Възмездието на народа...Клиополитически анализ
Вече няма спор – в България се възражда фашизъм! Това стартира посредством „ академичното “ прекрояване на историческото минало – най-много на интервала на нашата история сред Първата и Втората международни войни.
В рамките на преиначаването на историята от този интервал попада и Народният съд. На доста места в страната се организират процеси, разглеждащи съответни злодеяния на тогавашния режим.
Преди 79 години - на 1 февруари 1945 година в България бе осъществен един логически акт на правдивост – изпълнени бяха смъртните присъди на основните военнопрестъпници. Това бяха най-висшите ръководители на Царство България в интервала от 1 март 1941 година до 9 септември 1944 година
Народният съд бе натурален резултат от вилнеещите три десетилетия политически пристрастености, преминаващи в остри форми на революция.
На 30.09.1944 година държавното управление на Отечествения фронт одобри законопроект за Наредба-закон, учредяващ ексклузивен Народен съд за съдене на виновниците за въвличането на България в Световната война против съюзените нации и за злодеянията, свързани с нея ”.
На 3 октомври всички партии от Отечествен фронт и двамата самостоятелни министри подписват документ, одобряващ Наредбата-закон. По това време партиите от обединението са: БРП/к/, Български земеделски народен съюз, Народен съюз „ Звено ”, БРСДП и Радикалната партия.
Народният съд стартира работа през декември 1944 година.
* * *
Под съд отиваше властващата в интервала 1941-1944 година монархофашистка върхушка, приела мракобесната нацистка идеология за своя. Така бе по думите на самия министър-председател и регент проф. Богдан Филов. Пред другите високи посетители от Райха той твърдеше, че режимът в България е сходен на този у тях, а ролята на негов фюрер играе „ негово величество царя ”.
Освен това, през оня интервал, когато партиите в България са неразрешени, властващата пронацистка буржоазия се пробва да сътвори своя партия с работното наименование „ Обществена мощ ”. Но тя си остава единствено план. Създадена е единствено казионна младежка организация „ Бранник ”, несъмнено по нацистки пример. Иначе, съгласно актуалната антикомунистическа агитация, в България не е имало фашизъм.
Ясно е тогава, за какво Царство България фанфарно стана и в продължение на три години и половина бе правилен съдружник на най- реакционните нападателни страни по време на Втората международна война – Германия, Италия и Япония.
Естествено разследване от тези две условия бе оповестяването от България на 13 декември 1943 година на война против Съединени американски щати и Англия, без това да се постанова от Тристранния пакт.
На същата дата завърналият се предния ден от Берлин външен министър на Царство България Иван Попов заяви друга радостна новина: Царството се причислява към Антикоминтерновския пакт.
Високоинтелигентният съгласно актуалната монархофашистка историография депутатски състав на 25-то нормално Народно заседание утвърждава и двата външнополитически акта с овации, съпроводени с мощно „ Ура ”.
Три години по-късно тези господа не можеха да обяснят пред Народния съд аргументите за своя неумирим възторг. Обявяването на война на две велики страни без никакви съществени аргументи, единствено с цел да се угоди на господаря е не просто случка. Това бе незаконен акт на властващата монархофашистка клика, която с присъщото си скудоумие го назова „ алегорична война ”.
Но се оказа, че англосаксонците не схващат от сходни смешки. Те не схванаха хитроумното намигане на ръководещия България „ високоинтелигентен ” монархофашистки хайлайф и две години по-късно напълно не алегорично подложиха на опустошителни бомбардировки 168 селища на тогавашна България. Загинаха хиляди, материалните вреди се оценяваха на 13 милиарда лв.. Половин София бе срината с земята.
Изпълняваше се лютата закана на У. Чърчил към българите, столицата на тяхната страна ще бъде превърната в „ картофено поле “.
Управляващата монархофашистка клика, подведена, от личното си безумие, не бе подготвила страната да се отбрани.
А тези бомбардировки бяха съпроводени с периодическите люти закани на У. Чърчил към управниците в София.
Днес напористите кръвни и идейни наследници на пронацистката политическа върхушка повтарят мантрата, какво ужасно злощастие за родината ни е било това, че през септември 1944 година в България навлиза Червената войска, а не англоамериканските войски. Тези наследници не си дават сметка, каква кървава кавга очакваше техните дядовци, в случай че България бе окупирана не от Червената, а от английската войска. У. Чърчил имаше „ сметки за споразумяване “ с България още от Първата международна война.
