Преоткриването на Христо Д. Бръзицов предстои
Вестник „ Труд ” разгласява поредност „ Страници от забравените книги ”. Тя се реализира с неоценимата професионална помощ на екипа на Националната библиотека „ Св. св. Кирил и Методий ”. В тези страници ще бъдат представяни текстове от малко известни остарели български книги, които и до през днешния ден удивляват читателя със своята непреходна прохлада и автентичност.
Малцина от българските публицисти отпреди 1944 година са събрали приживе в книга пръснатите си във вестници или списания текстове. Изключение прави Христо Д. Бръзицов. Той издава в два тома – “Когато те говореха ” и “Един час при… ”, излезли надлежно през 1942 и 1943 година, интервютата си с видни българи, които води в рубриката “Един час при… ” на в. “Литературен глас ”.
Интервютата са водени десетина години по-рано, а както споделя създателят в първия том, повече от 1/3 от хората, които е разпитвал, към този момент не са измежду живите. Сред тях са Антон Страшимиров, военачалник Кирил Ботйов, Ст. Л. Костов, Мара Белчева и други
Христо Д. Бръзицов е роден в Цариград на 30 май 1901 година Баща му, Димитър Бръзицов, е родом от Дойран, Македония, и е редактор на в. “Вести ”, издание на Българската екзархия. След Балканската война фамилията се реалокира в София, където бащата става коректор и редактор във в. “Мир ”. Не щял да яде хляба на по-млади от него, нито да прави кариера в злочестата тогава България.
Христо дебютира като вестникар с действителна преживелица с майка му, която му я разказала:
“Подхлъзнах се на заледения тротоар и паднах. Дотича някакъв “господин ” и ми оказа помощ да стана. Но не се зодоволи единствено с тая хубава демонстрация, а ме запита: “Кога ще ви видя отново? ”. На което аз отговорих: “Когато се подхлъзна отново ”…
Той записва случката и я праща на хумористичния вестник “К’во да е ”, която излиза с псевдонима му Язека. Успехът го насърчава. Той се среща с Христо Смирненски, с който по-късно издават хумористичния вестник “Смях и мощ ”.
Постепенно набира опит, работейки в огромни вестници и списания. Поканен е от в. “Литературен глас ” да дава изявленията в рубриката “Един час при… ”, която поддържа няколко години. С незаместим принос са и текстовете му за умряли великани като Вазов или К. Величков, като той разпитва в детайли техни близки, което малко на брой са се сещали тогава да създадат.
Изявява се и като създател на книги, сред които следва да отбележим “Хумористична история на българите ” (1928) и “Дневникът на един татко ” (1936). В тях откриваме неговото бликащо възприятие на комизъм, каквото тук-таме проблясва и в интервютата му с великите българи.
От края на 1938 година Бръзицов става основен редактор на русофилския вестник “Мир ”, в който постъпва през 1926 година След съществените промени, които той вкарва, вестникът е наименуван “Българският Таймс ”. Верен на завета и идеала на татко си Димитър – за сливане ва всички българи в една страна, той напуща през 1941 година “Мир ” и почва работа в проправителствения официоз “Днес ”. На идната година му става шеф. Заради това след 1944 година е наказан от така наречен национален съд на пожизнен затвор, от който излежава 9 години. Съпругата му – известната оперна певица Катя Сперидонова, незабавно е уволнена от Софийската опера, само че я канят да пее в провинцията и по този начин тя изхранва фамилията. Техен наследник бе умрелият предходната година композитор Александър Бръзицов.
Преоткриването не на журналиста, а на мемоариста Христо Д. Бръзицов стартира през 1965 година със спомените му “Някога в Цариград ”, последвани от още 9, последните от които се появяват в предпоследната година от живота му. Спомените му от пандиза излязоха посмъртно през 1992 година На стр. 63 четем: “И в случай че въпреки всичко съм работил във вестник, който е поддържал политиката на държавното управление (което пък се бе свързало с германците), то беше тъй като в този политически миг таман по тоя метод се организираше освобождението на моята същинска татковина Македония и обединяването й с майка България ”.
Христо Бръзицов умира на 31 януари 1980 година в София. Преоткриването следва.
Генерал Ботйов за брата си Христо
Христо Д. Бръзицов
При военачалник Ботйов може да се отиде на поклонение, без значение от това, че е брат на станалия именит за българите Христо Ботйов.
Генерал Кирил Ботйов е жива история. И освен знае, само че и умее да споделя. Макар и седемдесет и петгодишен, направи ми усещане на жизнен човек, комуто предстоят още доста години.
