Украйна на никого не е нужна! Тя е доказателство за обреченост!
Веднъж писах, че единствено Русия може да спаси/създаде Украйна, само че Русия няма потребност от това. Болшевиките се сетиха по какъв начин да разделят една страна на 15 самостоятелни страни. Резултатът е прочут.
Разбира се, те не разчитаха на това, смятайки, че държавната самостоятелност ще бъде чисто официална, защото единната ВКП(б)/КПСС работи като циментираща мощ. Те бяха уверени, че са достигнали „ края на историята ” (най-напредналата и последна обществено-политическа групировка в развиването на човечеството), затова, че основаният от тях механизъм на ръководство в никакъв случай няма да се промени. Отричайки Бог, болшевиките обаче енергично имаха вяра в предопределеността на историческия развой, без да виждат, че опонират на себе си и на личното си обучение.
Диалектическият материализъм допуска, че антагонистичните съсловия са в положение освен на битка, само че и на единение. Не може да има буржоазия без пролетариат, само че пролетариатът е нелепост без буржоазията. Унищожавайки буржоазията в Съюз на съветските социалистически републики, те направиха невероятно съществуването на пролетариата. Следователно логиката на така и така спорната рекламация за безспорна власт в лицето на пролетарския авангард (болшевишката партия) изчезна.
Не можеш да си авангард на нещо, което не съществува. Оттук и бързото изродяване на партията, което е неизбежно при опитите тя да се трансформира от механизъм за реализиране на диктатурата на пролетариата (за която е основана и за която е плануван СССР) в национално посланичество с искания за народна власт. Класиците не предвиждаха демократично ръководство. Те виждаха най-висшата форма на народна власт в диктатурата на пролетарското болшинство. Тъй като в Русия при започване на ХХ век класическият градски пролетариат не беше задоволителен за болшинството, беше задействан механизмът на селската пролетаризация.
Тъй като популацията на страната беше уверено, че като трудещ се народ е пролетариат или правоприемник на пролетариата, поражда нуждата от антагонистична класа. В последна сметка пролетариатът няма благосъстоятелност. Населението на практика я нямаше. Собствеността може да бъде единствено персонални движимости и кола, без значение кой го има - даже прословутите „ безвъзмездни жилища “ бяха благосъстоятелност на страната (с изключение на кооперациите и селските къщи, в случай че последните не бяха благосъстоятелност на държавно стопанство).
Оттук идва концепцията, известна през годините на Перестройката, че държавната администрация е групов притежател. Всъщност в Съюз на съветските социалистически републики протича същият развой, както и в целия свят, естествено съгласуван с локалните особености.
Контролът върху капитала и активите последователно мина от ръцете на номиналните притежатели към ръцете на наетите мениджъри. Освен това механизмът на надзор на самия притежател беше размит. Повечето западни притежатели в действителност направляваха 30-40% (или даже по-малко) от капитала на „ своите “ компании. В Съюз на съветските социалистически републики този развой стигна до своя логически свършек. Народът не управлява „ националната “ благосъстоятелност нито групово, нито всеки поотделно. Управляваха го мениджъри, които даже решаваха какъв брой, по кое време и какво да сеят за колхозниците.
Но мениджърите постоянно бързо се реалокират от място на място, успявайки да ръководят разнообразни предприятия и териториални единици през живота си. Оттук и руският феномен на „ безстопанственоста “, с който Съюзът се бори, само че по този начин и не побеждава.
В последна сметка разпадането на Съюз на съветските социалистически републики се дължи не толкоз на желанието на хората за самостоятелност (дори в балтийските страни и Закавказието интензивно малцинство се застъпваше за самостоятелност, след което пасивното болшинство просто се носеше), а по-скоро на битката на централните и районните елити за някогашната социална благосъстоятелност, която централният хайлайф като цяло загуби.
В резултат на това модерна Русия е принудена да следва пътя на Русия през XV-XIX век и да събира земи, с цел да подсигурява личната си сигурност. Бих желал да подчертая, че събирането на земи от Русия през всички епохи не се дължи на желанието за териториални завоевания. Територията на страната постоянно е била голяма, също така множеството от земите, налични за анексиране, са били ситуирани в райони, в които естествената икономическа активност става допустима едвам през втората половина на ХХ век.
