Нови открития на Великденския остров показват неочаквана връзка със света
Великденски остров – един от най-изолираните кътчета на планетата, се намира на повече от 3 500 километра от брега на Чили, сврян измежду необятния южен Пасифик.
Десетилетия наред археолози и историци смятаха, че неговите първи поданици – рапа нуи, са били откъснати от останалия свят след идването си към 1200 година сл. Хр. Но ново проучване на екип от университета в Упсала, Швеция, прекатурва тази дълго одобрена визия.
Великденски остров (или Рапа Нуи) е прочут най-много с внушителните си каменни скулптури – моаи, които и до през днешния ден гледат строго към вътрешността на острова. Тези монолитни фигури, изсечени сред 1250 и 1500 година сл. Хр., и ситуирани върху каменни платформи (аху), дълго време се смятаха за изцяло неповторими за острова.
Считаше се, че културата на рапа нуи се е развивала в цялостна изолираност,
надалеч от останалите общества в Полинезия.
Изследването на проф. Пол Валин и сътрудниците му от Упсала проучва археологически данни, радиовъглеродни дати и структурата на ритуалните пространства и паметници освен на Великденски остров, само че и в цяла Полинезия – просторен регион с над 1000 острова, пръснати из Тихия океан.
Резултатите, оповестени в списание Antiquity, показват удивителни прилики сред ритуалните практики и монументалната архитектура на Великденски остров и други полинезийски острови като Тонга, Самоа, Таити и Хаваи. Особено особено е строителството на аху – правоъгълни каменни платформи, които са били употребявани като общи ритуални пространства
и са запазили сакралния си темперамент на доста места и до през днешния ден.
„ Храмовите площадки аху, познати и като марае, съществуват на всички острови в Източна Полинезия “, споделя проф. Валин.
Изследването оборва изказванието, че Рапа Нуи е била заселена единствено един път, а по-късно популацията е останало в цялостна изолираност епохи наред. Археолозите към този момент считат, че през последните 800 години островът е бил доближат от няколко талази смели мореплаватели от запад на изток, най-вероятно с двукорпусни канута – доказателство за майсторството на полинезийците като мореплаватели.
Данните допускат, че част от културните нововъведения, в това число и самите аху, може би са зародили на Великденски остров, след което са се популяризирали назад на запад към други острови през интервала 1300-1600 година Едва по-късно обособените общности в Полинезия се изолират една от друга и
стартират да развиват свои независими публични йерархии и архитектурни стилове.
Моаи – каменните великани на Рапа Нуи – са издялани от вулканичен туф и доближават междинна височина от 4 метра. Повечето са били с сложени върху главите червени „ шапки “ (пукао) от лек скориен камък. Лицата им, ориентирани към селата, са знак на божествените предшественици и пазители на общността. Археолозите имат вяра, че очите им са били инкрустирани с корал и са служили като израз на власт, духовна сила („ мана “) и родова памет.
Строителството на монументите стартира още с първите заселници, а през XIV и XV век се следи същински строителен взрив. Противно на предходните схващания, културата на острова не изпада незабавно в крах, а
продължава да се развива до идването на европейските мореплаватели през XVIII век.
Първите европейци, които стъпват на Рапа Нуи, са холандците през 1722 година, последвани от испанците през 1770 и британците, предвождани от Джеймс Кук, през 1774 г. Докладите на Кук разказват остров в рецесия, с преобърнати скулптури и следи от обществени разтърсвания – евентуално резултат от вътрешни спорове и намаляващи запаси.
Последвалият контакт с Европа, в това число търговията с плебеи и заболяванията,
довежда до внезапен спад на популацията – орис, сполетяла доста тихоокеански култури през колониалната ера.
В наши дни Великденски остров е обект на международното културно завещание на ЮНЕСКО и притегля хиляди туристи всяка година. Но този напор носи и своите проблеми. Проф. Хелена Мартинсон-Валин, съавтор на проучването, споделя, че само за няколко десетилетия плажовете на острова са се покрили с микропластмаса, донесена от всички краища на света – нова опасност за едно място, което към този момент е претърпяло толкоз доста екологични и културни разтърсвания.
Новите археологически данни освен пренаписват историята на Великденски остров, само че и акцентират комплицираната мрежа от контакти, продан и взаимоотношение сред обществата в антична Полинезия. Моаи остават загадъчни стражи на един остров, който, все пак, в никакъв случай не е бил изцяло откъснат от света.