Разговорът ни беше доста прелестен и скъп. Скърбя единствено, че генералът не погледна на визитата ми журналистически. И до края той не даваше тип, че знае задачата на визитата ми. Поради туй подложен съм в неудобно състояние: да злоупотребя ли с искреността и скромността му, като изнеса някои елементи в описа му, или да злоупотребя с вестникарското си възприятие, като премълча и запазя за себе си чутото…
Мисля си: с първото ще ощетя единствено него; с второто – читателите на моите “часове ”. Аз съм за болшинството. Пък и не съм сигурен, че ген. Ботйов е напълно прав, като ме слага в такова усложнение. Най-сетне дано прекараме още един път легендата през действителността, с цел да ни се види още по-хубава и по-велика.
• • •
– Вие били ли сте в четата до загиването на брата ви?
– Неколцина души – аз, Иваница Данчев, Мито Цветков – на Веслец се разделихме от четата, с друго предопределение. Обретенов, мой добър другар, който до последния момент е бил с брат ми, разправя тъкмо по какъв начин е ставало убийството. След стълкновение турците се оттегляли. Четниците изгорели за вода. Пръснали се на групи да търсят вода. Христо Ботйов дружно с щаба си – Обретенов, Войновски, Сава Пенев, Давид Тодоров и други, също отишли да търсят вода, само че били обстрелвани от черкези и Ботйов паднал.
– Много се спори към лобното място на Ботйов, господин военачалник. Какво знаете по това?
– Повече от това, което се знае, надали ще се узнае в миналото. Самите участващи в сражението – Обретенов, Тодоров и други – са ходили тия години до мястото и са открили, че Вола е добре определено място. След толкоз години мъчително може да се откри акуратност с педи.
– Приличат ли разните портрети и бюстове на същинския Христо Ботйов?
– Не, нито един.
– Кой е най-верният му портрет от тия, които са известни?
– Той има три типа портрети. Един с Драсов и още едного… не мога да си го спомня… от Свищов. Там е брадясал и с по-голяма коса. Същият портрет стои в книгата на Захарий Стоянов. Друг тип – с огромна брада. Третият му портрет е най-верен – с дребна брада! Така си ходеше той. Има още един портрет, когато за известно време ходеше с доста дребна брада. Там сме снети четиримата братя.
• • •
– Никак не му се подчинявах – споделя със смях братът. – Каже ми: “Иди тук, иди там ”, а аз: “Не ща! ”! Тупаше ме постоянно, въпреки че ме обичаше много… Но и аз бях доста непослушен. Когато ме видя в Букурещ, първият му въпрос беше: “Не си ли още хванал гората? ”. Той мислеше, че немирството ми ще ме закара в гората.
– Самият той не е ли бил непослушен?
– Не. От братята аз бях най-немирният. (Тук генералът споделя редица случки из детинството си.) Па и не би могъл Христо да бъде доста непослушен, тъй като татко ни беше доста непоколебим човек. Аз залудувах след гибелта му. Най-смешно беше, когато след гибелта на татко ми, Христо стана преподавател. Никак не се погаждахме. Но учех доста добре. И това ме спасяваше. Вечерно време подвързвах книги. Може би съм първият подвързвач в България…
Първият подвързвач? Не зная. Но военачалник Ботйов несъмнено е първият редактор на хумористично списание. На 15–16-годишна възраст, нейде преди 60 години, той е редактирал ръкописно хумористично списание “Бръмбар ”, след това “Око ” и други Бившият министър Тончев е преписвал екземпляри. Със мощната си памет “редакторът ” си напомни някои стихове, цялостни с комизъм и Ботйовско жило.. Усмиване на “модните дами ” (какви ли са били тия “модни дами ” преди 60 години в Калофер? ”), насмешки с някои несимпатични първенци и други такива.
– Най-интересното е – споделя моят остроумен събеседник, – че аз още тогава, в Калофер, декламирах някои стихотворения на моя брат. Отде съм ги знаял, до момента е загадка за мене.
Самият военачалник има податливост към поезията, само че военната работа го е отклонила. Навремето, като изгнаник в Акия Калеси (Азия) и по-после, е писал стихове, някои от които си напомни пред мен. Хубави стиховтворения, мощни, с възприятие и техника. Навремето е и печатал. Па и неотдавна четох едно негово стихотворение във в. “Отечество ”. Чувства се Ботйовското. За едно негово стихотворение, мисля, “Лястовица ”, писано в подземията на азиатската цитадела, Иван Вазов е споделил: “Та това го е писал самият Христо Ботйов! ”.
