Вили Вуцов навръх 50 пред БЛИЦ: Това, че не си говоря с най-големия ми син, е най-голямата ми болка!
Велислав Вуцов навършва 50 години на следващия ден – 19 юли. В тази връзка БЛИЦ СПОРТ го потърси за изявление. Вили беше извънредно прям – както на футболни, по този начин и най-много на персонални тематики. Ето по какъв начин протече диалогът ни....
- Вили, ставаш на 50. Усещаш ли тежестта на годините?
- Какво значи тежест? Не! Не се усещам по никакъв начин остарял, а дори по-млад. Имам поради и физически, и душевен. Но въпреки всичко, като се обърнеш обратно и видиш, че
вече си на 50,
е стряскащо,
признавам си
Не са 30 или 35, а цели 50 години. Сега разбираш, че по-голямата и по-хубавата част от живота ти си е отишла. И няма връщане обратно...
- Като си направиш равносметка и теглиш чертата, каква оценка си поставяш по шестобалната система първо във футбола, а след това и в живота?
- Мисля, че ми е рано за равносметки и за оценки по шестобални или десетобални систематични. Но в случай че би трябвало да съм прям, не съм задоволен изцяло от постигнатото нито във футбола, нито в живота. Ако можех да се върна, бих поправил някои неща, само че няма по какъв начин.
- Често пъти ли са ти забивали нож в гърба и имаш ли сили да прощаваш?
- А, доста пъти са го правили, доста! Почти постоянно обаче съм прощавал, а може би не е трябвало да го върша толкоз постоянно...
- В какво вярваш?
- Вярвам в добротата, само че тя взе да поизчезва. За жал в нашата реалност положителното към този момент не побеждава във безконечната си борба със злото. Преди време хората бяха по-добри, по-честни. Сега има повече завист и ненавист. Вероятно тъй като времената станаха по-трудни. Това ми натежава...
- Кои черти от човешкия темперамент могат да те извадят от равновесие?
- Най-много ненавиждам предателите. Това е най-лошото нещо в човешките връзки. Думата " другар " изчезна. Майка, татко, братя, сестри не можеш да избираш, само че приятелите би трябвало да ги избираш. Преди имах доста другари, които обаче ми останаха като познати. Те изчезнаха. Изпариха се. Някак си те се трансформираха. Искреността също изчезна. Аз ли съм бил доверчив, не знам...
-Какво ти попречи да успееш като футболист?
-Травмите. Постоянните травми. Те ме пречупиха. Тъкмо навлизах във форма и хоп – травма и навън за три-четири месеца. Аз изкарах доста тежки травми. Връзките ми на двата крайници, глезените, рамо вадих, абе въобще цялото тяло. Скъсах предна и задна връзка и на 32-години сложих завършек на кариерата си. Претърпях много интервенции. Има един случай, който ми попречи да отида в знаменит клуб, само че този път повода не беше травма. Бях на 23 години и играех в Славия, където татко ми беше треньор. Дойде един представител на въпросния тим да гледа различен футболист, само че хареса мен. Баща ми обаче косвено ме спря и аз по този начин и не отпътувах.
А ставаше въпрос
за Аякс. Да, тъкмо
така – за Аякс...
Не мога да му се дразня, само че считам, че изпуснах превъзходен късмет да се осъществявам в подобен известен отбор. Впоследствие играх в Алавес и Санкт Пьолтен. В Испания изкарах 9 месеца, хората бяха удовлетворени от мен, предложиха ми нов контракт, само че тимът изпадна в трета дивизия, където нямаше право да играят чужденци. Карал съм проби в Германия. С Кирил Вангелов бяхме във Валдхоф, където треньор беше Клаус Топмьолер. Той ни утвърди, само че не се разбрахме за финансовите условия и се прибрахме в България. Знаеш ли, това, че не се осъществих като футболист в чужбина, ми тежи и до през днешния ден...
- После, когато тръгваше в треньорския поминък, те назоваха Сина на Вуцов. След това обаче сякаш съумя да се отърсиш от това название.
- Това название ми донесе първоначално позитиви, само че по-късно доста негативи. Така е и до през днешния ден. Осанката на Иван Вуцов е като сянка над мен. Но аз не мога да упреквам татко си.
