Вечерта на 13 април крайцерът “Москва” се запали в Черно

Вечерта на 13 април крайцерът “Москва” се възпламени в Черно море и по-късно потъна. Украинската страна твърди, че флагманът на Черноморския флот е бил улучен от две ракети “Нептун”. Руското министерство на защитата оповестява, че корабът се е запалил “в резултат на пожар след експлозия на боеприпаси” и е потопен поради бурята.

Точният брой на екипажа на “Москва” към момента не е разгласен. Броят на починалите, ранените и изчезналите също не е прочут. Въпреки многочислените свидетелства за гибелта на моряците, Кремъл твърди, че целият екипаж е избавен.

Междувременно Татяна Ефременко, майка на 19-годишния Никита Ефременко, търси сина си.

“Синът ми отбиваше военна работа на крайцера “Москва”. Започна да служи в армията през ноември 2021 година, а след курса на образование незабавно бе изпратен на кораба”, споделя пред съветския опозиционен уебсайт Медуза тя.

“Синът ми не ми сподели нищо. Веднъж загатна, че се образоват и ще отидат в морето. Това беше преди военните дейности (в Украйна). Когато в новините оповестиха, че крайцерът “Москва” взе участие във военните дейности на Змийския остров, синът ми даже не го разяснява. Той не сподели нищо. Той сподели: “Ще се върна у дома и ще ви опиша всичко”.

Никита не реализира контакт с майка си в продължение на три седмици. Обажда й се на 10 март, а по-късно изпраща и писмо. В него момчето написа, че са в морето и няма връзка с тях.

“Имаше и имитация, в която се споделяше, че е размислил дали да остане на контракт (след постъпването си на работа той планираше да стане професионален боец на договор). Но за какво, той по този начин и не сподели.”

Жената го разубеждава контракта. Каза му, че в случай че желае да продължи да служи, би трябвало да отиде в полицията или в съветската армия, където е малко евентуално да бъде изпратен на война.

За финален път Никита се обажда на майка си на 9 април, 58 дни преди демобилизацията си. “Всички го чакахме у дома, само че той просто спря да звъни.

Обадих се на Комитета на войнишките майки. Те споделиха, че не се занимават с такива неща. Дадоха ми номер, на който да се обадя. Дори не знаех къде се обаждам. Казах, че просто диря информация за сина си. Обадих се на всички лечебни заведения в Севастопол и Москва.

Попитах дали има (ранени бойци в болницата), които не могат да се разпознават. Казаха ми, че няма такива. След това връзката просто прекъсна и повече не можах да се свържа.

Същото се случи и когато се обадих в Министерството на защитата в Севастопол. Казаха ми, че синът ми е липсващ. След това – “абонатът не е достъпен”.

Сега не знам какво да върша. Ще отида на място. Събрах всички фотоси на момчетата (изчезналите наборни бойци, за които има информация в интернет), разпечатах ги през днешния ден. Ще обиколя всички лечебни заведения и ще направя всичко по силите си. Ако не намеря своето, най-малко ще намеря някое непознато дете и ще оказа помощ на други майки.

Не знам какво друго да върша, не мога да седнал съм у дома, а никой не ми споделя нищо ясно. Всички командири в един глас споделят, че той е липсващ, само че не споделят къде. Къде е липсващ? В морето? На сушата? Никой не обяснява обстановката, никой не се обажда на номерата на ранените и изчезналите, събрах всички фотоси от интернет и сама писах до всички групи”, споделя Татяна.

Юлия Цивова е майка на 19-годишния Андрей Цивов. Тя също няма информация за сина си.

“Никой не споделя нищо – всички мълчат. Обадихме се на военните служби и на Министерството на отбраната… На 16 април съветското министерство на защитата разгласява видеозапис от срещата на командващия Военноморски сили Николай Евменов с моряците от потъналия крайцер “Москва”. Кой ги е построил там? Нашите деца не са там. Разглеждах фотосите, оповестени в групите, в които хората търсят изчезналите – те са повече от десет”.

Юлия не намира името на сина си и в листата с изчезналите хора, в който са включени към 30 души.

“Помолих ги да обяснят какво значи “липсващ”? Синът ми мъртъв ли е? Отговориха, че не, че просто не е бил на работа, а не в болничното заведение. Къде е тогава той?

Синът ми беше редови войник, на този транспортен съд имаше доста други редови войници. Сигурна съм, че там е имало 200-300 наборни бойци.

Те непрекъснато ходеха в зоната на военните дейности. Никой не ги е питал нищо. Връщаха се за три-четири дни, след което ги изпращаха още веднъж там – още веднъж за седмица и половина.

Но когато разбрах, че са изпратени за военните дейности, към никого не се обърнах. Синът ми служеше на този транспортен съд. Страхувах се, че ще го изтезават или нещо сходно. Затова си замълчахме”, споделя Юлия.