Стиховете сякаш към този момент е зарязал генералът, само че духовитостта си постоянно демонстрира в списание “Ловец ”. Самият той е огромен ломец и с това занимава старческите си години.
• • •
По-нататък братът споделя за обичта на Христо Ботйов към брачната половинка, за трагичния завършек на Ботйовата щерка в София. Смърт – от една зараза при една интервенция на гърло; за също по този начин печалния завършек на другите си братя – един погубен в Сръбско-българската война и прочие
И отново се връща на Христя Ботйов.
– Колко доста държеше татко ми на Христя. Колко доста искаше да го изучи! Когато брат ми се върна в Калофер, татко ми не го остави да стои, а отново го изпрати в Русия, само че Христо избра да отиде във Влашко и да проработи с “момчетата ”.
В Калофер не можех да го оценя добре, тъй като бях дребен. Във Влашко обаче можах да видя какъв брой огромен човек е брат ми. Високонадарен човек. И самообразован повече. Не беше висок, само че бе юнак и доста умел. Голям гимнастик. Безстрашен. За него заплаха не съществуваше. Но доста си пилееше времето по общите работи. Все тичаше по ходатайства за тоя бежанец, за оня. Беше нещо като консул на многочислената българска емиграция. А да имаше време, би оставил след себе си огромна литература. Особено в случай че не беше се пожертвал, без особена изгода, на Вола. Той пишеше небрежно, апропо, все в последния миг. Стиховете, които излязоха на календарите “Левски ” и “Хаджи Димитър ” – насилиха го да ги напише в последния миг и той ги написа на крайник. И изумително огромна памет имаше.
За него Любен Каравелов споделяше: “Тоя човек би трябвало да го затворят и ще напише чудеса ”.
– Дърпали са го емигрантите, дърпат го и в този момент, след гибелта му, господин генерале.
– Нищо: той е толкоз необятен, че покрива всички.
– И кръчмарите го дърпат. Турили са лика му на календара си…
– Не пиеше. Или – както всеки различен. При някои тържествени случаи, когато трябваше да държи тирада, позволяваше си.
Езикът му се развързваше, а той в никакъв случай не си приготвяше речите.
– Как би трябвало да го назоваваме, господин генерале?
– Той самичък се подписваше Ботйов. Аз също. Баща ни се споделяше Ботйо.
• • •
Разделих се с военачалник Ботйов с изключително прелестно възприятие, че разговарях с един образован човек и с брата на човека-легенда.
Разговорът с военачалник Кирил Ботйов е воден през месец юни 1930 г.
Малцина от българските публицисти отпреди 1944 година са събрали приживе в книга пръснатите си във вестници или списания текстове. Изключение прави Христо Д. Бръзицов. Той издава в два тома – “Когато те говореха ” и “Един час при… ”, излезли надлежно през 1942 и 1943 година, интервютата си с видни българи, които води в рубриката “Един час при… ” на в. “Литературен глас ”.
Интервютата са водени десетина години по-рано, а както споделя създателят в първия том, повече от 1/3 от хората, които е разпитвал, към този момент не са измежду живите. Сред тях са Антон Страшимиров, военачалник Кирил Ботйов, Ст. Л. Костов, Мара Белчева и други
Христо Д. Бръзицов е роден в Цариград на 30 май 1901 година Баща му, Димитър Бръзицов, е родом от Дойран, Македония, и е редактор на в. “Вести ”, издание на Българската екзархия. След Балканската война фамилията се реалокира в София, където бащата става коректор и редактор във в. “Мир ”. Не щял да яде хляба на по-млади от него, нито да прави кариера в злочестата тогава България.
Христо дебютира като вестникар с действителна преживелица с майка му, която му я разказала:
“Подхлъзнах се на заледения тротоар и паднах. Дотича някакъв “господин ” и ми оказа помощ да стана. Но не се зодоволи единствено с тая хубава демонстрация, а ме запита: “Кога ще ви видя отново? ”. На което аз отговорих: “Когато се подхлъзна отново ”…
Той записва случката и я праща на хумористичния вестник “К’во да е ”, която излиза с псевдонима му Язека. Успехът го насърчава. Той се среща с Христо Смирненски, с който по-късно издават хумористичния вестник “Смях и мощ ”.
Постепенно набира опит, работейки в огромни вестници и списания. Поканен е от в. “Литературен глас ” да дава изявленията в рубриката “Един час при… ”, която поддържа няколко години. С незаместим принос са и текстовете му за умряли великани като Вазов или К. Величков, като той разпитва в детайли техни близки, което малко на брой са се сещали тогава да създадат.
