Жорж Нурижан – забравеният приятел на България
Вестник „ Труд ” разгласява поредност „ Страници от забравените книги ”. Тя се реализира с неоценимата професионална помощ на екипа на Националната библиотека „ Св. св. Кирил и Методий ”. В тези страници ще бъдат представяни текстове от малко известни остарели български книги, които и до през днешния ден удивляват читателя със своята непреходна прохлада и автентичност.
Книгите на Жорж Нурижан не се преиздават и името му е непознато. Но не е било така през 30-те и 40-те години на предишния век. Мнозина инцидентно попаднали на някоя от книгите му, написана на чист и гласовит български език, са се чудили по какъв начин този италианец е съумял дотам да го усвои.
Жорж Нурижан е роден в Ливорно на 23 септември 1892 година Баща му обаче е арменец, потомък на последния арменски държател Левон VI, който е заровен в катедралата “Сен Дени ” в Париж. Пламен Бараков, биограф на Нурижан, откри, че братът на бащата на Нурижан пък е бил първият патриарх на Арменската католическа черква в Цариград.
Когато в Рим идва българска държавна делегация, пратена от Стефан Стамболов, с нея се среща бащата на Нурижан. Той дотолкоз е впечатлен от диалозите си с българите, че взема решение да се реалокира и да живее у нас. Със брачната половинка си Електра, която е италианка и с дребния си наследник Жорж той напуща Ливорно и става доктор в Стара Загора. Тук дребният Жорж пораства в българска среда, прописва даже стихове.
Завършва гимназия в Стара Загора през 1911 година и отпътува за Рим, където учи право. Преподава две години във Военноморската академия в Ливорно. Но България го притегля като магнит и се завръща в София. Става сътрудник на италиански вестници, 10 години е секретар по печата при италианското посолство у нас (от 1919 г.), консултант е на папския нунций в България Анджело Ронкали, по-късно папа Йоан XXIII. Сприятелява се с целия български културен хайлайф като еднакъв с равни и собствен със свои.
Деен труженик за българската идея в Македония, той нашумява с книгата си “Македонската покруса, гледана от Рим ” (1933), излязла по едно и също време в Италия и у нас.
В интервала 1944-1946 година Нурижан издава у нас 7 книги. След референдума за монархия или република и национализацията на частните издателства оставането му в София става невероятно и той се завръща в Италия. Установява се в Рим, на ул. Via Cremona № 10. Предлаган е за Нобелова премия.
Книгата му “Български критици ” излиза през 1941 година Тя стартира с обширна студия, в която Нурижан наблюдава историята на рецензията у нас и проучва приносите на видни критици. След това той продължава с очерци за своите съвременници. Между тях са близкият му другар Михаил Арнаудов, Никола Атанасов, Йордан Бадев, Александър Балабанов, Владимир Василев, Николай Дончев, Борис Йоцов, Георги Константинов, Д. Б. Митов и Тодор Павлов.
Един от най-благоприятните и възторжени текстове е за проф. Ал. Балабанов, което не е за чудене. Да напомним, че известният ценител на старогръцката литература, пръв преводач на “Фауст ” в стихове, приет изобретател и настойник на млади, начеващи създатели, създател и титуляр на катедрата по класическа лингвистика в Софийския университет, непосредствен другар на цар Борис III, е родом от Македония, остарялата обич на Нурижан, а татко му е арменец.
През тази година се навършиха 125 години от рождението на този огромен другар на България. Жорж Нурижан заслужава най-малко една паметна плоча, която да се сложи на дома му в Рим. Дано това се случи за 130-годишнината от рождението му, в случай че македонците не ни изпреварят.