- Не си държиш в никакъв случай езика зад зъбите при съдийските неточности? Кой е най-големият техен гаф, който в никакъв случай няма да забравиш?
- О,о, навлизаме в доста дълга тематика. Бил съм на моменти много краен със съдиите, признавам си. Истината е, че доста повече преживявах нещата и много прегарях. А просто трябваше да бъда по-търпелив и по-кротък. Но е късно да се преобразя, признавам си. Късно е.... Във времето разбрах, че съдията също е човек и също бърка. Както аз като треньор, по този начин и футболистите на терена сме допускали гафове, по този начин и те. Но има и нещо друго – съдиите позволяват умишлени и неумишлени неточности. Разбираш какво имам поради, нали? Днес към този момент има камери, много повторения и те по-трудно могат да разрешат да бъдат притискани и да са подвластни от този или оня футболен началник. Истината е, че преди време реферите бяха по-добри и по-можещи от сегашните, само че бяха и по-склонни да вършат умишлени неточности.
- Какво е за теб Левски – болежка или наслада? И за какво?
- И двете. Левски е в душата и в сърцето ми. Това ще е вечно. Защо ли? Защото аз съм откърмен левскар. Моят пъп е хвърлен на Герена. Отраснал съм на 200 метра от стадиона.
- Онова отпадане от БАТЕ Борисов ли ти попречи да се наложиш като треньор на „ Герена ”?
- Имах две фантазии – да съумея в Левски и като футболист, и като треньор. Те, за жалост, не се сбъднаха.
А цифрата 13 ми
носеше злощастие
през 2008 година
На 13 август след мача с БАТЕ в София напуснах треньорския пост на „ Герена ”, на 13 септември имах голям персонален проблем, а на 13 октомври публично се разделих с Левски. Просто чак тогава беше преустановен договорът ми. Това са три случая с цифрата 13. А тогава имаше и три дузпи, които пречупиха и мен, и тима. Първо изпуснахме от бялата точка в мач за състезание против Вихрен, след това и против Вердер, въпреки че беше контрола, и най-после против БАТЕ. Виж какво ще ти кажа. Тогава имахме добър тим. Направихме отлична селекция. Но се случи по този начин, че аз си потеглих, Емил Велев седна на моето място и със същия този състав напролет на 2009 година стана първенец. Каквото било – било... Аз за Тодор Батков неприятна дума няма да кажа, тъй като други му шушукаха, други го побутваха да ме бутне мене. Той е последният съумял човек в Левски. Това е самата истина – последният съумял в моя обичан клуб.
- Ако срещнеш на улицата Наско Сираков, какво ще му кажеш?
- (смее се) Ха, та аз го виждам постоянно! Пием си кафето. Ще издам една загадка. Когато Батков ме назначи за треньор през май 2008 година, нямаше състезателен шеф в Левски. Разбрахме се когато свършат двата мача и завърши шампионата, тогава да се мисли кой ще е състезателен шеф. Аз предложих на Тодор да върне Сираков. За мен нямаше по-добър вид за тандем Сираков-Вуцов. Батков обаче беше безапелационен, че няма това по какъв начин да се случи. Беше безапелационен да не помни за Наско, който е най-успелият на директорския пост на „ Герена ”. Мечтата ми е да работя с него. Той схваща от футбол, от организация. Ще бъдем превъзходен дует, само че дали ще се случи в миналото в някой ден, никой не знае...
- Неведнъж си атакувал словесно ЦСКА. Всичко това плод на страстта ли е или просто мразиш „ алените ”?
- Аз съм от хората, които почитат традицията и събитията. ЦСКА е неоспорим фактор, без който българският футбол не може. Не може Левски да стане първенец, без да е бил ЦСКА, нали? Няма да е сладко! Така че – нищо срещу „ алените ”. Има у мен спортна завист против тях, само че не и ненавист. В никакъв случай!
- Футболистите в множеството клубове неведнъж се оплакват от забавени пари. Ти постоянно ли си бил излъгван от босовете за заплати и награди?