Изявява се и като създател на книги, сред които следва да отбележим “Хумористична история на българите ” (1928) и “Дневникът на един татко ” (1936). В тях откриваме неговото бликащо възприятие на комизъм, каквото тук-таме проблясва и в интервютата му с великите българи.
От края на 1938 година Бръзицов става основен редактор на русофилския вестник “Мир ”, в който постъпва през 1926 година След съществените промени, които той вкарва, вестникът е наименуван “Българският Таймс ”. Верен на завета и идеала на татко си Димитър – за сливане ва всички българи в една страна, той напуща през 1941 година “Мир ” и почва работа в проправителствения официоз “Днес ”. На идната година му става шеф. Заради това след 1944 година е наказан от така наречен национален съд на пожизнен затвор, от който излежава 9 години. Съпругата му – известната оперна певица Катя Сперидонова, незабавно е уволнена от Софийската опера, само че я канят да пее в провинцията и по този начин тя изхранва фамилията. Техен наследник бе умрелият предходната година композитор Александър Бръзицов.
Преоткриването не на журналиста, а на мемоариста Христо Д. Бръзицов стартира през 1965 година със спомените му “Някога в Цариград ”, последвани от още 9, последните от които се появяват в предпоследната година от живота му. Спомените му от пандиза излязоха посмъртно през 1992 година На стр. 63 четем: “И в случай че въпреки всичко съм работил във вестник, който е поддържал политиката на държавното управление (което пък се бе свързало с германците), то беше тъй като в този политически миг таман по тоя метод се организираше освобождението на моята същинска татковина Македония и обединяването й с майка България ”.
Христо Бръзицов умира на 31 януари 1980 година в София. Преоткриването следва.
Генерал Ботйов за брата си Христо
Христо Д. Бръзицов
При военачалник Ботйов може да се отиде на поклонение, без значение от това, че е брат на станалия именит за българите Христо Ботйов.
Генерал Кирил Ботйов е жива история. И освен знае, само че и умее да споделя. Макар и седемдесет и петгодишен, направи ми усещане на жизнен човек, комуто предстоят още доста години.
Разговорът ни беше доста прелестен и скъп. Скърбя единствено, че генералът не погледна на визитата ми журналистически. И до края той не даваше тип, че знае задачата на визитата ми. Поради туй подложен съм в неудобно състояние: да злоупотребя ли с искреността и скромността му, като изнеса някои елементи в описа му, или да злоупотребя с вестникарското си възприятие, като премълча и запазя за себе си чутото…
Мисля си: с първото ще ощетя единствено него; с второто – читателите на моите “часове ”. Аз съм за болшинството. Пък и не съм сигурен, че ген. Ботйов е напълно прав, като ме слага в такова усложнение. Най-сетне дано прекараме още един път легендата през действителността, с цел да ни се види още по-хубава и по-велика.
• • •
– Вие били ли сте в четата до загиването на брата ви?
– Неколцина души – аз, Иваница Данчев, Мито Цветков – на Веслец се разделихме от четата, с друго предопределение. Обретенов, мой добър другар, който до последния момент е бил с брат ми, разправя тъкмо по какъв начин е ставало убийството. След стълкновение турците се оттегляли. Четниците изгорели за вода. Пръснали се на групи да търсят вода. Христо Ботйов дружно с щаба си – Обретенов, Войновски, Сава Пенев, Давид Тодоров и други, също отишли да търсят вода, само че били обстрелвани от черкези и Ботйов паднал.
– Много се спори към лобното място на Ботйов, господин военачалник. Какво знаете по това?
– Повече от това, което се знае, надали ще се узнае в миналото. Самите участващи в сражението – Обретенов, Тодоров и други – са ходили тия години до мястото и са открили, че Вола е добре определено място. След толкоз години мъчително може да се откри акуратност с педи.
– Приличат ли разните портрети и бюстове на същинския Христо Ботйов?
– Не, нито един.
– Кой е най-верният му портрет от тия, които са известни?
– Той има три типа портрети. Един с Драсов и още едного… не мога да си го спомня… от Свищов. Там е брадясал и с по-голяма коса. Същият портрет стои в книгата на Захарий Стоянов. Друг тип – с огромна брада. Третият му портрет е най-верен – с дребна брада! Така си ходеше той. Има още един портрет, когато за известно време ходеше с доста дребна брада. Там сме снети четиримата братя.
• • •
– Никак не му се подчинявах – споделя със смях братът. – Каже ми: “Иди тук, иди там ”, а аз: “Не ща! ”! Тупаше ме постоянно, въпреки че ме обичаше много… Но и аз бях доста непослушен. Когато ме видя в Букурещ, първият му въпрос беше: “Не си ли още хванал гората? ”. Той мислеше, че немирството ми ще ме закара в гората.