Проф. доктор Александър Балабанов:
Ако да бяха поетите политици, светът щеше да е пролетна усмивка
Една от най-популярните персони на днешна просветена България несъмнено е Александър Балабанов. Оригинален и несравним като фигура, като академик, като стихотворец и критик, автентичен в връзките си с хората, всеки път ангажиран с някаква работа или с някаква мисъл, Балабанов ще то видите на всички места да се движи като подгонен, като жилнат, с неговия ход, малък и бърз, като че е на колелета, с неговата дребна и набита фигура, с изострен, чип и червен нос, алено лице, дребни живи очи, с рошава коса, връх която едвам се крепи една висока смачкана шапка, с разкривена яка, непохватно вързана вратовръзка, разпръснат и заплеснат, постоянно във връзка с себе си и в никакъв случай не във щета на другите.
В едно от своите стихотворения, озаглавено “Автобиография ”, Балабанов по този начин се обрисува:
И студ,
и плам,
и плебей,
и цар,
и гроб,
и ден,
и лъв,
и мек –
и за всеки час!
Такъв
човек
съм аз.
Той обича живота и в него търси музи, които да го освобождават от тъгата, от безсмислените ограничавания и условности на света. Същевременно той умее да се радва и да се забавлява като същинско дете.
Напоследък той ме предложения да го посетя в хотел “България ”, гдето от известно време се е открил да живее. Говорихме върху поезията на Древния свят, за Гьоте, за новото време, за политика, върху неговите трудове “И аз на този свят ”, и за всичко друго.
През време на нашия диалог помолих Балабанов да ми отговори на няколко въпроса, свързани с литературната рецензия в България. Той ми даде обещание да ми даде документално отговорите си. На 11 март т. година получих от него следното писмо, което тук предавам напълно.
Господин Жорж Нурижан,
Моля най-учтиво да ме извините, че толкоз доста ви забавих с отговорите си. Не че нямах време да ги напиша или издиктувам. Напротив, таман в този момент, когато съм на болнично легло, разполагам с щедро време. И бях решил изобщо да не ви давам отговор. Особено последните дни, когато видях, че у нас, макар миналите 60 и повече години на свободен живот, още само единствено произволът и прищявката насочват така наречен критици в техните издевателства над създателите, над художниците, над музикантите, над артистите. Прищявката, персоналната сметка и… на първо място: инцидентната им опция да има къде да разгласяват тия свои безобразия и незнания.
Отнеми им тази опция и те са нищо, все едно, че си уволнил от работа някой шеф на поделение, който не по подготвеност я е заемал, а заради това, че го е назначил някой различен по-негоден от него или по персонални съображения.
Винаги съм се срамувал да минавам за критик. Според мене това е някакво намаляване – да минаваш за критик. И то професионален критик – с графа, във властта си…
Много пъти съм се обиждал, че ме подреждат някои сред критиците, и вас, господин Нурижан, просто намразих, че сте се осмелили да ме наредите сред критици. И това е едно от най-силните ми съображения, че не ви отговорих до момента и ви предизвиках може би материални щети…
Кой не е у нас критик? В това село без кучета?
Дой им пай хартия, един молив – критик! А в случай че някакси му се падне и литературна графа в някой вестник – той към този момент е паша с огромни хареми и с доста книги по пощата… С мазни посвещения, несъмнено.
Напоследък се навъдиха доста така наречен критици, които държат “рубриките ” и до момента в който ги държат, вършат си кефа в рубриките да пишат любовни писма към всякакви дами, които се демонстрират в една или друга област на културния живот. Често заплашват, постоянно полузаплашват, нормално подкокоросват една срещу друга съперничките – съгласно това къде е по-слаба или по-силна вярата за нещо, или по селски казано: къде може да има самун.
Според мене литературният критик, подобен, какъвто считам, че може да има право за битие, би трябвало на първо място да бъде човек с дълбока просвета, със свои мисли за нещата, с възприятие за същинското в поезията или в изкуствата, да не зависи от модата, която на множеството, на нищожните, нормално диктува и термините. Както, да вземем за пример заприказва се за “динамика ” – те току шибат на всички места нещастната дума – динамичност, та динамичност! Често даже някои пишат рецензия единствено с цел да употребят тая дума – динамика… Или в случай че не тая, някоя друга, която е на мода… също като в медицината в последно време това кръвно налягане и тия витамини.