- О, доста пъти. Това е тежка тематика за диалог. Имало е случай по 6-7 месеца не съм получавал пари, само че, почтено казано, не ми е тежало кой знае какъв брой, тъй като финансово бях добре. Като взема 2-3 заплати, не се е налагало да недояждам. Но знаех едно нещо – събота идва следващият мач, никой не го интересува взел ли си заплата, ял ли си. Трябва да спечелиш, а такива оправдания като липса на пари не важат. Знаеш ли какъв брой пъти ми се е налагало да обезсърчавам футболистите да играят, а не да се бунтуват, да спрат тренировки и да си тръгнат. В сходни моменти е належащо треньорът да е на първо място психолог. Не е лесна работа, повярвай ми! Сега се сещам за Илия Павлов и за Черно море.
Илия, лека му пръст,
беше неповторим човек
и началник. Но когато го убиха през март 2003 година, всичко се прекатурна с главата надолу. Останахме месеци наред без пари, а в това време играехме чудесно и дори победихме ЦСКА с 2:1 на „ Армията ”. Същият този ЦСКА, който тогава стана първенец, го надвихме на личния му стадион. После тимът ни беше разпродаден и зарязан. И по този начин не си получихме заплатите, тъй като Илия към този момент го нямаше, а неговите наследници си потеглиха от Черно море. Имал съм сходен тежък случай и в Спартак (Плевен), само че там, след няколко месечна суша, ни изплатиха най-сетне парите. Случи се навръх Нова година. Гледам сега и чувам какви ги приказва Крушарски. Ами не му прави чест да твърди, че играчите трябвало да си заплащат сами, с цел да играят при него. Смешна работа! Ако не можеш да издържаш клуба, тръгвай си! Смятам, че Мартин Камбуров е изцяло прав и го поддържам. Не може легенда като него да се раздели по този метод от тима, в който е дал всичко от себе си!
- Разкажи ни освен това за тримата ти синове Иван, Петър и Светослав.
- С огромния не съм в положителни връзки. Иван е на 23 години, приключи висше обучение и живее във Варна. Ама какво работи сега, не знам, тъй като нито се чуваме, нито се виждаме. Беше до 2012 година до мен, когато приключи Немската гимназия. После ме изостави и през днешния ден нямаме никаква връзка... Това е най-голямата ми болежка. Най-голямата! Децата са всичко за мен, всичко. Те са освен това от обич, те са всичко на този свят за мен. На мен ми тежи, че по този начин се развиха връзките ми с Иван... (въздиша)... Вторият ми наследник – Петър, който на 7 август ще стане на 17 години, беше първо при майка си след развода, след това при мен, по-късно отново се върна при нея. И от него съм наскърбен, въпреки и не дотам, като въпреки всичко двамата се чуваме за разлика от Иван. Петър сега е в Черно море и мисля, че може да реализира доста на терена.
Светослав, най-малкият, е на 15 години и живее с мен. Той е най-голямата ми наслада. Беше бранител, в този момент е вратар. Реших да го откажа от този пост, само че беше безапелационен. За моя изненада върви добре. Прави огромно израстване. Това демонстрира, че има гений, само че би трябвало да го развие. Трябва доста работа... Знаеш ли, непрекъснато мисля и обмислям за връзките ми по отношение на моите деца. За себе си аз съм уверен, че не съм неприятен татко. Дано и те да мислят по този начин.
- Бившата ти брачна половинка Светлана ли е най-голямата ти болежка?
- Боли ме, боли ме, че
създадохме три деца,
но този пусти бракоразвод
оказа отрицателно въздействие върху тях. В нашия брак допуснахме неточности, аз също имам виновност, факт е. Но изрично не желаех да се развеждаме! Категорично! Тя настоя, тя пое самодейността да се разделим. Аз бях подготвен на взаимни отстъпки в името на децата, тъй като към този момент бях става очевидец на подобен тежък миг. Мама и баща се разведоха, когато бях на 10 години. Това беше дълга разлъка и знам какво съм претърпял. И не желаех това да претърпяват и моите деца, само че се случи...
-Има ли жена до теб сега?
-Не, няма. Не че не съм желал, само че не се е появил подобен човек. А може би аз не диря след всичко това, което се случи.... Ожених се за пет дни, а след това пет години се развеждах. Истински призрачен сън. Втори път няма да си разреша такова нещо! Просто няма по какъв начин да се случи!
