Великият Георги Господинов написа следното на страницата си във Фейсбук:

Великият Георги Господинов написа следното на страницата си във Facebook:

Утехата Вазов

Има писатели, които измислят персоналните мемоари на един народ. Вероятно във всяка литература е по този начин. В нашата, коства ми се, това е Вазов...

Ако народите в действителност сънуват, то някой безусловно написа техните сънища. Нашите сънища могат да бъдат писани най-малко от трима огромни – Ботев, Яворов и Вазов. Има значение в чий сън пребиваваш. И в чии безсъници....

Пред Ботев постоянно сме във виновност. Яворов ни препраща в бездните на личните ни контузии. Къде в тази света троица на българската литература е Вазов?

Вазов е огромното българско успокоение. Големият български утешител.

Знам, че този отговор не е юбилеен, не е задоволително сантиментален. Утешението не се счита за героически жест. Героическо в тукашния канон постоянно е било друго.

Нека го кажа отново. Вазов е огромното българско успокоение. Първо, утешението, че имаме литература във всичките й родове и жанрове, написана " в чистий искра ” на българския език. Често го изричаме, само че дали можем да си представим в действителност какво значи да работиш във всички жанрове на една прохождаща литература, да поставяш основи, да си ковач на образцови форми, без да имаш подготвени мостри пред очите си. В работилницата на българския език и на българската литература всички сме чираци на Вазов.

Второ, има времена, когато литературата би трябвало да окуражава, да зове, да взема решение проблеми на нацията. Това са по-лесните времена. Вазов е минал през тях. Но същински огромната литература се познава след " гърма на успехите ”, когато ентусиазмът е привършен и " линее нашто потомство ”, а героите са забравени. В заглавия като " Тъгите на България ”, " Епопея на забравените ”, в стонове като " погром на моя свят дочаках... ” е оня Вазов, който също ми се ще да честваме. Вазов, който има сълза за всеки. При който можеш да отидеш, като охладнее вярата ти тук и в този момент, " под нашето небе ”. Защото той е познал и разочарованието, и разгрома, въпреки юбилейно постоянно да го рисуваме като постоянно пийнал от българско благополучие. Само да загатна, че последният ред на едно от най-светлите, любовни към отечеството стихотворения, писани в миналото - " Отечество общително, по какъв начин хубаво си ти... ”, та последният ред гласи: " и ние в тебе, майко, ще умрем чужденци. ” В скоби, като приказваме за Вазов, дано признаем правото му на горест. Защото единствено при позналия тъгата и разочарованието можеш да намериш разтуха за личната си горест.

Рядко, да не кажа съвсем в никакъв случай, български публицист не се е радвал още приживе на толкоз топло и дълго самопризнание в личното си родно място. Много е мъчно да продължиш да живееш с товара на такова самопризнание и обич. Вазов го е направил почтено.

из " Невидимите рецесии "