Но, с изключение на изтъкнатия водач на английското държавно управление по това време, свои сметки за почистване с прогерманската клика в България имаше самият български народ. И той имаше такива още от Първата международна война, а не от 1 март 1941 година, както постановяваше Народният съд.
В началото на ХХ век безумната еднолична външна политика на цар Фердинанд, подкрепяна от прогерманската дворцова камарила, провокира за пет години две национални произшествия, погребвайки българските национални идеали. Жестоко смаза стихийното, провокирано от тях Войнишко въстание и по този начин сложи началото на трагичното кърваво гражданско разделяне на нацията.
То бе провокирано от българската прогерманска буржоазия, която потегли против личния си народ.
За по-малко от три десетилетия българският народ претърпя три въстания, три преврата и десетгодишна монархофашистка тирания, която в края на 30-те години на ХХ век стана обективно неизбежна; политическото посланичество на българска буржоазия бе маргинализирано. Това стана ясно на парламентарните избори през 1938 година и изключително – през 1940 година.
Тогава имаше и операции, и фалшификации, и полицейски произвол, само че те въпреки всичко демонстрираха, че тази част от българската буржоазия е слязла от публичната сцена.
В 25-то нормално Народно заседание триумфираше прогерманската политическа клика, която неофициално, само че в действителност избра Борис Кобургготски, прочут като, за собствен фюрер. Назначеното от него държавно управление на отявления германофил, международно известния археолог проф. Богдан Филов, незабавно се зае за работа.
По негово предложение бе гласуван, който скрито, само че в действителност вкарва изключително състояние в страната. След това държавното управление подписва контракт с Германия за голям експорт на снабдяване за изхранването на към този момент воюващия против Западна Европа нацистки Райх.
Тези храни се обезпечават посредством жестоки реквизиции от селските производители. В страната е въведена купонна система за разпределение на питателните, а по-късно и на всички други артикули за ползване.
Тези ограничения се изясняват от монархофашистката агитация като признателен акт към ”великия немски Райх и неговия талантлив фюрер ” по тази причина, че са върнали Южна Добруджа на Отечеството.
Същата тази агитация скри, че това не можеше да стане без единодушието на Й. В. Сталин по контрактуваните клаузи, произлизащи от Пакта „ Рибентроп-Малотов ”.
Между другото, отново със застъпничеството на руския водач, Южна Добруджа остана в рамките на Родината, макар че на Парижката мирна конференция след войната България бе третирана като победена страна.
Интересно е, че днешната реанимирана монархофашистка историография не си спомня за тези неща. А те са се случили преди основаването на Тристранния пакт на 29 септември 1940 година
Това демонстрира, че готовността за сходна обязаност на Царство България с нацисткия Райх към този момент е съществувала. Това изяснява, за какво Кобургът и Б. Филов подценяват предизвестието на английския крал България да не се причислява към оста„ Рим, Берлин и Токио ”.
По същия метод държавното управление на Б. Филов отхвърля и оферти от Съюз на съветските социалистически републики контракт за съдействие с България. Тя към този момент е изцяло под въздействие на Третия Райх.
Според Наредбата-закон за Народния съд, избраният посредством нея интервал за осъществените от ръководещата пронацистка клика военни закононарушения, обгръща времето от 01 март 1941 до 9 септември 1944 година Фактическото интензивно съдействие с Третия райх бе почнало преди основаването на Тристранния пакт.
На 25 декември 1940 година са признати два доста значими закона във фашистки дух – антиеврейският Закон за отбрана на нацията и Законът за българската юноша. Така пътят към участие в Тристранния пакт бе трасиран. Така бе измината финалната права от формалното включване на България в Тристранния пакт. Това стана на 1 март 1941 година с подписа на министър-председателя на Царство България проф. Богдан Филов във Виена.
Затова, а освен поради своето съучастничество в нападателната политика на нацистка Германия, монархофашистката ръководеща клика на Царство България бе заслужено привлечена към правосъдна отговорност; точно с този акт тя потегли на финален кървясъл поход против народа.
Той стартира с неговото стопанско плячкосване от тогавашните правилни съдружници на Царството.
Още на първи февруари 1941 година - цялостен месец преди България да подпише Тристранния пакт - държавното управление на Б. Филов подписа с Райха така наречен „ Спогодба Нойбахер ”, с която сякаш законово, само че безочливо и намерено се ограбваше страната. Било е обикновено – и тогава в България се е вкарвал „ новият ред ”. Нацисткият!