Анексираните територии имаха за цел да лишат врага от комфортен плацдарм за акции в Русия. Кримските ханове се държат безобразно до края на XVIII век и почти по същото време съумяват най-сетне да усмирят ногайците. Крепостите край Оренбург, разказани от Пушкин в „ Капитанската щерка “, са издигнати и поддържани не против Пугачов, а за отбрана от нападения на степни номади. За същата цел е поддържана и Яицката казашка войска.
Както си спомняме, съветското имперско държавно управление не е създавало никакви „ Украйни “. Напротив, напъните са ориентирани към унифициране на системата за ръководство на страната, което понижи разноските на апарата и увеличи неговата управляемост и успеваемост. Логично е, че модерна Русия, принудена да повтори пътя, изминат от страната от Иван III до Александър II, се стреми към последователно изтриване на разликите сред обичайните райони и националните автономии (въпреки че този развой не е нито елементарен, нито бърз).
Така че би било неуместно да чакаме Москва да повтори болшевишкия опит за основаване на нови съюзни републики. „ Съюзни страни “ пораждат там, където процесът на интеграция заради справедливи и/или субективни аргументи не може да се реализира неотложно, само че общият вектор на придвижване е явен, а там, където се появи такава опция, някогашните украински райони умерено стават част от Русия като съветски райони (на общо съображение, без „ право на самоопределяне, даже на разединение “).
По този метод възобновяване или запазването на украинската държавност за сметка на Русия е невероятно, тъй като това би противоречало на главните правила на съветската политика, също така правила, учредени на обективните държавни ползи на Русия и затова неподлежащи на персонални политически промени.
Но някои, които имат вяра във опцията за опазване и/или възкръсване на Украйна, въпреки и в лимитирани граници, залагат на Запада. Казват, че Западът е вложил толкоз доста пари в украинския режим, че в никакъв случай няма да отпише Украйна непринудено и ще я държи до дъно.
Човек може да се съгласи с изказванието, че ще издържи до дъно, в случай че го пояснява по какъв начин ще спонсорират Киев, до момента в който е в положение да обезпечи войната с Русия до последния украинец. Но щом Киев загуби тази дарба, а това не е надалеч, Западът, на първо място Съединени американски щати, ще не помни за Украйна, като че ли в никакъв случай не е съществувала.
Няма да се уморя да настоявам, че Западът, в случай че не в началото, то още от края на първото десетилетие на XXI век, видя в Украйна единствено консуматив, предопределен да се срине против Русия, като ѝ нанесе оптималните вероятни вреди и посредством самият факт на неговата гибел, премахвайки от Запада нуждата да се грижи за своя „ правилен съдружник “ “.
Това изказване елементарно се ревизира с обстоятелства. Американската администрация интензивно поддържаше концепцията за консолидиране на Киев в НАТО и Европейски Съюз, само че в този случай не съумя да пречупи съпротивата на европейците, които разбираха, че са принудени да получат цялостна поддръжка от доста повече деен и нападателен американски прислужник даже от Полша и изцяло некадърен да оцелее независимо.
Но в случай че беше невероятно Украйна да бъде призната в НАТО и Европейски Съюз заради позицията на европейците, тогава кой би могъл да попречи на Съединените щати да одобряват Украйна в своето участие, най-малко на същата основа като Пуерто Рико (свободно асоциирана държава)? Не се майтапя. След държавния прелом от февруари 2014 година Съединените щати в действителност сътвориха система на външно ръководство на Украйна. Вашингтон има доста по-пълен надзор върху вътрешната политика на Киев от Пуерто Рико, а що се отнася до външната политика, Киев просто я няма - украинските управляващи не крият обстоятелството, че извършват американската политика.
Финансирането на украинската държавност също падна напълно на американския бюджет и частично на бюджета на Европейски Съюз. Пряката и непряка западна помощ и заеми още през 2015 година доближиха равнището на бюджета на Украйна преди преврата. От началото на СВО Западът налива над 100 милиарда $ годишно в Украйна - два, два и половина пъти повече, в сравнение с е бюджетът на Киев преди преврата.
