Дантелените войни
Вече е ставало дума за прословутите дантелени яки на Ренесанса – тези луксозни и значително екзотични елементи от облеклото на онази ера, чиято мода била обхванала съвсем цяла Европа. Но малко на брой знаят, че след настъпването на Новото време – чието условно начало е към 1500 година, са водени същински „ дантелени войни “.
В словосъчетанието „ дантелени войни “ някои виждат единствено увещание за епохата, когато към момента не всички бойци носели униформи. Други визират тогавашните благородни правила на войната, посредством които в границите на вероятното пазели бойците, а избягването на прекомерно кървави борби се считало за значима заслуга на пълководците. Но през ХVІ и ХVІІ в. се водели „ дантелени войни “ и в напълно дословния смисъл на думата.
Появила се на първо време през ХV-ти век в Италия, дантелата бързо се трансформирала в всеобща европейска мода. Като начало и двата пола почнали да носят яки „ раф “,след това – сменилите ги така наречен на шивашки диалект „ плосколежащи “ яки. Днес надали ще видите портрет от това време без яката „ раф “, наричана още „ воденичен камък “. Прическите, даже обувките, се украсявали с дантелени розетки. Освен това, дамите употребявали дантели за украса на рокли, шапчици и касинки, а кавалерите – за широкополите си шапки и спуснатите горнища на живописните ботуши-ботфорти. Проблемът бил, че сходна мода коствала невероятни пари.
В разноските на британския крал Чарлз ІІ се наложило да се намеси самият парламент на страната. Когато кралят пожелал нова дантелена яка за някакви придворни тържества, Народното събрание решил, че разноските за нея са разорителни и посъветвал монарха… да изпере остарялата.
Цели градове и села в Холандия, Централна Германия и по долината на италианската река По се занимавали с тъкане на дантели. Не е изненадващо, че тези райони се оказвали в центъра на разнородни въоръжени спорове, които влезнали в историята като „ дантелените войни “. Възможното присвояване на купища подготвени произведения, които коствали тежестта си в злато, а и завладяването на териториите, където се произвеждали, дружно с техните майстори – опитните производители на дантели, станали непрекъснати аргументи за избухването на военни дейности. Родината на „ малиновата дантела “ – градът Малин (Мехелен), многократно бил превземан от разнообразни войски: трофеите били извънредно примамливи.
Пагубната пристрастеност към италиански, холандски и фламандски дантели разорявала цели фамилии, по тази причина владетелите на Франция и Англия най-накрая забранили техния внос. Тутакси зародила чудовищна по размерите си контрабанда на дантели, сравнима през днешния ден единствено с търговията с опиати. Във Франция през целия ХVІІ век възбраната била въвеждана три пъти, и всеки път без триумф. Затова задграничните дантели, вкарани контрабандно, били обществено изгаряни – както през днешния ден валяци смазват купища контрабандно импортирани часовници.
В същото време протежето на кардинал Мазарин, всемогъщият министър на финансите на Франция Жан-Батист Колбер, почнал да развива доста дейно заменяне на вноса: в замъка си покрай Алансон той организирал същинска школа за плетачки на дантели, като поканил за „ преподавателки “ майсторки от венецианския остров Бурано. Резултатът бил, че до края на века Франция към този момент имала пълноценна дантелена промишленост…
С вносни или родно произвеждане, само че френските кавалери безусловно от главата до петите били обкичени с дантели. При това „ благородниците на шпагата “ – военните, били фамозни като по-големи контета от „ благородниците на мантията “ – цивилните. Военните красавци, без значение дали мускетари на краля или гвардейци на кардинала, дори на бойното поле блестели със своите бродирани в злато колани и дантелени маншети, като по този начин в същото време подпомагали стопанската система на дантелопроизводителните райони.
След като издал първия си декрет против разкоша през 1613 година, крал Людовик XIII благоразумно прецизирал, че той не важи за военните – тъй като като нищо можело да избухне въоръжен протест в отбрана на дантелите. Другите владетели също си затваряли очите за екстравагантностите на воините. Хората, които всеки ден рискували живота си, можели да имат дребни недостатъци и дори да нарушават кралските укази. Това се диктувало от цялата европейската военна традиция и идвало от наемниците-ландскнехти от епохата на Ренесанса – притежатели на крещящо богати костюми. На императора на Свещената Римска империя Максимилиан I се приписва фразата: „ Техният живот е толкоз къс, а разкошните костюми са единственото им утешение. Би било незаслужено да ги лишим от това “. С негово решение ландскнехтите били освободени от спазване на всички закони, свързани с модата. Същото се отнасяло и за военните през ХVІІ век.
Историите за „ дантелените примирия “, уж сключвани по време на тогавашните войни, с цел да могат офицерите, които се сражавали без отмора, да изперат и изсушат многочислените си дантели, най-вероятно са единствено сантиментални митове от ХІХ век. Но мнението, че актуалната мъжка вратовръзка произлиза от дантелените вратовръзки на наемниците от ХVІІ век, най-вероятно е правдиво.
През 1635 г. Франция – участничка в Тридесетгодишната война, вербувала хърватски наемници, които били в постоянен спор с Хабсбургите, чиято империя по това време включвала Хърватия. След борбата при Рокроа през 1643 година, където французите разгромили фамозната испанска пехота, наемниците били събрани в специален кавалерийски полк на „ кралските хървати “, който получил девиза „ Nuc pluribus impar “ („ Както никой различен “). Тяхната слава на отлични воини се затвърдила, а външният им тип се трансформирал в образец за подражателство – по-конкретно, мощно усещане правели снежнобелите им копринени шалове, украсени с елегантна рагузинска дантела (до 1918 година Дубровник се наричал Рагуза). Те били бързо възприети от френските офицери, които ги нарекли „ krvat „ (от личното наименование на хърватските бойци – hrvat) или „ cravate “, както и до ден-деншен се назовава вратовръзката на френски. Новият детайл в мъжката мода бил общопризнат от придворните контета, които предпочитали напълно дантелени вратовръзки.
Людовик XIV, който се възкачил на трона през 1643 на петгодишна възраст, откакто пораснал, въвел специфична дворцова служба „ краватиер “ – т.е., завеждащ кралските вратовръзки. А преди този момент англичанинът Чарлз II си купил френско-хърватската фешън оригиналност за астрономическата сума от 20 лири и 12 шилинга – в този момент към този момент с цялостното единодушие на Народното събрание.
Така последователно „ дантелените войни “ след барутната си фаза навлезли в стадия на икономическа конкуренция.
–