– Самият той не е ли бил непослушен?
– Не. От братята аз бях най-немирният. (Тук генералът споделя редица случки из детинството си.) Па и не би могъл Христо да бъде доста непослушен, тъй като татко ни беше доста непоколебим човек. Аз залудувах след гибелта му. Най-смешно беше, когато след гибелта на татко ми, Христо стана преподавател. Никак не се погаждахме. Но учех доста добре. И това ме спасяваше. Вечерно време подвързвах книги. Може би съм първият подвързвач в България…
Първият подвързвач? Не зная. Но военачалник Ботйов несъмнено е първият редактор на хумористично списание. На 15–16-годишна възраст, нейде преди 60 години, той е редактирал ръкописно хумористично списание “Бръмбар ”, след това “Око ” и други Бившият министър Тончев е преписвал екземпляри. Със мощната си памет “редакторът ” си напомни някои стихове, цялостни с комизъм и Ботйовско жило.. Усмиване на “модните дами ” (какви ли са били тия “модни дами ” преди 60 години в Калофер? ”), насмешки с някои несимпатични първенци и други такива.
– Най-интересното е – споделя моят остроумен събеседник, – че аз още тогава, в Калофер, декламирах някои стихотворения на моя брат. Отде съм ги знаял, до момента е загадка за мене.
Самият военачалник има податливост към поезията, само че военната работа го е отклонила. Навремето, като изгнаник в Акия Калеси (Азия) и по-после, е писал стихове, някои от които си напомни пред мен. Хубави стиховтворения, мощни, с възприятие и техника. Навремето е и печатал. Па и неотдавна четох едно негово стихотворение във в. “Отечество ”. Чувства се Ботйовското. За едно негово стихотворение, мисля, “Лястовица ”, писано в подземията на азиатската цитадела, Иван Вазов е споделил: “Та това го е писал самият Христо Ботйов! ”.
Стиховете сякаш към този момент е зарязал генералът, само че духовитостта си постоянно демонстрира в списание “Ловец ”. Самият той е огромен ломец и с това занимава старческите си години.
• • •
По-нататък братът споделя за обичта на Христо Ботйов към брачната половинка, за трагичния завършек на Ботйовата щерка в София. Смърт – от една зараза при една интервенция на гърло; за също по този начин печалния завършек на другите си братя – един погубен в Сръбско-българската война и прочие
И отново се връща на Христя Ботйов.
– Колко доста държеше татко ми на Христя. Колко доста искаше да го изучи! Когато брат ми се върна в Калофер, татко ми не го остави да стои, а отново го изпрати в Русия, само че Христо избра да отиде във Влашко и да проработи с “момчетата ”.
В Калофер не можех да го оценя добре, тъй като бях дребен. Във Влашко обаче можах да видя какъв брой огромен човек е брат ми. Високонадарен човек. И самообразован повече. Не беше висок, само че бе юнак и доста умел. Голям гимнастик. Безстрашен. За него заплаха не съществуваше. Но доста си пилееше времето по общите работи. Все тичаше по ходатайства за тоя бежанец, за оня. Беше нещо като консул на многочислената българска емиграция. А да имаше време, би оставил след себе си огромна литература. Особено в случай че не беше се пожертвал, без особена изгода, на Вола. Той пишеше небрежно, апропо, все в последния миг. Стиховете, които излязоха на календарите “Левски ” и “Хаджи Димитър ” – насилиха го да ги напише в последния миг и той ги написа на крайник. И изумително огромна памет имаше.
За него Любен Каравелов споделяше: “Тоя човек би трябвало да го затворят и ще напише чудеса ”.
– Дърпали са го емигрантите, дърпат го и в този момент, след гибелта му, господин генерале.
– Нищо: той е толкоз необятен, че покрива всички.
– И кръчмарите го дърпат. Турили са лика му на календара си…
– Не пиеше. Или – както всеки различен. При някои тържествени случаи, когато трябваше да държи тирада, позволяваше си.
Езикът му се развързваше, а той в никакъв случай не си приготвяше речите.
– Как би трябвало да го назоваваме, господин генерале?
– Той самичък се подписваше Ботйов. Аз също. Баща ни се споделяше Ботйо.
• • •
Разделих се с военачалник Ботйов с изключително прелестно възприятие, че разговарях с един образован човек и с брата на човека-легенда.
Разговорът с военачалник Кирил Ботйов е воден през месец юни 1930 г.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