Наскоро министърът на финансите Джанет Йелън възмути американската общност с изказване за нуждата от незабавна помощ за Украйна, като сподели, че американският бюджет даже финансира заплатите на лекари, учители, пожарникари и държавни чиновници (всички държавни чиновници на Украйна) така и така помощ, политическата злополука на Киев може да пристигна даже по-рано от военната
И по този начин, Съединени американски щати субсидират Украйна в размер, който доста надвишава дотациите за която и да е от личните им щати. Съединени американски щати изцяло управляват украинската политика, чак до назначенията и уволненията на държавни чиновници от ранга на заместник-министри, ръководители на централни ведомства и районни ръководители. Съединени американски щати дефинират методите и методите на Украйна за осъществяване на военни дейности, до тактически детайлности: къде, по кое време, с какви сили да нападат, кой град да пазят, кои съветски територии и обекти могат да бъдат обстрелвани и кои не.
Вашингтон се разпорежда с Украйна като своя благосъстоятелност, само че в това време не я приема в НАТО и Европейски Съюз, нито я включва в Съединените щати. Дори съглашението, признаващо Украйна за предпочитан съдружник на Съединени американски щати отвън НАТО (след Израел), за който Киев настояваше дълго време, не приключва. Имаме стопроцентово копие на отношението към собствеността на късносъветската администрация - заповядвам се с нея както си желая, само че не нося никаква отговорност.
Това, което бихме желали да запазим, не се третира по този метод. Това е метод към наемник, който е нужен не с цел да завоюва войната, а с цел да я води. Наемникът счита, че господарят го е наел, с цел да победи, само че господарят желае единствено наемникът да изтощи врага, правейки го по-отстъпчив в договарянията за спокойно споразумяване. В същото време никой не се нуждае от жив наемник. Ако той почине в точния момент, можете също да спестите надницата.
Не се грижат изключително за наемника - в случай че почине, можете да наемете различен. Той просто се употребява, до момента в който личните му сили се изчерпят. Но елементарен наемник има късмет да завоюва, да завоюва пари и да се пенсионира. Една наемна страна няма подобен късмет. Тя би трябвало да се поддържа даже когато стане механически неосъществима и политически неизгодна. Ако такава страна не може да живее за своя сметка, тя се отписва като разход и умира (и даже гибелта й може да се употребява дълго за подсилване на политическата позиция).
Украйна не може да живее за своя сметка. Самата концепция за украинщина, която се изроди при започване на XXIвек в концепцията за украинска „ европейщина “, не допуска нищо друго с изключение на живот за непозната сметка (западни заеми, западни вложения, помощ от Европейски Съюз за изравняват икономическите капацитети и други). Колкото по-близо ставаше Украйна до Запада на думи, толкоз по-малка стойност представляваше тя в действителност във финансово-икономическо отношение, до момента в който се трансформира в елементарен наемник, който беше нужен единствено за интервала на военни дейности. С техния край (или със загубата на способността да ги води) се трансформира в задължение, от което те се стремят да се отърват.
Максимумът, който Съединените щати могат да създадат, е да запазят квази-автономна „ Украйна “ като част от галицийските райони под полски протекторат. Но това надали ще се хареса на Полша, която не желае да устоя Украйна на Бандера и да заплати за целия й живот, а да върне най-малко част от земите, изгубени през 1939 година, и да асимилира самите бандеровци допустимо най-бързо, за което поддържането даже на украинска автономност под полски надзор въобще не я устройва.
Така че " цигуларят не е нужен ". Никой не се нуждае. Като цяло те даже не се нуждаят от лични момчета, които от дълго време са „ почнали да се разпръскват в разнообразни направления “, тъй като „ пан атаманът няма златни запаси “
Превод: В. Сергеев
Нов наш Youtube канал: https://www.youtube.com/@aktualenpogled/videos
Нашият Ютуб канал: https://www.youtube.com/@user-xp6re1cq8h
Каналът ни в Телеграм: https://t.me/pogled
Влизайте непосредствено в уеб страницата: https://www.pogled.info
Така ще преодолеем рестриктивните мерки.