Още, мисля си аз, литературният критик, или все едно – литературният историк, би трябвало автентично, самичък персонално да е добре осведомен, не осведомен, ами просто проникнал в живота и развоя на няколко огромни литератури, с цел да не открива нови Америки, или с цел да може да разбере кой открива Америка, кой знае към този момент, че и другите знаят, че Америка е открита от дълго време.
А най-силната мощ на литературния критик е не да дообяснява към този момент това, което единствено се е наложило към този момент, като го е премълчавал или отричал, когато то се е борило с такива като него плиткодушни простаци, а да го забележи още щом се подаде на хоризонта и да го подвига и да му оказва помощ.
Когато преди 20 и повече години писах пръв за Захарий Стоянов, млъкнаха, не схванаха за кого пиша даже. Но и откакто го показах като класик на българската прозаичност – отново нищо не схванаха. И в този момент – нищо. Те пишат за него и това, и това, предъвкват моите остарели, към този момент 25 години, мисли – и отново не схванаха! А аз желаех тогава да кажа, че Захарий Стоянов може да е и подобен, и онакъв, само че че той не е единствено мемоарист или историк, или хроникьор, а е в литературата ни, а е част от българската литература… Че е публицист. И че от тая позиция може да се преглежда и той, както би се разглеждал Вазов или Ботев….
Литературният критик би трябвало да има воля и съвест да смаже това, което е единствено мода и хатър. И не е нищо друго. И да знае, и да внушава на всички моята остаряла мисъл:
В любовта и в поезията, и в изкуството нищо не може трайно да стане по хатър. Който разчита и тука на хатър, той е мъртав и няма обич, а има страдание и бедност. И не е стихотворец, а драскач.
Според мен най-големите поети са и най-големите и същински критици. Техните прозрения са най-дълбоки и откриват същински безконечното в поезията и в изкуствата, като им се оказва помощ, несъмнено, от огромните литературни историци. Ето за какво преди двайсет години аз желаех проверка на българската литература. Не можах самичък да я направя, тъй като нямах време и мир. Ще я създадат след мене други. А пък за мое наслаждение времето я прави към този момент, самото време… И я прави отлично!
А в този момент да отговоря малко на заложените въпроси, доколкото не съм дал отговор горе.
Литературната рецензия не е предопределение, тя е дълг на всеки образован човек. Той, интелигентният, същински естествено интелигентният, ще схваща кое е подправено и мода и ще може самичък да се брани от вълните на посредственото. И ще брани и околните си в своя обхват.
Поетът, в случай че няма нюх за изящното, за правото, за поезията, не е стихотворец. Той ще си бъде най-строгият и най-благодатният критик, нали? Най-вярно долавя националните тежнения тоя стихотворец, който се усеща оракул на народа си, който не може и не глади единствено, а и порицава, и изобличава, когато народът се покаже пристрастен, въпреки и неискрено, от всякакви повърхностни моди. И който усеща тъгите и насладите на своя народ като свои. А не декламира като декламатор при всякакви нагласени тържества и борси.
Утрешната просвета ще бъде единствено с едно заглавие: Свобода! Свобода на духа, избавление от власт на глупците… Свобода!
В България в някои направления самата просвета още не е постоянно научна, где ли пък рецензията, за която може да се залови всеки, който инцидентно има да управлява някоя графа в някой ежедневник или всекиседмичник.
Трябва писателите да се виждат с критиците, с цел да им удрят и физически пестник, когато се издевателства с поезията.
Творческият развой на писателя би трябвало да бъде според единствено от живота. Който написа и е публицист – той би трябвало с всяко свое писание да желае нещо да стане или да се скапе нещо.
Днешните същински поети само още се въодушевяват от живота и от класиците, които са се вдъхновявали единствено от живота, а не от угодите си.
