Легендата Божурина: Благодарна съм за празника, който направиха от ЦСКА за юбилея през 2018 година
Вече 75 години състезатели и треньори на ВК ЦСКА пишат волейболната история на България. Рубриката " Червените волейболни сърца на България " на формалния уебсайт на клуба напомня предишното и споделя сегашното на едни от най-големите митове на армейския клуб.
Цветана Божурина е родена на 13 юни 1952 година в Перник. Тя е троент първенец на България с екипа на ЦСКА, с който печели още КЕШ и КНК. Една от най-хубавите нападателки на клуба в интервала сред 1977 и 1982 година Легенда и на националния ни тим.
Г-жо Божурина, по какъв начин се стигна до прехвърлянето ви от Академик в ЦСКА и по какъв начин мина този предох?
- Винаги съм казвала, че съм родена на точното място в точното време. Ако не бях родена в Перник, несъмнено нямаше да срещна хората, които ме вкараха във волейбола. А в случай че не бях от това време, нямаше да играя с Верка (Стоянова) и Мая (Стоева), Руми (Каишева) и при Васил Симов. Така че клишето за мен е изцяло годно. Аз бях с високи фантазии и преди да заиграя волейбол към този момент имах вяра, че ще стана Заслужил занаятчия на спорта. Мечтаех за Париж и бях сигурна, че ще отида и там.
Целех се високо и даже записах да изучавам право, тъй като татко ми беше следвал право. Така ме одобриха в Академик и 77-а година, след разочароващи резултати с националния тим, бях приключила семестриално и трябваше да сменя клуба. В ЦСКА беше Стефан Божков и професор Георги Христов, които се застъпиха за мен. Но най-важния човек, поради който отидох, беше Мария Минева. Тя приказва с управлението да ме вземат, с нея бяхме в една стая в националния тим. Така подписах с ЦСКА и станах лейтенант.
А какви са спомените ви от началото с клуба?
- Първата ми подготовка бе при Васил Симов, който също е перничанин. С него не се бяхме засичали преди този момент, назначиха го след моето идване. Но по този мотив стана една гражданска война в ЦСКА. Мая, Верка и Руми упорстваха Райо Шаханов да остане треньор, тъй като бяха привикнали с него. Докато за мен трябваше да е Васил Симов, като надделяхме с Мария Минева и Лили Ленкова. Времето сподели, че сме били прави.
И даже в този момент, когато ме канят да приказвам с млади волейболистки, им описвам за една от неговите тренировки. Той ни подреди една зад друга и през мрежата ни хвърляше обикновени топки. Ние, надъхани, започнаха да летят топки, само че нито една не отиваше на главата на разпределителя. Сега му споделят " фрий бол ", която е най-важната в играта. В това време разпределителите не скачаха, както в този момент, за всяка топка. И концепцията му бе топката да върви бързо и остро, с цел да вършим скоростни офанзиви и да изненадаме отбраната.
Кои бяха първите ви по-значими мачове с тима?
- Може би това бе финалният мач от първия ми сезон с ЦСКА, против Левски. Пролетта на 78-а година. Зала " Христо Ботев " я пазеха с конна полиция, беше претъпкана. Страхотно, прочувствено прекарване. Загубихме първия гейм, след което спечелихме с 3:1. Наистина запаметяващ се дуел.
А кой ви беше най-силният?
- Този сигурно бе един от най-силните. Климент Величков, господ да го елементарни, доста огромен публицист, беше написал страхотна публикация във вестник " Старт ". 8 години Левски беше несломим. Но аз отидох в ЦСКА и станахме шампионки още в първия ми сезон. След това спечелихме и Купата на национални купи, през 82 година. Това също бе един от най-хубавите ми мачове. Емблематичен за оня интервал.
Кои бяха най-близките ви приятелки в тима?
- Най-близка, материално и морално беше Мая Стоева. С нея живеехме на един етаж в " Слатина ". Всяка заран ходехме дружно на подготовка. През зимата моето " фиатче " не палеше и се постановяваше да ме бута (смее се). Тя, Верка, Руми, Ленкова, Мария Минева като цяло ми бяха най-близки.
Вече казахте за Васил Симов, само че има ли и други треньори, белязали кариерата ви в клуба?
- Той е белязал освен моята кариера, само че и на цяла плеяда наши волейболистки от оня интервал. След него и Митьо Димитров, доста прелестен и образован човек и треньор. Джиго също, който ме ориентира 82 година да играя в Италия. Васил Господинов ме пенсионира в националния тим, Иван Сеферинов в ЦСКА. Тогава бях в страхотна форма и си мислех, че няма да има потребност дори да упражнявам в Италия, тъй като по това време не ги брояхме за стока тях. Но не се оказа тъкмо по този начин...
