Защо Венецуела не можа да забогатее от своя петрол?
Венецуела официално има най-големите потвърдени петролни ресурси в света, само че този факт от дълго време не значи автоматизирано икономическа мощ или постоянни доходи.
Причината не е единствено в политическата рецесия, глобите или неприятното ръководство, а в самата природа на венецуелския нефт - един от най-тежките и софтуерно комплицирани за рандеман сурови петролни запаси в света.
По-голямата част от запасите са съсредоточени в Пояса на Ориноко - район, чиито залежи съдържат тежък и свръхтежък петрол с доста ниска течливост, висок вискозитет и доста наличие на сяра и метали. В на практика проект това значи, че нефтът не тече самичък. Той не може да бъде изпомпван, превозен и изнасян без предварителна обработка.
Основното техническо решение е разреждане - разбъркване на тежкия петрол с по-лек петрол или газов кондензат, с цел да стане течлив. Именно тук се появява основният абсурд: Венецуела разполага с големи количества тежък петрол, само че няма задоволително личен лек петрол, с който да го разрежда. В продължение на десетилетия това се компенсираше посредством импорт на разредители и посредством присъединяване на западни компании. Когато този модел беше пресечен от глобите, добивът не просто спадна - той физически стана неосъществим в доста залежи.
Алтернативните способи, като нагнетяване на пара и термични технологии, също съществуват, само че изискват голяма сила, постоянна инфраструктура и огромни вложения. При разпад на електроснабдяването и липса на капитал те се трансформират в безценен и рисков опит.
Тук излиза наяве за какво Съединените щати остават основен състезател, без значение от политическите цикли. Част от рафинериите по Мексиканския залив са проектирани точно за тежък и високосерен петрол, какъвто е венецуелският. Американската петролна промишленост разполага освен с рафинерии, само че и с достъп до шистов кондензат, който е съвършен разредител. Това основава софтуерна симбиоза: Съединени американски щати имат нужните разредители и рафинерии, а Венецуела има суровината.
Именно по тази причина американските компании са " подготвени " да се заемат с венецуелския петрол - не от политически сантимент, а тъй като техният промишлен модел е един от дребното в света, които могат да го създадат доходоносен при избрани условия. Дори по този начин обаче икономическата рамка остава тежка - анализите демонстрират, че разноските за резистентен рандеман в Ориноко постоянно надвишават 80 $ за барел, което значи, че плановете имат смисъл единствено при високи цени или при политическа и финансова поддръжка.
През последните години Китай се трансформира в главен покупател на венецуелски петрол. Причините са разнообразни. За Пекин основен фактор не е краткосрочната облага, а дълготрайната сигурност на доставките. Китайските рафинерии бяха приспособени да обработват тежки сортове, а заплащанията постоянно се правиха посредством бартер, дългови схеми или индиректни направления, заобикалящи глобите.
Освен това Китай не се нуждаеше от бистрота или бърза възвръщаемост - той приемаше венецуелския петрол с огромни отстъпки по отношение на международните цени, употребявайки слабата позиция на Каракас. Това обаче не означаваше, че моделът е резистентен: неналичието на вложения, износването на находищата и логистичните проблеми последователно ограничиха и този канал.
Тук можем да създадем съпоставяне с Канада - различен огромен производител на тежък петрол, което демонстрира, че самата суровина не е присъда. Канадският петрол също е сложен за рандеман, само че постоянните институции, инфраструктурата и ясните правила вършат добиването му управляемо. Венецуела няма този разкош, което трансформира нейния петрол в запас с голям капацитет, само че и с голяма цена.
Ролята на Русия във венецуелския петролен бранш постоянно се показва като стратегическа помощ, само че в реалност тя беше лимитирана и най-вече опортюнистична. Руски компании, най-много " Роснефт ", участваха във венецуелски планове посредством заеми, авансово финансиране и търговски схеми, само че без да обезпечат основното, от което страната действително се нуждаеше - резистентен достъп до разредители, съвременна инфраструктура и огромни вложения за възобновяване на добива. Руският принос беше финансов и политически, а не софтуерен.
На процедура Москва се възползва от географското разположение на Венецуела като антиамерикански плацдарм в Западното полукълбо.
Присъствието на съветски компании и периодическите доставки на нефт и горива имаха по-скоро геополитическа стойност - проява, че Русия може да работи " в задния двор " на Съединени американски щати. Петролът беше инструмент, а не цел самичък по себе си. Венецуелският тежък петрол по този начин и не се вписа естествено в съветската енергийна система, която е насочена към леки и междинни сортове и към други експортни пазари.
В последна сметка Русия не оказа помощ структурно на Венецуела да възвърне нефтения си бранш. Тя извлече краткосрочни изгоди - достъп до суровина на отстъпка, въздействие и политически дивиденти - само че не построи резистентен модел за рандеман и експорт. Това остави Каракас подвластен, с изчерпана инфраструктура и без дълготрайно решение, показвайки, че съветското присъединяване беше по-скоро геополитическо позициониране, в сравнение с действителна енергийна поддръжка.