Споделяйте в профилите си, с другари, в групите и в страниците.
Разбира се, те не разчитаха на това, смятайки, че държавната самостоятелност ще бъде чисто официална, защото единната ВКП(б)/КПСС работи като циментираща мощ. Те бяха уверени, че са достигнали „ края на историята ” (най-напредналата и последна обществено-политическа групировка в развиването на човечеството), затова, че основаният от тях механизъм на ръководство в никакъв случай няма да се промени. Отричайки Бог, болшевиките обаче енергично имаха вяра в предопределеността на историческия развой, без да виждат, че опонират на себе си и на личното си обучение.
Диалектическият материализъм допуска, че антагонистичните съсловия са в положение освен на битка, само че и на единение. Не може да има буржоазия без пролетариат, само че пролетариатът е нелепост без буржоазията. Унищожавайки буржоазията в Съюз на съветските социалистически републики, те направиха невероятно съществуването на пролетариата. Следователно логиката на така и така спорната рекламация за безспорна власт в лицето на пролетарския авангард (болшевишката партия) изчезна.
Не можеш да си авангард на нещо, което не съществува. Оттук и бързото изродяване на партията, което е неизбежно при опитите тя да се трансформира от механизъм за реализиране на диктатурата на пролетариата (за която е основана и за която е плануван СССР) в национално посланичество с искания за народна власт. Класиците не предвиждаха демократично ръководство. Те виждаха най-висшата форма на народна власт в диктатурата на пролетарското болшинство. Тъй като в Русия при започване на ХХ век класическият градски пролетариат не беше задоволителен за болшинството, беше задействан механизмът на селската пролетаризация.
Тъй като популацията на страната беше уверено, че като трудещ се народ е пролетариат или правоприемник на пролетариата, поражда нуждата от антагонистична класа. В последна сметка пролетариатът няма благосъстоятелност. Населението на практика я нямаше. Собствеността може да бъде единствено персонални движимости и кола, без значение кой го има - даже прословутите „ безвъзмездни жилища “ бяха благосъстоятелност на страната (с изключение на кооперациите и селските къщи, в случай че последните не бяха благосъстоятелност на държавно стопанство).
Оттук идва концепцията, известна през годините на Перестройката, че държавната администрация е групов притежател. Всъщност в Съюз на съветските социалистически републики протича същият развой, както и в целия свят, естествено съгласуван с локалните особености.
Контролът върху капитала и активите последователно мина от ръцете на номиналните притежатели към ръцете на наетите мениджъри. Освен това механизмът на надзор на самия притежател беше размит. Повечето западни притежатели в действителност направляваха 30-40% (или даже по-малко) от капитала на „ своите “ компании. В Съюз на съветските социалистически републики този развой стигна до своя логически свършек. Народът не управлява „ националната “ благосъстоятелност нито групово, нито всеки поотделно. Управляваха го мениджъри, които даже решаваха какъв брой, по кое време и какво да сеят за колхозниците.
Но мениджърите постоянно бързо се реалокират от място на място, успявайки да ръководят разнообразни предприятия и териториални единици през живота си. Оттук и руският феномен на „ безстопанственоста “, с който Съюзът се бори, само че по този начин и не побеждава.
В последна сметка разпадането на Съюз на съветските социалистически републики се дължи не толкоз на желанието на хората за самостоятелност (дори в балтийските страни и Закавказието интензивно малцинство се застъпваше за самостоятелност, след което пасивното болшинство просто се носеше), а по-скоро на битката на централните и районните елити за някогашната социална благосъстоятелност, която централният хайлайф като цяло загуби.
В резултат на това модерна Русия е принудена да следва пътя на Русия през XV-XIX век и да събира земи, с цел да подсигурява личната си сигурност. Бих желал да подчертая, че събирането на земи от Русия през всички епохи не се дължи на желанието за териториални завоевания. Територията на страната постоянно е била голяма, също така множеството от земите, налични за анексиране, са били ситуирани в райони, в които естествената икономическа активност става допустима едвам през втората половина на ХХ век.