- Липсва ли ти треньорския стол и дали скоро ще се завърнеш на него?
- Много ми липсва, не отхвърлям! Искам да се върна, очаквам, само че не непременно. Сега съм с по-добри познания отпреди 2-3 години и съм наясно какво мога и по какъв начин да осъществявам концепциите си... Аз ще ти кажа какъв проблем има в българския футбол сега. Най-водещите треньори, включително поставям и себе си, колкото и нескромно да звучи, не са на работа у нас. Те или са в чужбина, или са на улицата. Няма смисъл да изреждам имена – Херо, Мъри, Стойчо, Ясен, Сашо Станков и още, и още, да не пропусна някого. Много са. Тук у нас се залага в последно време на по-младите треньори. Лошо няма. Те обаче са по-евтини и по-послушни, а това е преференциално на шефовете им. По-лесно ще извършват заръките, спуснати им от горната страна. А един добър и умел треньор това няма да го допусне. Лошото е, че треньорската специалност у нас е унищожава с всяка минала година. И че се раздава наляво и надясно Про лиценз, това също спомага за съсипването на занаята. Вижте единствено – 14 тима има в Първа лига, а треньорите с Про лиценз са общо 140!
-Говорихме за персоналния ти живот, за футбола, само че най-после да те попитам за спортна публицистика - какво е мнението ти за нея сега?
- Може ли да бъда прям. Така, както е тръгнало изявлението...
-Разбира се, бъди прям.
- Ами през днешния ден е по-зле отпреди. Преди години спортните публицисти
бяха малко, само че с
огромно качество
Те залагаха в действителност на спорта, на разбора, на коментара, на статистиката, на обстоятелствата, сравненията. Днес се търсят основно жълтениите. Да, разбирам, жълтите неща се четат повече – безспорен факт, само че... Днес е цялостно със спортни публицисти – ами единствено виж какъв брой уеб страницата не извъдиха, само че повечето от тях не са на нужното равнище. Мисля, че и равнището на разбора в уважаваните от мен „ Диеми ” е спаднало напоследък. Но спирам дотук. Нека приключим положително, че май много нетагивизъм имаше в диалога ни! Нека си пожелаем и футболът ни, и спортната публицистика да имат по-добри времена! Аз го желая откровено и от сърце.
РУМЕН ИЛИЕВ/БЛИЦ СПОРТ
- Вили, ставаш на 50. Усещаш ли тежестта на годините?
- Какво значи тежест? Не! Не се усещам по никакъв начин остарял, а дори по-млад. Имам поради и физически, и душевен. Но въпреки всичко, като се обърнеш обратно и видиш, че
вече си на 50,
е стряскащо,
признавам си
Не са 30 или 35, а цели 50 години. Сега разбираш, че по-голямата и по-хубавата част от живота ти си е отишла. И няма връщане обратно...
- Като си направиш равносметка и теглиш чертата, каква оценка си поставяш по шестобалната система първо във футбола, а след това и в живота?
- Мисля, че ми е рано за равносметки и за оценки по шестобални или десетобални систематични. Но в случай че би трябвало да съм прям, не съм задоволен изцяло от постигнатото нито във футбола, нито в живота. Ако можех да се върна, бих поправил някои неща, само че няма по какъв начин.
- Често пъти ли са ти забивали нож в гърба и имаш ли сили да прощаваш?
- А, доста пъти са го правили, доста! Почти постоянно обаче съм прощавал, а може би не е трябвало да го върша толкоз постоянно...
- В какво вярваш?
- Вярвам в добротата, само че тя взе да поизчезва. За жал в нашата реалност положителното към този момент не побеждава във безконечната си борба със злото. Преди време хората бяха по-добри, по-честни. Сега има повече завист и ненавист. Вероятно тъй като времената станаха по-трудни. Това ми натежава...
- Кои черти от човешкия темперамент могат да те извадят от равновесие?
- Най-много ненавиждам предателите. Това е най-лошото нещо в човешките връзки. Думата " другар " изчезна. Майка, татко, братя, сестри не можеш да избираш, само че приятелите би трябвало да ги избираш. Преди имах доста другари, които обаче ми останаха като познати. Те изчезнаха. Изпариха се. Някак си те се трансформираха. Искреността също изчезна. Аз ли съм бил доверчив, не знам...