На 24 април 1941 година, единствено седмица откакто Вермахтът прегазва Гърция и Югославия, държавното управление на Б. Филов подписва нова конвенция с нацистка Германия, известна като „ Спогодба Карл Клодиус ”.
Тя се отнася за неограниченото потребление на естествените запаси, находящи се на тогавашната територия на Царство България, т. е. и на „ подарените ” от великия съдружник Македония и Тракия.
От тези разбойнически „ спогодби ” българската страна губи от февруари 1941 година до септември 1944 година над 45 милиарда лв.. Колосална за това време сума!
Освен това, миналите през България и „ гостувалите ” през това време в нея синеоки рицари на Райха са общо над 600 хиляди души. Те също са на прехрана на Царството, т.е. на изнемощелия от недостиг български народ. На всеки боец на Вермахта българската страна дава 10500 лева „ помощ “. За съпоставяне заплатата на гимназиалния преподавател по това време е 1500 лева
Съвременните монархофашистки историци натъртват на това, по какъв начин „ обичайно “ са се държали немските ни съдружници и какъв брой „ непристойно “ - „ руските окупатори “. Съветската войска дислоцирана в България е снабдявана централно от своето командване; по-точно от командването на Трети украински фронт.
Когато на 22 юни 1941 година нацистка Германия атакува Съюз на съветските социалистически републики, към глада се прибави и откритата кървава кавга - гнет против „ родоизменниците и противодържавните детайли ”. Срещу тях
въоръжената мощ на монархофашистката клика показва чудеса от садизъм. Така към тъпотата и продажността си българската фашистка буржоазия прибави и своята животинска свирепост.
Започна последната фаза на българската революция.
* * *
Фактическото начало на жестоките репресии против антифашистките сили стартира на 22 юни 1941 година с касирането на няколкото комунистически народни представители от Народното събрание на „ демократичното “ Царство България. Както повеляваше наложения тогава нов нацистки ред в Европа, още на 24 юни 1941 година, депутатите комунисти бяха изпратени в авансово квалифицираните. Без съд и присъди – непосредствено от Парламента през полицията – в един от 17 -те концлагера на Царство България. В което, съгласно съответните модерни историци – апологети на фашизма в България, не е имало фашизъм. В техните трудове актуалният млад четец ще научи хиляди детайлности – множеството измислени – за трите „ комунистически концентрационни лагери “ и нищо за тези седемнайсет, за които става дума.
Известните на полицията антифашисти и на първо място – старите комунистически дейци, бяха или ‚въдворени “ в концлагери, или наказани по бързата процедура и хвърлени в пандиза.
От 22 юни 1941 година до началото на септември 1944 година в са „ въдворени “ над 31 хиляди: съдени и лишени от независимост с разнообразни периоди затвор – над 90 хил.; 15 хиляди интернирани; 54 хиляди задържани и разпитвани в полицейски участъци; 22 хиляди ятаци и помагачи с изгорени къщи.
В страната се водеше пълномащабна революция:, тъй като в нея починаха 9150 партизани и членове на бойни групи и 22 хиляди техни укриватели. Тя бе и, тъй като не се водеше сред непознати нашественици и патриоти, а от българи против българи. Това бе война сред народа и реакционната експлоататорска класа.
В България това бе пронацистката буржоазия.
Не може да се отхвърли - Царството обилно се разплащаше със своите наемни убийци – служители на реда и жандармеристи: по 50 хиляди лв. суха пара за отрязана партизанска глава, показвана на началството за доклад. Някои от тези герои обичаха и да се снимат с трофея си. Ей по този начин – по естетически подбуди!
Нали те бяха, както обичат да ги посочват актуалните монархофашистки историци.
* * *
Авантюристичната, безотговорна и слугинска политика на монархофашистка клика докара България до там, че през есента на 1944 година тя бе в положение на война против съвсем всички тогавашни страни в света.
Така монархофашистката клика изправи Родината ни пред трета, още по-жестока от първите две, национална злополука.
Заради всичко това учреденият на 30 септември 1944 година Народен съд извърши волята на цялата изстрадала трудова България и издаде обективни присъди на всички военнопрестъпници.