Разкажете за този интервал.
- Когато отидох в Равена, те към този момент бяха две години шампионки, по-късно спечелихме купата още 9 следващи години. Там имам доста мощни мачове, само че бях предходна през ръцете на Верка Стоянова и Васил Симов въпреки всичко. Но акомодацията не ми бе по никакъв начин лесна. Вече 40 години съм там, само че първоначално бе доста мъчно. Всички девойки работеха, тренираше се единствено вечер, а аз бях привикнала на много по-тежки натоварвания.
Дадох си сметка, че с цел да съм на равнище, би трябвало да дам всичко от себе си, тъй като девойките в действителност бяха положителни, а и с 10 години по-млади от мен. Публиката също се съмняваше доста, че ще направя нещо, само че аз и в този момент, като се срещам с шефа на клуба, той споделя " Ти ни даде европейския жанр на мислене в играта и на държание ".
Кой ви насочи към поста на нападател?
- Аз бях 11 години в националния тим и съвсем постоянно съм била най-висока. Най - доста ми харесваше да забивам. Моят треньор Никола Тасов в Перник обърна огромно внимание на техниката ми на забиване. Тогава открих моя удар - изострен диагонал в зона " четири " и мъчно ме хващаха на блок. В зона " две " удрях по правата, в центъра прострелни топки от Верка получавах, само че нападението ми вървеше, друго не ме интересуваше. Това бе обичаното ми занятие по време на подготовка. Посрещането не ми беше драговолно, една от слабите страни ми беше, а най-слабата бе блока. Трябваше да отида в Италия, с цел да се специализирам в това отношение.
Кои са значимите детайли за един нападател?
- Трябва да има техника. Сега е доста по-трудно, тъй като играта е по-бърза, състезателите са доста по-атлетични. Преди 40 години бях най-висока, а съм 180 см, в този момент ще играя като либеро... Но виждах играта и доста наблягах на офанзивата. Треньорът ми в Перник бе сложил по този начин ръката ми, че да стои високо. Не съм имала висок отскок, само че постоянно забивах над блока и доста мощно. В Мексико, с националния тим, по този начин ударих една бразилка в главата, че я изнесоха с носилка, беше припаднала.
Как се справяхте с отговорността и напрежението в ЦСКА?
- Не бих споделила отговорността, а гордостта и възприятието да си част от ЦСКА. Васил (Симов) по доста човешки метод правеше по този начин, че да си даваме ясна сметка в кой клуб се намираме. Въпрос на персонално отношение е. Ние бяхме доста виновни, тъй като на това те учи и самият клуб. Всички имахме такова отношение, като се изключи Мая Стоева (смее се), която бе доста разсеяна.
Имахте ли тежки интервали в клуба?
- Не бих споделила. Преди да отида в ЦСКА имах травма, фамозния лекар Шойлев ми оперира коляното, само че се възвърнах. Бях 5 години в ЦСКА, само че две години паднахме от Левски, което си бяха тежки моменти. Но като цяло си беше безконечен празник, тъй като правехме това, което обичахме, играехме в европейските шампионати, постоянно ходихме по заведения за хранене, театри, страховит колектив, тъй че това бяха страхотни години.
Следите ли какво се случва с клуба в този момент?
- Да, проследявам, въпреки и от Италия. Много съм признателна за оня празник, който направиха от ЦСКА през 2018-а, когато минахме всички на стадиона, от всички спортове, приветстваха ни цялостните трибуни. Беше необикновено и даже в този момент се трогвам, когато го приказвам.
70 години ЦСКА!
Днес " армейският " клуб чества празник
Какво мислите за обстановката с базата на ЦСКА?
- Бях доста възмутена, когато стана оня скандал с дребната зала, в която упражняваха децата и ни я взеха. Това е безсрамие и ще се разплача, като приказвам за това. Не може волейболът, един от най-важните спортове в България, да се намира в това положение сега. Да не приказвам за ЦСКА и всичко това, което се предизвиква на клуба с базите. Да изгонят децата от залата, това беше безсрамие!
Какъв съвет бихте дали на състезателите ни?
- Да вършат това, което обичат - да играят волейбол! Волейболът е елементарна игра за умни хора. Времената са неприятни, само че волейболът сплотява, носи доста позитиви, другарства, страхотни моменти.
Разкажете за вашата журналистическа кариера? Кое е по-лесно, да сте волейболист или публицист?
- Всичко около мен е суетност. Дори съм казвала и преди, че в случай че не бях толкоз суетна, несъмнено щях да съм най-хубавата в света, до момента в който играех. Не бих се определила като журналистка, нямам такова самочувствие. Още повече, че пребивавам с в действителност един необикновен публицист, който е доста висока летва. Пиша понякога, само че нищо съществено и в никакъв случай не е било.