-Какво ти попречи да успееш като футболист?
-Травмите. Постоянните травми. Те ме пречупиха. Тъкмо навлизах във форма и хоп – травма и навън за три-четири месеца. Аз изкарах доста тежки травми. Връзките ми на двата крайници, глезените, рамо вадих, абе въобще цялото тяло. Скъсах предна и задна връзка и на 32-години сложих завършек на кариерата си. Претърпях много интервенции. Има един случай, който ми попречи да отида в знаменит клуб, само че този път повода не беше травма. Бях на 23 години и играех в Славия, където татко ми беше треньор. Дойде един представител на въпросния тим да гледа различен футболист, само че хареса мен. Баща ми обаче косвено ме спря и аз по този начин и не отпътувах.
А ставаше въпрос
за Аякс. Да, тъкмо
така – за Аякс...
Не мога да му се дразня, само че считам, че изпуснах превъзходен късмет да се осъществявам в подобен известен отбор. Впоследствие играх в Алавес и Санкт Пьолтен. В Испания изкарах 9 месеца, хората бяха удовлетворени от мен, предложиха ми нов контракт, само че тимът изпадна в трета дивизия, където нямаше право да играят чужденци. Карал съм проби в Германия. С Кирил Вангелов бяхме във Валдхоф, където треньор беше Клаус Топмьолер. Той ни утвърди, само че не се разбрахме за финансовите условия и се прибрахме в България. Знаеш ли, това, че не се осъществих като футболист в чужбина, ми тежи и до през днешния ден...
- После, когато тръгваше в треньорския поминък, те назоваха Сина на Вуцов. След това обаче сякаш съумя да се отърсиш от това название.
- Това название ми донесе първоначално позитиви, само че по-късно доста негативи. Така е и до през днешния ден. Осанката на Иван Вуцов е като сянка над мен. Но аз не мога да упреквам татко си.
- Не си държиш в никакъв случай езика зад зъбите при съдийските неточности? Кой е най-големият техен гаф, който в никакъв случай няма да забравиш?
- О,о, навлизаме в доста дълга тематика. Бил съм на моменти много краен със съдиите, признавам си. Истината е, че доста повече преживявах нещата и много прегарях. А просто трябваше да бъда по-търпелив и по-кротък. Но е късно да се преобразя, признавам си. Късно е.... Във времето разбрах, че съдията също е човек и също бърка. Както аз като треньор, по този начин и футболистите на терена сме допускали гафове, по този начин и те. Но има и нещо друго – съдиите позволяват умишлени и неумишлени неточности. Разбираш какво имам поради, нали? Днес към този момент има камери, много повторения и те по-трудно могат да разрешат да бъдат притискани и да са подвластни от този или оня футболен началник. Истината е, че преди време реферите бяха по-добри и по-можещи от сегашните, само че бяха и по-склонни да вършат умишлени неточности.
- Какво е за теб Левски – болежка или наслада? И за какво?
- И двете. Левски е в душата и в сърцето ми. Това ще е вечно. Защо ли? Защото аз съм откърмен левскар. Моят пъп е хвърлен на Герена. Отраснал съм на 200 метра от стадиона.
- Онова отпадане от БАТЕ Борисов ли ти попречи да се наложиш като треньор на „ Герена ”?
- Имах две фантазии – да съумея в Левски и като футболист, и като треньор. Те, за жалост, не се сбъднаха.
А цифрата 13 ми
носеше злощастие
през 2008 година
На 13 август след мача с БАТЕ в София напуснах треньорския пост на „ Герена ”, на 13 септември имах голям персонален проблем, а на 13 октомври публично се разделих с Левски. Просто чак тогава беше преустановен договорът ми. Това са три случая с цифрата 13. А тогава имаше и три дузпи, които пречупиха и мен, и тима. Първо изпуснахме от бялата точка в мач за състезание против Вихрен, след това и против Вердер, въпреки че беше контрола, и най-после против БАТЕ. Виж какво ще ти кажа. Тогава имахме добър тим. Направихме отлична селекция. Но се случи по този начин, че аз си потеглих, Емил Велев седна на моето място и със същия този състав напролет на 2009 година стана първенец. Каквото било – било... Аз за Тодор Батков неприятна дума няма да кажа, тъй като други му шушукаха, други го побутваха да ме бутне мене. Той е последният съумял човек в Левски. Това е самата истина – последният съумял в моя обичан клуб.