Струва ми се, както това съм писал и различен път и освен като абсурд, огромният стихотворец може да бъде и максимален политик. Ако да бяха поетите политици с власт, светът ни щеше да е пролетна усмивка.
Книгите на Жорж Нурижан не се преиздават и името му е непознато. Но не е било така през 30-те и 40-те години на предишния век. Мнозина инцидентно попаднали на някоя от книгите му, написана на чист и гласовит български език, са се чудили по какъв начин този италианец е съумял дотам да го усвои.
Жорж Нурижан е роден в Ливорно на 23 септември 1892 година Баща му обаче е арменец, потомък на последния арменски държател Левон VI, който е заровен в катедралата “Сен Дени ” в Париж. Пламен Бараков, биограф на Нурижан, откри, че братът на бащата на Нурижан пък е бил първият патриарх на Арменската католическа черква в Цариград.
Когато в Рим идва българска държавна делегация, пратена от Стефан Стамболов, с нея се среща бащата на Нурижан. Той дотолкоз е впечатлен от диалозите си с българите, че взема решение да се реалокира и да живее у нас. Със брачната половинка си Електра, която е италианка и с дребния си наследник Жорж той напуща Ливорно и става доктор в Стара Загора. Тук дребният Жорж пораства в българска среда, прописва даже стихове.
Завършва гимназия в Стара Загора през 1911 година и отпътува за Рим, където учи право. Преподава две години във Военноморската академия в Ливорно. Но България го притегля като магнит и се завръща в София. Става сътрудник на италиански вестници, 10 години е секретар по печата при италианското посолство у нас (от 1919 г.), консултант е на папския нунций в България Анджело Ронкали, по-късно папа Йоан XXIII. Сприятелява се с целия български културен хайлайф като еднакъв с равни и собствен със свои.
Деен труженик за българската идея в Македония, той нашумява с книгата си “Македонската покруса, гледана от Рим ” (1933), излязла по едно и също време в Италия и у нас.
В интервала 1944-1946 година Нурижан издава у нас 7 книги. След референдума за монархия или република и национализацията на частните издателства оставането му в София става невероятно и той се завръща в Италия. Установява се в Рим, на ул. Via Cremona № 10. Предлаган е за Нобелова премия.
Книгата му “Български критици ” излиза през 1941 година Тя стартира с обширна студия, в която Нурижан наблюдава историята на рецензията у нас и проучва приносите на видни критици. След това той продължава с очерци за своите съвременници. Между тях са близкият му другар Михаил Арнаудов, Никола Атанасов, Йордан Бадев, Александър Балабанов, Владимир Василев, Николай Дончев, Борис Йоцов, Георги Константинов, Д. Б. Митов и Тодор Павлов.
Един от най-благоприятните и възторжени текстове е за проф. Ал. Балабанов, което не е за чудене. Да напомним, че известният ценител на старогръцката литература, пръв преводач на “Фауст ” в стихове, приет изобретател и настойник на млади, начеващи създатели, създател и титуляр на катедрата по класическа лингвистика в Софийския университет, непосредствен другар на цар Борис III, е родом от Македония, остарялата обич на Нурижан, а татко му е арменец.
През тази година се навършиха 125 години от рождението на този огромен другар на България. Жорж Нурижан заслужава най-малко една паметна плоча, която да се сложи на дома му в Рим. Дано това се случи за 130-годишнината от рождението му, в случай че македонците не ни изпреварят.
Проф. доктор Александър Балабанов:
Ако да бяха поетите политици, светът щеше да е пролетна усмивка
Една от най-популярните персони на днешна просветена България несъмнено е Александър Балабанов. Оригинален и несравним като фигура, като академик, като стихотворец и критик, автентичен в връзките си с хората, всеки път ангажиран с някаква работа или с някаква мисъл, Балабанов ще то видите на всички места да се движи като подгонен, като жилнат, с неговия ход, малък и бърз, като че е на колелета, с неговата дребна и набита фигура, с изострен, чип и червен нос, алено лице, дребни живи очи, с рошава коса, връх която едвам се крепи една висока смачкана шапка, с разкривена яка, непохватно вързана вратовръзка, разпръснат и заплеснат, постоянно във връзка с себе си и в никакъв случай не във щета на другите.