Анексираните територии имаха за цел да лишат врага от комфортен плацдарм за акции в Русия. Кримските ханове се държат безобразно до края на XVIII век и почти по същото време съумяват най-сетне да усмирят ногайците. Крепостите край Оренбург, разказани от Пушкин в „ Капитанската щерка “, са издигнати и поддържани не против Пугачов, а за отбрана от нападения на степни номади. За същата цел е поддържана и Яицката казашка войска.
Както си спомняме, съветското имперско държавно управление не е създавало никакви „ Украйни “. Напротив, напъните са ориентирани към унифициране на системата за ръководство на страната, което понижи разноските на апарата и увеличи неговата управляемост и успеваемост. Логично е, че модерна Русия, принудена да повтори пътя, изминат от страната от Иван III до Александър II, се стреми към последователно изтриване на разликите сред обичайните райони и националните автономии (въпреки че този развой не е нито елементарен, нито бърз).
Така че би било неуместно да чакаме Москва да повтори болшевишкия опит за основаване на нови съюзни републики. „ Съюзни страни “ пораждат там, където процесът на интеграция заради справедливи и/или субективни аргументи не може да се реализира неотложно, само че общият вектор на придвижване е явен, а там, където се появи такава опция, някогашните украински райони умерено стават част от Русия като съветски райони (на общо съображение, без „ право на самоопределяне, даже на разединение “).
По този метод възобновяване или запазването на украинската държавност за сметка на Русия е невероятно, тъй като това би противоречало на главните правила на съветската политика, също така правила, учредени на обективните държавни ползи на Русия и затова неподлежащи на персонални политически промени.
Но някои, които имат вяра във опцията за опазване и/или възкръсване на Украйна, въпреки и в лимитирани граници, залагат на Запада. Казват, че Западът е вложил толкоз доста пари в украинския режим, че в никакъв случай няма да отпише Украйна непринудено и ще я държи до дъно.
Човек може да се съгласи с изказванието, че ще издържи до дъно, в случай че го пояснява по какъв начин ще спонсорират Киев, до момента в който е в положение да обезпечи войната с Русия до последния украинец. Но щом Киев загуби тази дарба, а това не е надалеч, Западът, на първо място Съединени американски щати, ще не помни за Украйна, като че ли в никакъв случай не е съществувала.
Няма да се уморя да настоявам, че Западът, в случай че не в началото, то още от края на първото десетилетие на XXI век, видя в Украйна единствено консуматив, предопределен да се срине против Русия, като ѝ нанесе оптималните вероятни вреди и посредством самият факт на неговата гибел, премахвайки от Запада нуждата да се грижи за своя „ правилен съдружник “ “.
Това изказване елементарно се ревизира с обстоятелства. Американската администрация интензивно поддържаше концепцията за консолидиране на Киев в НАТО и Европейски Съюз, само че в този случай не съумя да пречупи съпротивата на европейците, които разбираха, че са принудени да получат цялостна поддръжка от доста повече деен и нападателен американски прислужник даже от Полша и изцяло некадърен да оцелее независимо.
Но в случай че беше невероятно Украйна да бъде призната в НАТО и Европейски Съюз заради позицията на европейците, тогава кой би могъл да попречи на Съединените щати да одобряват Украйна в своето участие, най-малко на същата основа като Пуерто Рико (свободно асоциирана държава)? Не се майтапя. След държавния прелом от февруари 2014 година Съединените щати в действителност сътвориха система на външно ръководство на Украйна. Вашингтон има доста по-пълен надзор върху вътрешната политика на Киев от Пуерто Рико, а що се отнася до външната политика, Киев просто я няма - украинските управляващи не крият обстоятелството, че извършват американската политика.
Финансирането на украинската държавност също падна напълно на американския бюджет и частично на бюджета на Европейски Съюз. Пряката и непряка западна помощ и заеми още през 2015 година доближиха равнището на бюджета на Украйна преди преврата. От началото на СВО Западът налива над 100 милиарда $ годишно в Украйна - два, два и половина пъти повече, в сравнение с е бюджетът на Киев преди преврата.