Под напора на извънредно повишеното публично напрежение в страната през целия август и началото на септември 1944 година - незабавно откакто Отечественият фронт взе властта - в къс период бяха задържани над 28 хиляди души. И отново в къс период над 16 хиляди от тях бяха освободени. Под правосъдна отговорност бяха подведени 11 122 души, от които 1 856 са оправдани.
Така общият брой на наказаните на разнообразни периоди затвор от Народния съд беше 9266. От тях: на гибел 2730, в трудово-възпитателни лагери - 3297. Останалите 6027 са наказани на разнообразни периоди затвор.
Никакви 20 хил, 50 хиляди и така нататък, както настояват актуалните наследници на монархофашизма.
Фантастично пресилен от тях е и броят на жертвите на извънсъдебния произвол. Безспорно саморазправи е имало, при което са починали и почтени хора. Но самоуправството е бързо прекъснато и жертвите му са доста надалеч от страховития брой, тиражиран от актуалната монархофашистка историография; България е дребна страна и в нея нищо не остава скрито-покрито за дълго време.
По това време по този начин е в цяла Европа – както в източната, по този начин и в западната ѝ част, като се изключи Швеция, Швейцария, Испания и Португалия. Прекалено дълбоки са раните, които фашизмът оставя след себе си в Европа.
Най-много са наказаните немци - и в самата Германия, само че доста повече в окупираните страни, където Секретен сътрудник и Вермахтът са правили своите злодеяния. Такова е решението на страните победителки от антихитлеристката коалиция: нарушителите, без значение в коя войска агресор са служили, подлежаха на правосъдно гонене в страните, където са направили своите закононарушения.
От всички страни най-вече са наказаните сътрудници на нацистите в „ двете Франции ” – окупираната и „ самостоятелната ”. Осъдени от учредените са над 75 000 колаборационисти, от които - 13 000 на гибел.
Франция е и страната с най-вече починали при несъдебните разправи с хора, уличени или обвинени в съдействие с немците. Сам Шарл де Гол написа в спомените си, че по насила е дал двуседмичен ”гратисен интервал ” за националния яд.
А можело ли е да бъде иначе във Франция, която за 70 години – един човешки живот - води три кръвопролитни войни с Германия, претърпява две унизителни провали и печели две измъчени победи.
Затова във Франция – една несъмнено буржоазнодемократична страна - никой не оспорва легитимността на нейния ексклузивен национален съд.
* * *
Във Франция – не, само че в България – да!
Същите тези госпожи и господа, които към този момент 30 години отхвърлят в България да е имало фашизъм. Но дали е имало или не, проличава доста добре от казаното до тук.
Монархофашистките пропагандисти
Лъжа е, че този съд e нелегитимен, тъй като бил основан в прорез с Търновската конституция. Напротив – той е по-легитимен, в сравнение с царственият статут на Борис Сакскобургготски.
Този ексклузивен съд в действителност e бил политически, само че това пречи ли му да е бил обективен.
Освен всичко друго, Народният съд е обществен, открит. Той се опира на допълнението към Търновската конституция, направено от Петото Велико национално заседание през лятото на 1911 година, отнасящо се за изключителното законодателство.
Според допълнения текст, конституцията не позволява основаване на такова законодателство, с изключение на в случаите „ …
Точно в такова състояние се е намирало Царство България по времето на издаване на Наредбата–закон за Народния съд. И това е прието от Съюзническата контролна комисия, осъществяваща окупационния контрол над страната.
Лъжа е и това, че българският Народен съд санкционирал и почтени хора, в противен случай - такива няма, като се вземе поради несъразмерната свирепост, с която „ законната ” монархофашистка власт преследваше своите съперници, убивайки и деца. Къде със съд, къде без - над 200 деца.
През 1942 година в така и така злокобния Закон за отбрана на страната са импортирани ремонти, които плануват осъждането на гибел и на малолетни, т. е. даже и на 14 годишни деца.
Народният съд у нас бе пределно благосклонен. И нещо не по-малко значимо: всички правосъдни процеси бяха открити, обществени – с десетки очевидци и под надзора на Съюзническата контролна комисия, настояща в страната.
Тази комисия се състоеше от представители на страните-победителки от антихитлеристката коалиция Съединени американски щати, Съюз на съветските социалистически републики и Англия.
Тя показваше позициите, както на своите държавни управления, по този начин и на публичното мнение в своите страни. И когато Народният съд на 4 април 1945 година приключи своята активност, Съюзната контролна комисия я утвърди с документ.
