Най-тъмно е преди зазоряване
Веднъж един човек решил да вземе Съдбата си в ръце и да поеме по своя Път.
Тръгнал по изгрев, жизнен и радостен, благополучен, че е взел вярното решение, благополучен, че може да избира. Бил млад и деятелен, убеден в себе си, към този момент не се страхувал от сенките на нощта, бил сигурен, че нищо не може да го уплаши и да го отклони от Пътя, тъй като той следвал Съдбата си… Денят напреднал, слънцето се изкачило високо, а индивидът продължавал да върви. Крачката му към този момент не била по този начин енергична, само че по тази причина пък към този момент вървял решително, с умерено и добре преценено движение, пестейки силите си, с цел да може до вечерта да стигне там, за където е тръгнал. Tака мислел той, че още преди нощта да е пристигнала, и ще е минал Пътя…
Дошла вечерта, индивидът продължавал да върви по несвършващия Път. Изгрели луната и звездите, призрачни сенки, подбудени от лунната светлина, запълзели по Пътя, само че Пътникът пазел в сърцето си загатна за яркото, красиво и сияйно слънце и не разрешавал на сенките да го отклонят или уплашат. Мислел си и се надявал, че е съвсем стигнал. Вече не виждал Пътя на повече от няколко крачки пред себе си и не знаел дали той свършва скоро… Внимавал в стъпките си, с цел да не би да се отклони в тъмното и да се загуби… Нощта напредвала, също както и индивидът, като че ли те напредвали паралелно един с различен. А Пътят все продължавал нататък и оттатък. Нощта ставала все по-тъмна и по-тъмна, а призрачните сенки - все по-големи, по-черни и по-страшни…
Застудяло доста, нямало го топлото и жарко слънце на небето, а крачките на Пътника към този момент въобще не били бодри, нито енергични, нито уверени, а несигурни и плахи… Било му студено – не бил планувал, че ще върви и през нощта, бил облечен леко. Споменът за яркото слънце в сърцето му последователно бил преместен от безстрастната студена луна и от страшните сенки, на които нейната светлина давала живот… Пътникът се отчаял, към този момент часове наред вървял през нощта, а тя ставала единствено по-тъмна и по-студена Пътят нямал край, а той към този момент бил отмалял от отмалялост, нямал сили да продължи. Сенките го плашели, всичко го плашело, само звездната светлина му вдъхвала някаква слаба вяра. Но и звездите били така далечни и светели така едва, че и тази последна вяра изчезвала незабавно, откакто се появяла…
Пътникът се отчаял, всички проекти, които си бил направил, преди да тръгне по Пътя, се оказали изцяло неправилни – денят от дълго време си бил отишъл, а той не бил стигнал на никое място. Нощта очевидно в никакъв случай нямало да свърши, а той към този момент не можел да продължи напред, тъй като мракът бил така гъст, че Пътят не се виждал и на крачка пред него… Вече не знаел накъде да върви, бил премръзнал, отпаднал и обезверен. Нямало излаз, неговата Съдба го била захвърлила тук в черната безконечна нощ... Била го изоставила завинаги… Човекът заплакал, заплакал с горчиви сълзи, заплакал за изгубените си фантазии, за провалените си очаквания и за Черната си Съдба…
Плакал дълго, до момента в който към този момент не му останали сълзи, там на Пътя… И тогава, в една паднала сълза той съзрял слаба светлинка… Вдигнал сюрпризиран глава и погледнал хоризонта пред себе си. Никога преди този момент не бил виждал нещо по-красиво, нещо по величествено, нещо по-ярко и по-прекрасно, по-приказно! Много пъти до тогава бил гледал изгрева, само че в никакъв случай не го бил виждал по този начин лъчезарен, като че ли в този момент се е родил и го вижда за първи път, с чисти измити от сълзите очи… Това бил неговият Изгрев, светлината му разпръсквала мрака в Зората на настъпващия Ден! Човекът още веднъж съзрял пътя си, той не бил приключил, а се простирал доста надалеч… даже оттатък хоризонта…
Станал и тръгнал, още веднъж жизнен, още веднъж витален, стоплен и подмладен от лъчите на Изгрева, а в сърцето му греела и пламтяла една велика истина, едно просветление, с което Пътя го дарил: Най-тъмна и студена е нощта пред изгрев слънце. Вече знаел, че ще върви доста дни и доста нощи, само че също и че по Пътя го чакат доста красиви неща, доста истини и доста прозрения… Вече знаел, че на Пътя го чака самият Живот…