С какво се занимавате сега?
- С четене на книги.
Цветана Божурина е родена на 13 юни 1952 година в Перник. Тя е троент първенец на България с екипа на ЦСКА, с който печели още КЕШ и КНК. Една от най-хубавите нападателки на клуба в интервала сред 1977 и 1982 година Легенда и на националния ни тим.
Г-жо Божурина, по какъв начин се стигна до прехвърлянето ви от Академик в ЦСКА и по какъв начин мина този предох?
- Винаги съм казвала, че съм родена на точното място в точното време. Ако не бях родена в Перник, несъмнено нямаше да срещна хората, които ме вкараха във волейбола. А в случай че не бях от това време, нямаше да играя с Верка (Стоянова) и Мая (Стоева), Руми (Каишева) и при Васил Симов. Така че клишето за мен е изцяло годно. Аз бях с високи фантазии и преди да заиграя волейбол към този момент имах вяра, че ще стана Заслужил занаятчия на спорта. Мечтаех за Париж и бях сигурна, че ще отида и там.
Целех се високо и даже записах да изучавам право, тъй като татко ми беше следвал право. Така ме одобриха в Академик и 77-а година, след разочароващи резултати с националния тим, бях приключила семестриално и трябваше да сменя клуба. В ЦСКА беше Стефан Божков и професор Георги Христов, които се застъпиха за мен. Но най-важния човек, поради който отидох, беше Мария Минева. Тя приказва с управлението да ме вземат, с нея бяхме в една стая в националния тим. Така подписах с ЦСКА и станах лейтенант.
А какви са спомените ви от началото с клуба?
- Първата ми подготовка бе при Васил Симов, който също е перничанин. С него не се бяхме засичали преди този момент, назначиха го след моето идване. Но по този мотив стана една гражданска война в ЦСКА. Мая, Верка и Руми упорстваха Райо Шаханов да остане треньор, тъй като бяха привикнали с него. Докато за мен трябваше да е Васил Симов, като надделяхме с Мария Минева и Лили Ленкова. Времето сподели, че сме били прави.
И даже в този момент, когато ме канят да приказвам с млади волейболистки, им описвам за една от неговите тренировки. Той ни подреди една зад друга и през мрежата ни хвърляше обикновени топки. Ние, надъхани, започнаха да летят топки, само че нито една не отиваше на главата на разпределителя. Сега му споделят " фрий бол ", която е най-важната в играта. В това време разпределителите не скачаха, както в този момент, за всяка топка. И концепцията му бе топката да върви бързо и остро, с цел да вършим скоростни офанзиви и да изненадаме отбраната.
Кои бяха първите ви по-значими мачове с тима?
- Може би това бе финалният мач от първия ми сезон с ЦСКА, против Левски. Пролетта на 78-а година. Зала " Христо Ботев " я пазеха с конна полиция, беше претъпкана. Страхотно, прочувствено прекарване. Загубихме първия гейм, след което спечелихме с 3:1. Наистина запаметяващ се дуел.
А кой ви беше най-силният?
- Този сигурно бе един от най-силните. Климент Величков, господ да го елементарни, доста огромен публицист, беше написал страхотна публикация във вестник " Старт ". 8 години Левски беше несломим. Но аз отидох в ЦСКА и станахме шампионки още в първия ми сезон. След това спечелихме и Купата на национални купи, през 82 година. Това също бе един от най-хубавите ми мачове. Емблематичен за оня интервал.
Кои бяха най-близките ви приятелки в тима?
- Най-близка, материално и морално беше Мая Стоева. С нея живеехме на един етаж в " Слатина ". Всяка заран ходехме дружно на подготовка. През зимата моето " фиатче " не палеше и се постановяваше да ме бута (смее се). Тя, Верка, Руми, Ленкова, Мария Минева като цяло ми бяха най-близки.
Вече казахте за Васил Симов, само че има ли и други треньори, белязали кариерата ви в клуба?
- Той е белязал освен моята кариера, само че и на цяла плеяда наши волейболистки от оня интервал. След него и Митьо Димитров, доста прелестен и образован човек и треньор. Джиго също, който ме ориентира 82 година да играя в Италия. Васил Господинов ме пенсионира в националния тим, Иван Сеферинов в ЦСКА. Тогава бях в страхотна форма и си мислех, че няма да има потребност дори да упражнявам в Италия, тъй като по това време не ги брояхме за стока тях. Но не се оказа тъкмо по този начин...
Разкажете за този интервал.