Решенията на Народния съд са утвърдени и от други страни-победителки на Парижката мирна конференция 1946-1947 година. Това пък послужи за облекчаващо ситуацията на България събитие.
* * *
В рамките на преиначаването на историята от този интервал попада и Народният съд. На доста места в страната се организират процеси, разглеждащи съответни злодеяния на тогавашния режим.
Преди 79 години - на 1 февруари 1945 година в България бе осъществен един логически акт на правдивост – изпълнени бяха смъртните присъди на основните военнопрестъпници. Това бяха най-висшите ръководители на Царство България в интервала от 1 март 1941 година до 9 септември 1944 година
Народният съд бе натурален резултат от вилнеещите три десетилетия политически пристрастености, преминаващи в остри форми на революция.
На 30.09.1944 година държавното управление на Отечествения фронт одобри законопроект за Наредба-закон, учредяващ ексклузивен Народен съд за съдене на виновниците за въвличането на България в Световната война против съюзените нации и за злодеянията, свързани с нея ”.
На 3 октомври всички партии от Отечествен фронт и двамата самостоятелни министри подписват документ, одобряващ Наредбата-закон. По това време партиите от обединението са: БРП/к/, Български земеделски народен съюз, Народен съюз „ Звено ”, БРСДП и Радикалната партия.
Народният съд стартира работа през декември 1944 година.
* * *
Под съд отиваше властващата в интервала 1941-1944 година монархофашистка върхушка, приела мракобесната нацистка идеология за своя. Така бе по думите на самия министър-председател и регент проф. Богдан Филов. Пред другите високи посетители от Райха той твърдеше, че режимът в България е сходен на този у тях, а ролята на негов фюрер играе „ негово величество царя ”.
Освен това, през оня интервал, когато партиите в България са неразрешени, властващата пронацистка буржоазия се пробва да сътвори своя партия с работното наименование „ Обществена мощ ”. Но тя си остава единствено план. Създадена е единствено казионна младежка организация „ Бранник ”, несъмнено по нацистки пример. Иначе, съгласно актуалната антикомунистическа агитация, в България не е имало фашизъм.
Ясно е тогава, за какво Царство България фанфарно стана и в продължение на три години и половина бе правилен съдружник на най- реакционните нападателни страни по време на Втората международна война – Германия, Италия и Япония.
Естествено разследване от тези две условия бе оповестяването от България на 13 декември 1943 година на война против Съединени американски щати и Англия, без това да се постанова от Тристранния пакт.
На същата дата завърналият се предния ден от Берлин външен министър на Царство България Иван Попов заяви друга радостна новина: Царството се причислява към Антикоминтерновския пакт.
Високоинтелигентният съгласно актуалната монархофашистка историография депутатски състав на 25-то нормално Народно заседание утвърждава и двата външнополитически акта с овации, съпроводени с мощно „ Ура ”.
Три години по-късно тези господа не можеха да обяснят пред Народния съд аргументите за своя неумирим възторг. Обявяването на война на две велики страни без никакви съществени аргументи, единствено с цел да се угоди на господаря е не просто случка. Това бе незаконен акт на властващата монархофашистка клика, която с присъщото си скудоумие го назова „ алегорична война ”.
Но се оказа, че англосаксонците не схващат от сходни смешки. Те не схванаха хитроумното намигане на ръководещия България „ високоинтелигентен ” монархофашистки хайлайф и две години по-късно напълно не алегорично подложиха на опустошителни бомбардировки 168 селища на тогавашна България. Загинаха хиляди, материалните вреди се оценяваха на 13 милиарда лв.. Половин София бе срината с земята.
Изпълняваше се лютата закана на У. Чърчил към българите, столицата на тяхната страна ще бъде превърната в „ картофено поле “.
Управляващата монархофашистка клика, подведена, от личното си безумие, не бе подготвила страната да се отбрани.
А тези бомбардировки бяха съпроводени с периодическите люти закани на У. Чърчил към управниците в София.
Днес напористите кръвни и идейни наследници на пронацистката политическа върхушка повтарят мантрата, какво ужасно злощастие за родината ни е било това, че през септември 1944 година в България навлиза Червената войска, а не англоамериканските войски. Тези наследници не си дават сметка, каква кървава кавга очакваше техните дядовци, в случай че България бе окупирана не от Червената, а от английската войска. У. Чърчил имаше „ сметки за споразумяване “ с България още от Първата международна война.