Автор: Неизвестен
Тръгнал по изгрев, жизнен и радостен, благополучен, че е взел вярното решение, благополучен, че може да избира. Бил млад и деятелен, убеден в себе си, към този момент не се страхувал от сенките на нощта, бил сигурен, че нищо не може да го уплаши и да го отклони от Пътя, тъй като той следвал Съдбата си… Денят напреднал, слънцето се изкачило високо, а индивидът продължавал да върви. Крачката му към този момент не била по този начин енергична, само че по тази причина пък към този момент вървял решително, с умерено и добре преценено движение, пестейки силите си, с цел да може до вечерта да стигне там, за където е тръгнал. Tака мислел той, че още преди нощта да е пристигнала, и ще е минал Пътя…
Дошла вечерта, индивидът продължавал да върви по несвършващия Път. Изгрели луната и звездите, призрачни сенки, подбудени от лунната светлина, запълзели по Пътя, само че Пътникът пазел в сърцето си загатна за яркото, красиво и сияйно слънце и не разрешавал на сенките да го отклонят или уплашат. Мислел си и се надявал, че е съвсем стигнал. Вече не виждал Пътя на повече от няколко крачки пред себе си и не знаел дали той свършва скоро… Внимавал в стъпките си, с цел да не би да се отклони в тъмното и да се загуби… Нощта напредвала, също както и индивидът, като че ли те напредвали паралелно един с различен. А Пътят все продължавал нататък и оттатък. Нощта ставала все по-тъмна и по-тъмна, а призрачните сенки - все по-големи, по-черни и по-страшни…
Застудяло доста, нямало го топлото и жарко слънце на небето, а крачките на Пътника към този момент въобще не били бодри, нито енергични, нито уверени, а несигурни и плахи… Било му студено – не бил планувал, че ще върви и през нощта, бил облечен леко. Споменът за яркото слънце в сърцето му последователно бил преместен от безстрастната студена луна и от страшните сенки, на които нейната светлина давала живот… Пътникът се отчаял, към този момент часове наред вървял през нощта, а тя ставала единствено по-тъмна и по-студена Пътят нямал край, а той към този момент бил отмалял от отмалялост, нямал сили да продължи. Сенките го плашели, всичко го плашело, само звездната светлина му вдъхвала някаква слаба вяра. Но и звездите били така далечни и светели така едва, че и тази последна вяра изчезвала незабавно, откакто се появяла…
Пътникът се отчаял, всички проекти, които си бил направил, преди да тръгне по Пътя, се оказали изцяло неправилни – денят от дълго време си бил отишъл, а той не бил стигнал на никое място. Нощта очевидно в никакъв случай нямало да свърши, а той към този момент не можел да продължи напред, тъй като мракът бил така гъст, че Пътят не се виждал и на крачка пред него… Вече не знаел накъде да върви, бил премръзнал, отпаднал и обезверен. Нямало излаз, неговата Съдба го била захвърлила тук в черната безконечна нощ... Била го изоставила завинаги… Човекът заплакал, заплакал с горчиви сълзи, заплакал за изгубените си фантазии, за провалените си очаквания и за Черната си Съдба…
Плакал дълго, до момента в който към този момент не му останали сълзи, там на Пътя… И тогава, в една паднала сълза той съзрял слаба светлинка… Вдигнал сюрпризиран глава и погледнал хоризонта пред себе си. Никога преди този момент не бил виждал нещо по-красиво, нещо по величествено, нещо по-ярко и по-прекрасно, по-приказно! Много пъти до тогава бил гледал изгрева, само че в никакъв случай не го бил виждал по този начин лъчезарен, като че ли в този момент се е родил и го вижда за първи път, с чисти измити от сълзите очи… Това бил неговият Изгрев, светлината му разпръсквала мрака в Зората на настъпващия Ден! Човекът още веднъж съзрял пътя си, той не бил приключил, а се простирал доста надалеч… даже оттатък хоризонта…
Станал и тръгнал, още веднъж жизнен, още веднъж витален, стоплен и подмладен от лъчите на Изгрева, а в сърцето му греела и пламтяла една велика истина, едно просветление, с което Пътя го дарил: Най-тъмна и студена е нощта пред изгрев слънце. Вече знаел, че ще върви доста дни и доста нощи, само че също и че по Пътя го чакат доста красиви неща, доста истини и доста прозрения… Вече знаел, че на Пътя го чака самият Живот…
Автор: Неизвестен
Източник: novinite.bg
КОМЕНТАРИ