- Ако срещнеш на улицата Наско Сираков, какво ще му кажеш?
- (смее се) Ха, та аз го виждам постоянно! Пием си кафето. Ще издам една загадка. Когато Батков ме назначи за треньор през май 2008 година, нямаше състезателен шеф в Левски. Разбрахме се когато свършат двата мача и завърши шампионата, тогава да се мисли кой ще е състезателен шеф. Аз предложих на Тодор да върне Сираков. За мен нямаше по-добър вид за тандем Сираков-Вуцов. Батков обаче беше безапелационен, че няма това по какъв начин да се случи. Беше безапелационен да не помни за Наско, който е най-успелият на директорския пост на „ Герена ”. Мечтата ми е да работя с него. Той схваща от футбол, от организация. Ще бъдем превъзходен дует, само че дали ще се случи в миналото в някой ден, никой не знае...
- Неведнъж си атакувал словесно ЦСКА. Всичко това плод на страстта ли е или просто мразиш „ алените ”?
- Аз съм от хората, които почитат традицията и събитията. ЦСКА е неоспорим фактор, без който българският футбол не може. Не може Левски да стане първенец, без да е бил ЦСКА, нали? Няма да е сладко! Така че – нищо срещу „ алените ”. Има у мен спортна завист против тях, само че не и ненавист. В никакъв случай!
- Футболистите в множеството клубове неведнъж се оплакват от забавени пари. Ти постоянно ли си бил излъгван от босовете за заплати и награди?
- О, доста пъти. Това е тежка тематика за диалог. Имало е случай по 6-7 месеца не съм получавал пари, само че, почтено казано, не ми е тежало кой знае какъв брой, тъй като финансово бях добре. Като взема 2-3 заплати, не се е налагало да недояждам. Но знаех едно нещо – събота идва следващият мач, никой не го интересува взел ли си заплата, ял ли си. Трябва да спечелиш, а такива оправдания като липса на пари не важат. Знаеш ли какъв брой пъти ми се е налагало да обезсърчавам футболистите да играят, а не да се бунтуват, да спрат тренировки и да си тръгнат. В сходни моменти е належащо треньорът да е на първо място психолог. Не е лесна работа, повярвай ми! Сега се сещам за Илия Павлов и за Черно море.
Илия, лека му пръст,
беше неповторим човек
и началник. Но когато го убиха през март 2003 година, всичко се прекатурна с главата надолу. Останахме месеци наред без пари, а в това време играехме чудесно и дори победихме ЦСКА с 2:1 на „ Армията ”. Същият този ЦСКА, който тогава стана първенец, го надвихме на личния му стадион. После тимът ни беше разпродаден и зарязан. И по този начин не си получихме заплатите, тъй като Илия към този момент го нямаше, а неговите наследници си потеглиха от Черно море. Имал съм сходен тежък случай и в Спартак (Плевен), само че там, след няколко месечна суша, ни изплатиха най-сетне парите. Случи се навръх Нова година. Гледам сега и чувам какви ги приказва Крушарски. Ами не му прави чест да твърди, че играчите трябвало да си заплащат сами, с цел да играят при него. Смешна работа! Ако не можеш да издържаш клуба, тръгвай си! Смятам, че Мартин Камбуров е изцяло прав и го поддържам. Не може легенда като него да се раздели по този метод от тима, в който е дал всичко от себе си!
- Разкажи ни освен това за тримата ти синове Иван, Петър и Светослав.
- С огромния не съм в положителни връзки. Иван е на 23 години, приключи висше обучение и живее във Варна. Ама какво работи сега, не знам, тъй като нито се чуваме, нито се виждаме. Беше до 2012 година до мен, когато приключи Немската гимназия. После ме изостави и през днешния ден нямаме никаква връзка... Това е най-голямата ми болежка. Най-голямата! Децата са всичко за мен, всичко. Те са освен това от обич, те са всичко на този свят за мен. На мен ми тежи, че по този начин се развиха връзките ми с Иван... (въздиша)... Вторият ми наследник – Петър, който на 7 август ще стане на 17 години, беше първо при майка си след развода, след това при мен, по-късно отново се върна при нея. И от него съм наскърбен, въпреки и не дотам, като въпреки всичко двамата се чуваме за разлика от Иван. Петър сега е в Черно море и мисля, че може да реализира доста на терена.