Но, с изключение на изтъкнатия водач на английското държавно управление по това време, свои сметки за почистване с прогерманската клика в България имаше самият български народ. И той имаше такива още от Първата международна война, а не от 1 март 1941 година, както постановяваше Народният съд.
В началото на ХХ век безумната еднолична външна политика на цар Фердинанд, подкрепяна от прогерманската дворцова камарила, провокира за пет години две национални произшествия, погребвайки българските национални идеали. Жестоко смаза стихийното, провокирано от тях Войнишко въстание и по този начин сложи началото на трагичното кърваво гражданско разделяне на нацията.
То бе провокирано от българската прогерманска буржоазия, която потегли против личния си народ.
За по-малко от три десетилетия българският народ претърпя три въстания, три преврата и десетгодишна монархофашистка тирания, която в края на 30-те години на ХХ век стана обективно неизбежна; политическото посланичество на българска буржоазия бе маргинализирано. Това стана ясно на парламентарните избори през 1938 година и изключително – през 1940 година.
Тогава имаше и операции, и фалшификации, и полицейски произвол, само че те въпреки всичко демонстрираха, че тази част от българската буржоазия е слязла от публичната сцена.
В 25-то нормално Народно заседание триумфираше прогерманската политическа клика, която неофициално, само че в действителност избра Борис Кобургготски, прочут като, за собствен фюрер. Назначеното от него държавно управление на отявления германофил, международно известния археолог проф. Богдан Филов, незабавно се зае за работа.
По негово предложение бе гласуван, който скрито, само че в действителност вкарва изключително състояние в страната. След това държавното управление подписва контракт с Германия за голям експорт на снабдяване за изхранването на към този момент воюващия против Западна Европа нацистки Райх.
Тези храни се обезпечават посредством жестоки реквизиции от селските производители. В страната е въведена купонна система за разпределение на питателните, а по-късно и на всички други артикули за ползване.
Тези ограничения се изясняват от монархофашистката агитация като признателен акт към ”великия немски Райх и неговия талантлив фюрер ” по тази причина, че са върнали Южна Добруджа на Отечеството.
Същата тази агитация скри, че това не можеше да стане без единодушието на Й. В. Сталин по контрактуваните клаузи, произлизащи от Пакта „ Рибентроп-Малотов ”.
Между другото, отново със застъпничеството на руския водач, Южна Добруджа остана в рамките на Родината, макар че на Парижката мирна конференция след войната България бе третирана като победена страна.
Интересно е, че днешната реанимирана монархофашистка историография не си спомня за тези неща. А те са се случили преди основаването на Тристранния пакт на 29 септември 1940 година
Това демонстрира, че готовността за сходна обязаност на Царство България с нацисткия Райх към този момент е съществувала. Това изяснява, за какво Кобургът и Б. Филов подценяват предизвестието на английския крал България да не се причислява към оста„ Рим, Берлин и Токио ”.
По същия метод държавното управление на Б. Филов отхвърля и оферти от Съюз на съветските социалистически републики контракт за съдействие с България. Тя към този момент е изцяло под въздействие на Третия Райх.
Според Наредбата-закон за Народния съд, избраният посредством нея интервал за осъществените от ръководещата пронацистка клика военни закононарушения, обгръща времето от 01 март 1941 до 9 септември 1944 година Фактическото интензивно съдействие с Третия райх бе почнало преди основаването на Тристранния пакт.
На 25 декември 1940 година са признати два доста значими закона във фашистки дух – антиеврейският Закон за отбрана на нацията и Законът за българската юноша. Така пътят към участие в Тристранния пакт бе трасиран. Така бе измината финалната права от формалното включване на България в Тристранния пакт. Това стана на 1 март 1941 година с подписа на министър-председателя на Царство България проф. Богдан Филов във Виена.
Затова, а освен поради своето съучастничество в нападателната политика на нацистка Германия, монархофашистката ръководеща клика на Царство България бе заслужено привлечена към правосъдна отговорност; точно с този акт тя потегли на финален кървясъл поход против народа.
Той стартира с неговото стопанско плячкосване от тогавашните правилни съдружници на Царството.
Още на първи февруари 1941 година - цялостен месец преди България да подпише Тристранния пакт - държавното управление на Б. Филов подписа с Райха така наречен „ Спогодба Нойбахер ”, с която сякаш законово, само че безочливо и намерено се ограбваше страната. Било е обикновено – и тогава в България се е вкарвал „ новият ред ”. Нацисткият!
На 24 април 1941 година, единствено седмица откакто Вермахтът прегазва Гърция и Югославия, държавното управление на Б. Филов подписва нова конвенция с нацистка Германия, известна като „ Спогодба Карл Клодиус ”.
Тя се отнася за неограниченото потребление на естествените запаси, находящи се на тогавашната територия на Царство България, т. е. и на „ подарените ” от великия съдружник Македония и Тракия.
От тези разбойнически „ спогодби ” българската страна губи от февруари 1941 година до септември 1944 година над 45 милиарда лв.. Колосална за това време сума!
Освен това, миналите през България и „ гостувалите ” през това време в нея синеоки рицари на Райха са общо над 600 хиляди души. Те също са на прехрана на Царството, т.е. на изнемощелия от недостиг български народ. На всеки боец на Вермахта българската страна дава 10500 лева „ помощ “. За съпоставяне заплатата на гимназиалния преподавател по това време е 1500 лева
Съвременните монархофашистки историци натъртват на това, по какъв начин „ обичайно “ са се държали немските ни съдружници и какъв брой „ непристойно “ - „ руските окупатори “. Съветската войска дислоцирана в България е снабдявана централно от своето командване; по-точно от командването на Трети украински фронт.
Когато на 22 юни 1941 година нацистка Германия атакува Съюз на съветските социалистически републики, към глада се прибави и откритата кървава кавга - гнет против „ родоизменниците и противодържавните детайли ”. Срещу тях
въоръжената мощ на монархофашистката клика показва чудеса от садизъм. Така към тъпотата и продажността си българската фашистка буржоазия прибави и своята животинска свирепост.
Започна последната фаза на българската революция.
* * *
Фактическото начало на жестоките репресии против антифашистките сили стартира на 22 юни 1941 година с касирането на няколкото комунистически народни представители от Народното събрание на „ демократичното “ Царство България. Както повеляваше наложения тогава нов нацистки ред в Европа, още на 24 юни 1941 година, депутатите комунисти бяха изпратени в авансово квалифицираните. Без съд и присъди – непосредствено от Парламента през полицията – в един от 17 -те концлагера на Царство България. В което, съгласно съответните модерни историци – апологети на фашизма в България, не е имало фашизъм. В техните трудове актуалният млад четец ще научи хиляди детайлности – множеството измислени – за трите „ комунистически концентрационни лагери “ и нищо за тези седемнайсет, за които става дума.
Известните на полицията антифашисти и на първо място – старите комунистически дейци, бяха или ‚въдворени “ в концлагери, или наказани по бързата процедура и хвърлени в пандиза.
От 22 юни 1941 година до началото на септември 1944 година в са „ въдворени “ над 31 хиляди: съдени и лишени от независимост с разнообразни периоди затвор – над 90 хил.; 15 хиляди интернирани; 54 хиляди задържани и разпитвани в полицейски участъци; 22 хиляди ятаци и помагачи с изгорени къщи.
В страната се водеше пълномащабна революция:, тъй като в нея починаха 9150 партизани и членове на бойни групи и 22 хиляди техни укриватели. Тя бе и, тъй като не се водеше сред непознати нашественици и патриоти, а от българи против българи. Това бе война сред народа и реакционната експлоататорска класа.
В България това бе пронацистката буржоазия.
Не може да се отхвърли - Царството обилно се разплащаше със своите наемни убийци – служители на реда и жандармеристи: по 50 хиляди лв. суха пара за отрязана партизанска глава, показвана на началството за доклад. Някои от тези герои обичаха и да се снимат с трофея си. Ей по този начин – по естетически подбуди!
Нали те бяха, както обичат да ги посочват актуалните монархофашистки историци.
* * *
Авантюристичната, безотговорна и слугинска политика на монархофашистка клика докара България до там, че през есента на 1944 година тя бе в положение на война против съвсем всички тогавашни страни в света.
Така монархофашистката клика изправи Родината ни пред трета, още по-жестока от първите две, национална злополука.
Заради всичко това учреденият на 30 септември 1944 година Народен съд извърши волята на цялата изстрадала трудова България и издаде обективни присъди на всички военнопрестъпници.
Под напора на извънредно повишеното публично напрежение в страната през целия август и началото на септември 1944 година - незабавно откакто Отечественият фронт взе властта - в къс период бяха задържани над 28 хиляди души. И отново в къс период над 16 хиляди от тях бяха освободени. Под правосъдна отговорност бяха подведени 11 122 души, от които 1 856 са оправдани.
Така общият брой на наказаните на разнообразни периоди затвор от Народния съд беше 9266. От тях: на гибел 2730, в трудово-възпитателни лагери - 3297. Останалите 6027 са наказани на разнообразни периоди затвор.
Никакви 20 хил, 50 хиляди и така нататък, както настояват актуалните наследници на монархофашизма.
Фантастично пресилен от тях е и броят на жертвите на извънсъдебния произвол. Безспорно саморазправи е имало, при което са починали и почтени хора. Но самоуправството е бързо прекъснато и жертвите му са доста надалеч от страховития брой, тиражиран от актуалната монархофашистка историография; България е дребна страна и в нея нищо не остава скрито-покрито за дълго време.
По това време по този начин е в цяла Европа – както в източната, по този начин и в западната ѝ част, като се изключи Швеция, Швейцария, Испания и Португалия. Прекалено дълбоки са раните, които фашизмът оставя след себе си в Европа.
Най-много са наказаните немци - и в самата Германия, само че доста повече в окупираните страни, където Секретен сътрудник и Вермахтът са правили своите злодеяния. Такова е решението на страните победителки от антихитлеристката коалиция: нарушителите, без значение в коя войска агресор са служили, подлежаха на правосъдно гонене в страните, където са направили своите закононарушения.
От всички страни най-вече са наказаните сътрудници на нацистите в „ двете Франции ” – окупираната и „ самостоятелната ”. Осъдени от учредените са над 75 000 колаборационисти, от които - 13 000 на гибел.
Франция е и страната с най-вече починали при несъдебните разправи с хора, уличени или обвинени в съдействие с немците. Сам Шарл де Гол написа в спомените си, че по насила е дал двуседмичен ”гратисен интервал ” за националния яд.
А можело ли е да бъде иначе във Франция, която за 70 години – един човешки живот - води три кръвопролитни войни с Германия, претърпява две унизителни провали и печели две измъчени победи.
Затова във Франция – една несъмнено буржоазнодемократична страна - никой не оспорва легитимността на нейния ексклузивен национален съд.
* * *
Във Франция – не, само че в България – да!
Същите тези госпожи и господа, които към този момент 30 години отхвърлят в България да е имало фашизъм. Но дали е имало или не, проличава доста добре от казаното до тук.
Монархофашистките пропагандисти
Лъжа е, че този съд e нелегитимен, тъй като бил основан в прорез с Търновската конституция. Напротив – той е по-легитимен, в сравнение с царственият статут на Борис Сакскобургготски.
Този ексклузивен съд в действителност e бил политически, само че това пречи ли му да е бил обективен.
Освен всичко друго, Народният съд е обществен, открит. Той се опира на допълнението към Търновската конституция, направено от Петото Велико национално заседание през лятото на 1911 година, отнасящо се за изключителното законодателство.
Според допълнения текст, конституцията не позволява основаване на такова законодателство, с изключение на в случаите „ …
Точно в такова състояние се е намирало Царство България по времето на издаване на Наредбата–закон за Народния съд. И това е прието от Съюзническата контролна комисия, осъществяваща окупационния контрол над страната.
Лъжа е и това, че българският Народен съд санкционирал и почтени хора, в противен случай - такива няма, като се вземе поради несъразмерната свирепост, с която „ законната ” монархофашистка власт преследваше своите съперници, убивайки и деца. Къде със съд, къде без - над 200 деца.
През 1942 година в така и така злокобния Закон за отбрана на страната са импортирани ремонти, които плануват осъждането на гибел и на малолетни, т. е. даже и на 14 годишни деца.
Народният съд у нас бе пределно благосклонен. И нещо не по-малко значимо: всички правосъдни процеси бяха открити, обществени – с десетки очевидци и под надзора на Съюзническата контролна комисия, настояща в страната.
Тази комисия се състоеше от представители на страните-победителки от антихитлеристката коалиция Съединени американски щати, Съюз на съветските социалистически републики и Англия.
Тя показваше позициите, както на своите държавни управления, по този начин и на публичното мнение в своите страни. И когато Народният съд на 4 април 1945 година приключи своята активност, Съюзната контролна комисия я утвърди с документ.
Решенията на Народния съд са утвърдени и от други страни-победителки на Парижката мирна конференция 1946-1947 година. Това пък послужи за облекчаващо ситуацията на България събитие.
* * *
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