коста Паница, Светослав Миларов и останалите. И в гибелта се търси опълчване. Оттам се разнасят ругатни към Стамболов, вдовицата и околните му. Гледката е ужасяваща. Хвърлят камъни по децата му, пратени са хлапета да ругаят вдовицата му. Пийнали зяпачи си подават от отсрещния имот шишета с ракия и обществено приказват по какъв начин ще осквернят тялото му. Фон Мах свидетелства:

Още преди последните опечалени да са си тръгнали от погребението му, неколцина от тях, като " диваци към кладата ", играха хоро край гроба му. Още до момента в който качваха госпожа Стамболова на файтона, други омърсиха гроба по най-безсрамен метод, изричайки проклятия. Така беше заровен Стефан Стамболов.

И това отново не е всичко. От горния завършек на Централните гробища се задава друга навалица, носеща дървета и въжета. Обсъждат по какъв начин да изровят тялото му и да го обесят посмъртно. Сякаш гибелта не заличава нищо. Омразата продължава. Австроунгарският консул слиза от файтона си и се връща на гробището. Той декларира на началника на жандармерийския ескадрон, че ще го държи персонално виновен за това безчовечие, за което на следващия ден ще изпрати нота в двореца. По това време Фердинанд е избрал да не бъде в страната, отпътувал е на лекуване в чужбина.

Поставят денонощна защита на гроба на Стамболов, само че след известно време, несъмнено, я снемат.

Година по-късно издигнатата от вдовицата гробница е взривена.
Гробът на Стамболов неведнъж е оскверняван.
Двамата му синове – Коста и Стефан – кретат едвам-едвам в годините на комунизма и си отиват в края на 60-те години. Не оставят директни потомци.

Спомням си по какъв начин при започване на 80-те години се заприказва, че гробното място на Стамболов е напълно буренясало, даже истинският кръст бил липсващ.

Сякаш, с цел да стане ясно какъв брой малко дели съществуващото от забравата. А историята е таман възпоминание. Дори и да изчезне кръстът на гроба, остава кръстът на гробищната черква. Дори да се заличи гробът, остава паметта за индивида. Някой помни.

Странното обаче е, когато омразата се съвместява с немарата. Което не анулира питането: по какъв начин помним? Или за какво забравяме.

Текстът е от портала " Култура "
Източник: dnevnik.bg

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА



Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР