Великата събота е онзи крехък миг между смъртта и възкресението.

Великата събота е оня нежен момент сред гибелта и възкресението. Ден, в който тишината е по-силна от думите, а вярата се усеща като пулс под кожата. Нито тъгата е отминала, нито вярата се е родила. Но в тази пауза… човек може да чуе най-важните неща – в случай че се осмели да приказва на себе си.

Затова си показа: в случай че можеше да си напишеш писмо тъкмо в този момент – в тишината на Великата събота – какво щеше да съдържа то?

Защо да го създадем? Защото в думите има изповед. Защото от време на време е по-лесно да кажеш нещо на хартия, в сравнение с в огледалото.
Защото Великден не е единствено за примирение пред Бог, а и за възобновяване на връзката със себе си.

Предлагаме ви две писма до GlasNews, които получихме от наши читатели в навечерието на Великден:

Писмо от една 38-годишна жена от София:

До мен самата – такава, каквато съм през днешния ден,

Великата събота постоянно ме е плашила. Не поради тишината ѝ, а тъй като в нея няма какво да правиш. А аз все бързам – децата, работата, описите, дилемите, грижата за другите.

Днес обаче стопирах. И тъй като не знам по какъв начин се мълчи, седнах да ти пиша.

Не си неприятна, макар че по този начин се чувстваш от време на време. Не си неприятна майка, даже когато крещиш. Не си неприятна щерка, даже когато нямаш сили да се обадиш. Просто си изтощена. И си човек.

Прости си, че не си идеална. Прости си, че от време на време искаш да избягаш. Прости си, че не се усмихваш толкоз постоянно, колкото преди.

Но и си обещай нещо.
Че ще си даваш дребни моменти – за тишина, за религия, за обич.
Че няма да чакаш знамение – а ще започнеш да вярваш в себе си още веднъж.

Защото даже без козунак, без лъскави яйца и без време за всичко –
великденското в теб още диша.

Писмо от възрастен мъж от Русе

Драги мой младо аз,

Пише ти човек, който има повече мемоари, в сравнение с фантазии, само че вярвай ми – и това е благословия.

Великата събота постоянно ми е била най-обичната. Не поради празника. А тъй като тогава, като дете, майка миеше прага, баба мълчеше със свещ в ръка, а аз усещах, че се случва нещо значимо. Нещо, което не можеш да видиш, само че можеш да го носиш цялостен живот.

Днес, когато тялото ми е по-бавно, а децата ми са надалеч, си давам сметка какъв брой сме несправедливи към времето. Все чакаме „ по-добър миг “.

Аз ти споделям – няма по-добър миг от в този момент. Да поискаш амнистия. Да простиш. Да се обадиш. Да благодариш.

Ако имаш крайници – иди да видиш майка си. Ако имаш ръце – прегърни. Ако имаш сърце – използвай го, до момента в който бие.

Великден не е единствено „ Христос воскресе “. Това е „ Извинявай “, „ Обичам те “, „ Тук съм “ – казани в точния момент.

Напиши си писмо и ти. Не е нужно да го споделяш. Не е нужно да го пращаш. Просто си отговори:

Какво оставяш след себе си?
Какво искаш да възкресиш в себе си?
Кого би трябвало да прегърнеш – даже единствено в мислите?

Великден стартира с писмо. С самопризнание. С тишина. После идва пламъкът.