В едно от своите стихотворения, озаглавено “Автобиография ”, Балабанов по този начин се обрисува:
И студ,
и плам,
и плебей,
и цар,
и гроб,
и ден,
и лъв,
и мек –
и за всеки час!
Такъв
човек
съм аз.
Той обича живота и в него търси музи, които да го освобождават от тъгата, от безсмислените ограничавания и условности на света. Същевременно той умее да се радва и да се забавлява като същинско дете.
Напоследък той ме предложения да го посетя в хотел “България ”, гдето от известно време се е открил да живее. Говорихме върху поезията на Древния свят, за Гьоте, за новото време, за политика, върху неговите трудове “И аз на този свят ”, и за всичко друго.
През време на нашия диалог помолих Балабанов да ми отговори на няколко въпроса, свързани с литературната рецензия в България. Той ми даде обещание да ми даде документално отговорите си. На 11 март т. година получих от него следното писмо, което тук предавам напълно.
Господин Жорж Нурижан,
Моля най-учтиво да ме извините, че толкоз доста ви забавих с отговорите си. Не че нямах време да ги напиша или издиктувам. Напротив, таман в този момент, когато съм на болнично легло, разполагам с щедро време. И бях решил изобщо да не ви давам отговор. Особено последните дни, когато видях, че у нас, макар миналите 60 и повече години на свободен живот, още само единствено произволът и прищявката насочват така наречен критици в техните издевателства над създателите, над художниците, над музикантите, над артистите. Прищявката, персоналната сметка и… на първо място: инцидентната им опция да има къде да разгласяват тия свои безобразия и незнания.
Отнеми им тази опция и те са нищо, все едно, че си уволнил от работа някой шеф на поделение, който не по подготвеност я е заемал, а заради това, че го е назначил някой различен по-негоден от него или по персонални съображения.
Винаги съм се срамувал да минавам за критик. Според мене това е някакво намаляване – да минаваш за критик. И то професионален критик – с графа, във властта си…
Много пъти съм се обиждал, че ме подреждат някои сред критиците, и вас, господин Нурижан, просто намразих, че сте се осмелили да ме наредите сред критици. И това е едно от най-силните ми съображения, че не ви отговорих до момента и ви предизвиках може би материални щети…
Кой не е у нас критик? В това село без кучета?
Дой им пай хартия, един молив – критик! А в случай че някакси му се падне и литературна графа в някой вестник – той към този момент е паша с огромни хареми и с доста книги по пощата… С мазни посвещения, несъмнено.
Напоследък се навъдиха доста така наречен критици, които държат “рубриките ” и до момента в който ги държат, вършат си кефа в рубриките да пишат любовни писма към всякакви дами, които се демонстрират в една или друга област на културния живот. Често заплашват, постоянно полузаплашват, нормално подкокоросват една срещу друга съперничките – съгласно това къде е по-слаба или по-силна вярата за нещо, или по селски казано: къде може да има самун.
Според мене литературният критик, подобен, какъвто считам, че може да има право за битие, би трябвало на първо място да бъде човек с дълбока просвета, със свои мисли за нещата, с възприятие за същинското в поезията или в изкуствата, да не зависи от модата, която на множеството, на нищожните, нормално диктува и термините. Както, да вземем за пример заприказва се за “динамика ” – те току шибат на всички места нещастната дума – динамичност, та динамичност! Често даже някои пишат рецензия единствено с цел да употребят тая дума – динамика… Или в случай че не тая, някоя друга, която е на мода… също като в медицината в последно време това кръвно налягане и тия витамини.