- Когато отидох в Равена, те към този момент бяха две години шампионки, по-късно спечелихме купата още 9 следващи години. Там имам доста мощни мачове, само че бях предходна през ръцете на Верка Стоянова и Васил Симов въпреки всичко. Но акомодацията не ми бе по никакъв начин лесна. Вече 40 години съм там, само че първоначално бе доста мъчно. Всички девойки работеха, тренираше се единствено вечер, а аз бях привикнала на много по-тежки натоварвания.
Дадох си сметка, че с цел да съм на равнище, би трябвало да дам всичко от себе си, тъй като девойките в действителност бяха положителни, а и с 10 години по-млади от мен. Публиката също се съмняваше доста, че ще направя нещо, само че аз и в този момент, като се срещам с шефа на клуба, той споделя " Ти ни даде европейския жанр на мислене в играта и на държание ".
Кой ви насочи към поста на нападател?
- Аз бях 11 години в националния тим и съвсем постоянно съм била най-висока. Най - доста ми харесваше да забивам. Моят треньор Никола Тасов в Перник обърна огромно внимание на техниката ми на забиване. Тогава открих моя удар - изострен диагонал в зона " четири " и мъчно ме хващаха на блок. В зона " две " удрях по правата, в центъра прострелни топки от Верка получавах, само че нападението ми вървеше, друго не ме интересуваше. Това бе обичаното ми занятие по време на подготовка. Посрещането не ми беше драговолно, една от слабите страни ми беше, а най-слабата бе блока. Трябваше да отида в Италия, с цел да се специализирам в това отношение.
Кои са значимите детайли за един нападател?
- Трябва да има техника. Сега е доста по-трудно, тъй като играта е по-бърза, състезателите са доста по-атлетични. Преди 40 години бях най-висока, а съм 180 см, в този момент ще играя като либеро... Но виждах играта и доста наблягах на офанзивата. Треньорът ми в Перник бе сложил по този начин ръката ми, че да стои високо. Не съм имала висок отскок, само че постоянно забивах над блока и доста мощно. В Мексико, с националния тим, по този начин ударих една бразилка в главата, че я изнесоха с носилка, беше припаднала.
Как се справяхте с отговорността и напрежението в ЦСКА?
- Не бих споделила отговорността, а гордостта и възприятието да си част от ЦСКА. Васил (Симов) по доста човешки метод правеше по този начин, че да си даваме ясна сметка в кой клуб се намираме. Въпрос на персонално отношение е. Ние бяхме доста виновни, тъй като на това те учи и самият клуб. Всички имахме такова отношение, като се изключи Мая Стоева (смее се), която бе доста разсеяна.
Имахте ли тежки интервали в клуба?
- Не бих споделила. Преди да отида в ЦСКА имах травма, фамозния лекар Шойлев ми оперира коляното, само че се възвърнах. Бях 5 години в ЦСКА, само че две години паднахме от Левски, което си бяха тежки моменти. Но като цяло си беше безконечен празник, тъй като правехме това, което обичахме, играехме в европейските шампионати, постоянно ходихме по заведения за хранене, театри, страховит колектив, тъй че това бяха страхотни години.
Следите ли какво се случва с клуба в този момент?
- Да, проследявам, въпреки и от Италия. Много съм признателна за оня празник, който направиха от ЦСКА през 2018-а, когато минахме всички на стадиона, от всички спортове, приветстваха ни цялостните трибуни. Беше необикновено и даже в този момент се трогвам, когато го приказвам.
70 години ЦСКА!
Днес " армейският " клуб чества празник
Какво мислите за обстановката с базата на ЦСКА?
- Бях доста възмутена, когато стана оня скандал с дребната зала, в която упражняваха децата и ни я взеха. Това е безсрамие и ще се разплача, като приказвам за това. Не може волейболът, един от най-важните спортове в България, да се намира в това положение сега. Да не приказвам за ЦСКА и всичко това, което се предизвиква на клуба с базите. Да изгонят децата от залата, това беше безсрамие!
Какъв съвет бихте дали на състезателите ни?
- Да вършат това, което обичат - да играят волейбол! Волейболът е елементарна игра за умни хора. Времената са неприятни, само че волейболът сплотява, носи доста позитиви, другарства, страхотни моменти.
Разкажете за вашата журналистическа кариера? Кое е по-лесно, да сте волейболист или публицист?
- Всичко около мен е суетност. Дори съм казвала и преди, че в случай че не бях толкоз суетна, несъмнено щях да съм най-хубавата в света, до момента в който играех. Не бих се определила като журналистка, нямам такова самочувствие. Още повече, че пребивавам с в действителност един необикновен публицист, който е доста висока летва. Пиша понякога, само че нищо съществено и в никакъв случай не е било.
С какво се занимавате сега?
- С четене на книги.
Източник: topsport.bg
КОМЕНТАРИ