Вече съм на път към Петрова нива и този път

Вече съм на път към Петрова равнища и този път съм по-обнадеждена, че ще видя меандрите. Осечката от село Звездец, която води към историческа околност, следва компактно течението на Велека. Помага ми и GPS–а в колата, които демонстрира, по кое време приближавам към извивката на речното кортито. Спирам там, табели няма, само че би трябвало да съм на точното място. Скоро зървам Велека да клати в пазвата на планината. Осъзнавам, че това е част от меандъра и стартирам да диря най-удобното място, с цел да го видя в цялата му хубост. Обагрените в есенни цветове възвишения се нижат докъдето стига погледа, на напред във времето обаче е издължения рид, около, които се извива речното корито. Водите на Велека са мързеливи и гледани от тук даже наподобяват неподвижни.

Снимам, само че слънцето е тъкмо против мен и фрагментите наподобяват бледи и безжизнени, изключително спрямо оригинала. Но по този начин е през целия есенно-зимен сезон – слънцето изгрява и залязва зад меандъра и може би единственото уместно време е директно след залез.

Следващата точка от проекта ми е водопадът Докузак, които се намира на река Мечи дол, покрай Стоилово. Пътят към селото минава по реката, само че още веднъж не зърнах никаква табела. За благополучие ме упъти някъкв селяни – водопадът се оказа досами пътя, покрай едно заведение. Малък, само че луксозен. Водата, която идва от девет карстови извора, се провира сред обрасли с мъх скали и ми припомня на каскадите на река Крка и Плитвишките езера, които съм виждала в Хърватска, несъмнено в по-скромен вид. И това не е инцидентно - сходни водопади се образуват единствено на карстови реки и езера, чиято вода е богата на варовик. Той се отсрочва по мъховете и водораслите, които порастват по водоскоците и вследствие на това скалата непрекъснато нараства, образувайки чудни форми.

Неделния ден към този момент преваля и би трябвало да се прибирам във Варна. Реших обаче да да мина по пътя Малко търново – Царево, с цел да пресека източната част на Странджа. Едно след друго се нижат златисти дъбови гори и китни селца – Кондолово, Граматиково, Кости и Българи, където са непокътнати достоверни нестинарски традиции. В тази планина всичко е друго и някак своеобразно. Дори архитектурата на църквите е характерна, таквато не съм виждала в никой различен край. Ъгловатаи, с висока кула, те по-скоро наподобяват на световна постройка, в сравнение с православен храм. Вътре няма фрески, а единствено подредени икони.

Голямо усещане ми направи иконостасът в църквата „ Св. Св. Кирил и Методий ” в Кости – най-големият селски храм в Странджа. Дърворезбата му е красива и изящна, лишена от нормалната религиозна суровост. В центъра на композицията е Всевиждащото око, вписано в триъгълник, от който струят голям брой лъчи. Този знак зародил се в Древен Египет, употребен и от масоните, е олицетворение на Божественото божество, което тук в Странджа се усеща във всяка глътка въздух, в тайнствените горски сенки, в тишината и мъглите, които се стелят над билата.

Продължава: Есен в Странджа - IПродължава: Есен в Странджа - II