Светослав, най-малкият, е на 15 години и живее с мен. Той е най-голямата ми наслада. Беше бранител, в този момент е вратар. Реших да го откажа от този пост, само че беше безапелационен. За моя изненада върви добре. Прави огромно израстване. Това демонстрира, че има гений, само че би трябвало да го развие. Трябва доста работа... Знаеш ли, непрекъснато мисля и обмислям за връзките ми по отношение на моите деца. За себе си аз съм уверен, че не съм неприятен татко. Дано и те да мислят по този начин.
- Бившата ти брачна половинка Светлана ли е най-голямата ти болежка?
- Боли ме, боли ме, че
създадохме три деца,
но този пусти бракоразвод
оказа отрицателно въздействие върху тях. В нашия брак допуснахме неточности, аз също имам виновност, факт е. Но изрично не желаех да се развеждаме! Категорично! Тя настоя, тя пое самодейността да се разделим. Аз бях подготвен на взаимни отстъпки в името на децата, тъй като към този момент бях става очевидец на подобен тежък миг. Мама и баща се разведоха, когато бях на 10 години. Това беше дълга разлъка и знам какво съм претърпял. И не желаех това да претърпяват и моите деца, само че се случи...
-Има ли жена до теб сега?
-Не, няма. Не че не съм желал, само че не се е появил подобен човек. А може би аз не диря след всичко това, което се случи.... Ожених се за пет дни, а след това пет години се развеждах. Истински призрачен сън. Втори път няма да си разреша такова нещо! Просто няма по какъв начин да се случи!
- Липсва ли ти треньорския стол и дали скоро ще се завърнеш на него?
- Много ми липсва, не отхвърлям! Искам да се върна, очаквам, само че не непременно. Сега съм с по-добри познания отпреди 2-3 години и съм наясно какво мога и по какъв начин да осъществявам концепциите си... Аз ще ти кажа какъв проблем има в българския футбол сега. Най-водещите треньори, включително поставям и себе си, колкото и нескромно да звучи, не са на работа у нас. Те или са в чужбина, или са на улицата. Няма смисъл да изреждам имена – Херо, Мъри, Стойчо, Ясен, Сашо Станков и още, и още, да не пропусна някого. Много са. Тук у нас се залага в последно време на по-младите треньори. Лошо няма. Те обаче са по-евтини и по-послушни, а това е преференциално на шефовете им. По-лесно ще извършват заръките, спуснати им от горната страна. А един добър и умел треньор това няма да го допусне. Лошото е, че треньорската специалност у нас е унищожава с всяка минала година. И че се раздава наляво и надясно Про лиценз, това също спомага за съсипването на занаята. Вижте единствено – 14 тима има в Първа лига, а треньорите с Про лиценз са общо 140!
-Говорихме за персоналния ти живот, за футбола, само че най-после да те попитам за спортна публицистика - какво е мнението ти за нея сега?
- Може ли да бъда прям. Така, както е тръгнало изявлението...
-Разбира се, бъди прям.
- Ами през днешния ден е по-зле отпреди. Преди години спортните публицисти
бяха малко, само че с
огромно качество
Те залагаха в действителност на спорта, на разбора, на коментара, на статистиката, на обстоятелствата, сравненията. Днес се търсят основно жълтениите. Да, разбирам, жълтите неща се четат повече – безспорен факт, само че... Днес е цялостно със спортни публицисти – ами единствено виж какъв брой уеб страницата не извъдиха, само че повечето от тях не са на нужното равнище. Мисля, че и равнището на разбора в уважаваните от мен „ Диеми ” е спаднало напоследък. Но спирам дотук. Нека приключим положително, че май много нетагивизъм имаше в диалога ни! Нека си пожелаем и футболът ни, и спортната публицистика да имат по-добри времена! Аз го желая откровено и от сърце.
РУМЕН ИЛИЕВ/БЛИЦ СПОРТ
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