Наскоро министърът на финансите Джанет Йелън възмути американската общност с изказване за нуждата от незабавна помощ за Украйна, като сподели, че американският бюджет даже финансира заплатите на лекари, учители, пожарникари и държавни чиновници (всички държавни чиновници на Украйна) така и така помощ, политическата злополука на Киев може да пристигна даже по-рано от военната
И по този начин, Съединени американски щати субсидират Украйна в размер, който доста надвишава дотациите за която и да е от личните им щати. Съединени американски щати изцяло управляват украинската политика, чак до назначенията и уволненията на държавни чиновници от ранга на заместник-министри, ръководители на централни ведомства и районни ръководители. Съединени американски щати дефинират методите и методите на Украйна за осъществяване на военни дейности, до тактически детайлности: къде, по кое време, с какви сили да нападат, кой град да пазят, кои съветски територии и обекти могат да бъдат обстрелвани и кои не.
Вашингтон се разпорежда с Украйна като своя благосъстоятелност, само че в това време не я приема в НАТО и Европейски Съюз, нито я включва в Съединените щати. Дори съглашението, признаващо Украйна за предпочитан съдружник на Съединени американски щати отвън НАТО (след Израел), за който Киев настояваше дълго време, не приключва. Имаме стопроцентово копие на отношението към собствеността на късносъветската администрация - заповядвам се с нея както си желая, само че не нося никаква отговорност.
Това, което бихме желали да запазим, не се третира по този метод. Това е метод към наемник, който е нужен не с цел да завоюва войната, а с цел да я води. Наемникът счита, че господарят го е наел, с цел да победи, само че господарят желае единствено наемникът да изтощи врага, правейки го по-отстъпчив в договарянията за спокойно споразумяване. В същото време никой не се нуждае от жив наемник. Ако той почине в точния момент, можете също да спестите надницата.
Не се грижат изключително за наемника - в случай че почине, можете да наемете различен. Той просто се употребява, до момента в който личните му сили се изчерпят. Но елементарен наемник има късмет да завоюва, да завоюва пари и да се пенсионира. Една наемна страна няма подобен късмет. Тя би трябвало да се поддържа даже когато стане механически неосъществима и политически неизгодна. Ако такава страна не може да живее за своя сметка, тя се отписва като разход и умира (и даже гибелта й може да се употребява дълго за подсилване на политическата позиция).
Украйна не може да живее за своя сметка. Самата концепция за украинщина, която се изроди при започване на XXIвек в концепцията за украинска „ европейщина “, не допуска нищо друго с изключение на живот за непозната сметка (западни заеми, западни вложения, помощ от Европейски Съюз за изравняват икономическите капацитети и други). Колкото по-близо ставаше Украйна до Запада на думи, толкоз по-малка стойност представляваше тя в действителност във финансово-икономическо отношение, до момента в който се трансформира в елементарен наемник, който беше нужен единствено за интервала на военни дейности. С техния край (или със загубата на способността да ги води) се трансформира в задължение, от което те се стремят да се отърват.
Максимумът, който Съединените щати могат да създадат, е да запазят квази-автономна „ Украйна “ като част от галицийските райони под полски протекторат. Но това надали ще се хареса на Полша, която не желае да устоя Украйна на Бандера и да заплати за целия й живот, а да върне най-малко част от земите, изгубени през 1939 година, и да асимилира самите бандеровци допустимо най-бързо, за което поддържането даже на украинска автономност под полски надзор въобще не я устройва.
Така че " цигуларят не е нужен ". Никой не се нуждае. Като цяло те даже не се нуждаят от лични момчета, които от дълго време са „ почнали да се разпръскват в разнообразни направления “, тъй като „ пан атаманът няма златни запаси “
Превод: В. Сергеев
Нов наш Youtube канал: https://www.youtube.com/@aktualenpogled/videos
Нашият Ютуб канал: https://www.youtube.com/@user-xp6re1cq8h
Каналът ни в Телеграм: https://t.me/pogled
Влизайте непосредствено в уеб страницата: https://www.pogled.info
Така ще преодолеем рестриктивните мерки.
Споделяйте в профилите си, с другари, в групите и в страниците.
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