Още, мисля си аз, литературният критик, или все едно – литературният историк, би трябвало автентично, самичък персонално да е добре осведомен, не осведомен, ами просто проникнал в живота и развоя на няколко огромни литератури, с цел да не открива нови Америки, или с цел да може да разбере кой открива Америка, кой знае към този момент, че и другите знаят, че Америка е открита от дълго време.
А най-силната мощ на литературния критик е не да дообяснява към този момент това, което единствено се е наложило към този момент, като го е премълчавал или отричал, когато то се е борило с такива като него плиткодушни простаци, а да го забележи още щом се подаде на хоризонта и да го подвига и да му оказва помощ.
Когато преди 20 и повече години писах пръв за Захарий Стоянов, млъкнаха, не схванаха за кого пиша даже. Но и откакто го показах като класик на българската прозаичност – отново нищо не схванаха. И в този момент – нищо. Те пишат за него и това, и това, предъвкват моите остарели, към този момент 25 години, мисли – и отново не схванаха! А аз желаех тогава да кажа, че Захарий Стоянов може да е и подобен, и онакъв, само че че той не е единствено мемоарист или историк, или хроникьор, а е в литературата ни, а е част от българската литература… Че е публицист. И че от тая позиция може да се преглежда и той, както би се разглеждал Вазов или Ботев….
Литературният критик би трябвало да има воля и съвест да смаже това, което е единствено мода и хатър. И не е нищо друго. И да знае, и да внушава на всички моята остаряла мисъл:
В любовта и в поезията, и в изкуството нищо не може трайно да стане по хатър. Който разчита и тука на хатър, той е мъртав и няма обич, а има страдание и бедност. И не е стихотворец, а драскач.
Според мен най-големите поети са и най-големите и същински критици. Техните прозрения са най-дълбоки и откриват същински безконечното в поезията и в изкуствата, като им се оказва помощ, несъмнено, от огромните литературни историци. Ето за какво преди двайсет години аз желаех проверка на българската литература. Не можах самичък да я направя, тъй като нямах време и мир. Ще я създадат след мене други. А пък за мое наслаждение времето я прави към този момент, самото време… И я прави отлично!
А в този момент да отговоря малко на заложените въпроси, доколкото не съм дал отговор горе.
Литературната рецензия не е предопределение, тя е дълг на всеки образован човек. Той, интелигентният, същински естествено интелигентният, ще схваща кое е подправено и мода и ще може самичък да се брани от вълните на посредственото. И ще брани и околните си в своя обхват.
Поетът, в случай че няма нюх за изящното, за правото, за поезията, не е стихотворец. Той ще си бъде най-строгият и най-благодатният критик, нали? Най-вярно долавя националните тежнения тоя стихотворец, който се усеща оракул на народа си, който не може и не глади единствено, а и порицава, и изобличава, когато народът се покаже пристрастен, въпреки и неискрено, от всякакви повърхностни моди. И който усеща тъгите и насладите на своя народ като свои. А не декламира като декламатор при всякакви нагласени тържества и борси.
Утрешната просвета ще бъде единствено с едно заглавие: Свобода! Свобода на духа, избавление от власт на глупците… Свобода!
В България в някои направления самата просвета още не е постоянно научна, где ли пък рецензията, за която може да се залови всеки, който инцидентно има да управлява някоя графа в някой ежедневник или всекиседмичник.
Трябва писателите да се виждат с критиците, с цел да им удрят и физически пестник, когато се издевателства с поезията.
Творческият развой на писателя би трябвало да бъде според единствено от живота. Който написа и е публицист – той би трябвало с всяко свое писание да желае нещо да стане или да се скапе нещо.
Днешните същински поети само още се въодушевяват от живота и от класиците, които са се вдъхновявали единствено от живота, а не от угодите си.
Струва ми се, както това съм писал и различен път и освен като абсурд, огромният стихотворец може да бъде и максимален политик. Ако да бяха поетите политици с власт, светът ни щеше да е пролетна усмивка.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