Десетилетия наред археолози и историци смятаха, че неговите първи поданици – рапа нуи, са били откъснати от останалия свят след идването си към 1200 година сл. Хр. Но ново проучване на екип от университета в Упсала, Швеция, прекатурва тази дълго одобрена визия.
Великденски остров (или Рапа Нуи) е прочут най-много с внушителните си каменни скулптури – моаи, които и до през днешния ден гледат строго към вътрешността на острова. Тези монолитни фигури, изсечени сред 1250 и 1500 година сл. Хр., и ситуирани върху каменни платформи (аху), дълго време се смятаха за изцяло неповторими за острова.
Считаше се, че културата на рапа нуи се е развивала в цялостна изолираност,
надалеч от останалите общества в Полинезия.
Изследването на проф. Пол Валин и сътрудниците му от Упсала проучва археологически данни, радиовъглеродни дати и структурата на ритуалните пространства и паметници освен на Великденски остров, само че и в цяла Полинезия – просторен регион с над 1000 острова, пръснати из Тихия океан.
Резултатите, оповестени в списание Antiquity, показват удивителни прилики сред ритуалните практики и монументалната архитектура на Великденски остров и други полинезийски острови като Тонга, Самоа, Таити и Хаваи. Особено особено е строителството на аху – правоъгълни каменни платформи, които са били употребявани като общи ритуални пространства
и са запазили сакралния си темперамент на доста места и до през днешния ден.
„ Храмовите площадки аху, познати и като марае, съществуват на всички острови в Източна Полинезия “, споделя проф. Валин.
Изследването оборва изказванието, че Рапа Нуи е била заселена единствено един път, а по-късно популацията е останало в цялостна изолираност епохи наред. Археолозите към този момент считат, че през последните 800 години островът е бил доближат от няколко талази смели мореплаватели от запад на изток, най-вероятно с двукорпусни канута – доказателство за майсторството на полинезийците като мореплаватели.
Данните допускат, че част от културните нововъведения, в това число и самите аху, може би са зародили на Великденски остров, след което са се популяризирали назад на запад към други острови през интервала 1300-1600 година Едва по-късно обособените общности в Полинезия се изолират една от друга и
стартират да развиват свои независими публични йерархии и архитектурни стилове.
Моаи – каменните великани на Рапа Нуи – са издялани от вулканичен туф и доближават междинна височина от 4 метра. Повечето са били с сложени върху главите червени „ шапки “ (пукао) от лек скориен камък. Лицата им, ориентирани към селата, са знак на божествените предшественици и пазители на общността. Археолозите имат вяра, че очите им са били инкрустирани с корал и са служили като израз на власт, духовна сила („ мана “) и родова памет.
Строителството на монументите стартира още с първите заселници, а през XIV и XV век се следи същински строителен взрив. Противно на предходните схващания, културата на острова не изпада незабавно в крах, а
продължава да се развива до идването на европейските мореплаватели през XVIII век.
Първите европейци, които стъпват на Рапа Нуи, са холандците през 1722 година, последвани от испанците през 1770 и британците, предвождани от Джеймс Кук, през 1774 г. Докладите на Кук разказват остров в рецесия, с преобърнати скулптури и следи от обществени разтърсвания – евентуално резултат от вътрешни спорове и намаляващи запаси.
Последвалият контакт с Европа, в това число търговията с плебеи и заболяванията,
довежда до внезапен спад на популацията – орис, сполетяла доста тихоокеански култури през колониалната ера.
В наши дни Великденски остров е обект на международното културно завещание на ЮНЕСКО и притегля хиляди туристи всяка година. Но този напор носи и своите проблеми. Проф. Хелена Мартинсон-Валин, съавтор на проучването, споделя, че само за няколко десетилетия плажовете на острова са се покрили с микропластмаса, донесена от всички краища на света – нова опасност за едно място, което към този момент е претърпяло толкоз доста екологични и културни разтърсвания.
Новите археологически данни освен пренаписват историята на Великденски остров, само че и акцентират комплицираната мрежа от контакти, продан и взаимоотношение сред обществата в антична Полинезия. Моаи остават загадъчни стражи на един остров, който, все пак, в никакъв случай не е бил изцяло откъснат от света.
Източник: lupa.bg
КОМЕНТАРИ