Причината не е единствено в политическата рецесия, глобите или неприятното ръководство, а в самата природа на венецуелския нефт - един от най-тежките и софтуерно комплицирани за рандеман сурови петролни запаси в света.
По-голямата част от запасите са съсредоточени в Пояса на Ориноко - район, чиито залежи съдържат тежък и свръхтежък петрол с доста ниска течливост, висок вискозитет и доста наличие на сяра и метали. В на практика проект това значи, че нефтът не тече самичък. Той не може да бъде изпомпван, превозен и изнасян без предварителна обработка.
Основното техническо решение е разреждане - разбъркване на тежкия петрол с по-лек петрол или газов кондензат, с цел да стане течлив. Именно тук се появява основният абсурд: Венецуела разполага с големи количества тежък петрол, само че няма задоволително личен лек петрол, с който да го разрежда. В продължение на десетилетия това се компенсираше посредством импорт на разредители и посредством присъединяване на западни компании. Когато този модел беше пресечен от глобите, добивът не просто спадна - той физически стана неосъществим в доста залежи.
Алтернативните способи, като нагнетяване на пара и термични технологии, също съществуват, само че изискват голяма сила, постоянна инфраструктура и огромни вложения. При разпад на електроснабдяването и липса на капитал те се трансформират в безценен и рисков опит.
Тук излиза наяве за какво Съединените щати остават основен състезател, без значение от политическите цикли. Част от рафинериите по Мексиканския залив са проектирани точно за тежък и високосерен петрол, какъвто е венецуелският. Американската петролна промишленост разполага освен с рафинерии, само че и с достъп до шистов кондензат, който е съвършен разредител. Това основава софтуерна симбиоза: Съединени американски щати имат нужните разредители и рафинерии, а Венецуела има суровината.
Именно по тази причина американските компании са " подготвени " да се заемат с венецуелския петрол - не от политически сантимент, а тъй като техният промишлен модел е един от дребното в света, които могат да го създадат доходоносен при избрани условия. Дори по този начин обаче икономическата рамка остава тежка - анализите демонстрират, че разноските за резистентен рандеман в Ориноко постоянно надвишават 80 $ за барел, което значи, че плановете имат смисъл единствено при високи цени или при политическа и финансова поддръжка.
През последните години Китай се трансформира в главен покупател на венецуелски петрол. Причините са разнообразни. За Пекин основен фактор не е краткосрочната облага, а дълготрайната сигурност на доставките. Китайските рафинерии бяха приспособени да обработват тежки сортове, а заплащанията постоянно се правиха посредством бартер, дългови схеми или индиректни направления, заобикалящи глобите.
Освен това Китай не се нуждаеше от бистрота или бърза възвръщаемост - той приемаше венецуелския петрол с огромни отстъпки по отношение на международните цени, употребявайки слабата позиция на Каракас. Това обаче не означаваше, че моделът е резистентен: неналичието на вложения, износването на находищата и логистичните проблеми последователно ограничиха и този канал.
Тук можем да създадем съпоставяне с Канада - различен огромен производител на тежък петрол, което демонстрира, че самата суровина не е присъда. Канадският петрол също е сложен за рандеман, само че постоянните институции, инфраструктурата и ясните правила вършат добиването му управляемо. Венецуела няма този разкош, което трансформира нейния петрол в запас с голям капацитет, само че и с голяма цена.
Ролята на Русия във венецуелския петролен бранш постоянно се показва като стратегическа помощ, само че в реалност тя беше лимитирана и най-вече опортюнистична. Руски компании, най-много " Роснефт ", участваха във венецуелски планове посредством заеми, авансово финансиране и търговски схеми, само че без да обезпечат основното, от което страната действително се нуждаеше - резистентен достъп до разредители, съвременна инфраструктура и огромни вложения за възобновяване на добива. Руският принос беше финансов и политически, а не софтуерен.
На процедура Москва се възползва от географското разположение на Венецуела като антиамерикански плацдарм в Западното полукълбо.
Присъствието на съветски компании и периодическите доставки на нефт и горива имаха по-скоро геополитическа стойност - проява, че Русия може да работи " в задния двор " на Съединени американски щати. Петролът беше инструмент, а не цел самичък по себе си. Венецуелският тежък петрол по този начин и не се вписа естествено в съветската енергийна система, която е насочена към леки и междинни сортове и към други експортни пазари.
В последна сметка Русия не оказа помощ структурно на Венецуела да възвърне нефтения си бранш. Тя извлече краткосрочни изгоди - достъп до суровина на отстъпка, въздействие и политически дивиденти - само че не построи резистентен модел за рандеман и експорт. Това остави Каракас подвластен, с изчерпана инфраструктура и без дълготрайно решение, показвайки, че съветското присъединяване беше по-скоро геополитическо позициониране, в сравнение с действителна енергийна поддръжка.
Източник: lupa.bg
КОМЕНТАРИ