Петър Лесов на 60 г.: Щях да стана профи, но ме блъсна фадрома
Вчера един огромен българин навършва 60 години. Това е олимпийският първенец по бокс от Москва 1980 Петър Лесов. Да се беседва с бате Петьо, както го назовават околните, постоянно е наслаждение. Колкото и да го познава човек роденият на 12 септември 1960 година в Раковски постоянно ще откри история, с която удря в земята. Така бе и в диалога с „ Мач Телеграф “, в който Лесов си спомни паметни случки от осъществявания му с триумфи и инциденти живот.
- Как се усеща един първенец на 60 години?
- Страхотно! Дори мога да кажа, че съм бомба! Не мога от нищо да се оплача.
- На тази възраст човек си прави равносметка...
- Равносметка е доста мощна дума. Но по принцип - да, към този момент стартирам да мисля за някои неща от живота си. Имал съм доста хубави, само че и доста тежки моменти. Разбира се, един от най-хубавите ми мемоари е олимпийското злато през 1980 година. Но
като цяло съм удовлетворен от живота си
и, в случай че можех, бих го изживял по същия метод без да трансформирам каквото и да е било.
- Спираш с бокса доста млад – едвам на 23 години, поради заболяване. Какво си спомняш от този интервал?
- Това се случи през 1984 година, два месеца, откакто бях спечелил шампионата за Купа „ Странджа “ за трети път. Вече се подготвяхме за олимпийските игри в Лос Анджелис. Все още не знаехме, че ще бойкотираме. Тогава бяха наели кубинец да ме тренира. Още на първия ден обаче усетих, че нямам мощ. Така беше и с Ивайло Маринов. Отидохме при лекаря на тима, той ни прегледа и сподели, че сякаш нищо ни няма. На идващия ден обаче се усещах още по-зле. Вече минах на по-обстойни прегледи и се оказа, че е хепатит. Знаех, че заболяването е доста тежка, защото двама мои сътрудници спортисти бяха умряли.
- Ти тежко ли я изкара?
- Сравнително бързо се оправих, само че по-голям беше шокът в болничното заведение. Още на първия ден при мен пристигна една сестра и като разбра, че съм боксьор, ме попита дали познавам Белослав Манолов – именитият щангист, който умря от заболяването.
Загуби 9 кг и го отнесе...
Аз й отговорих, че го познавам, а тя ме закова с: „ Ами той умря на това легло! “. Побърках се... Поисках незабавно да ме настанят на друго. Там пък пристигна друга сестра и ме попита дали познавам руснака Лебедев – също боксьор, който беше на лагер в България. Същата работа – той пък беше починал на леглото, на което ме бяха преместили! Ужас ти споделям! Направо си помислих, че съм пасажер!
- След като си се излекувал бързо, за какво не продължи да се състезаваш?
- Вече беше мъчно. Трябваше да смъквам килограми. Пък и новината, че няма да участваме в Лос Анджелис, ме демотивира до някаква степен. Със сигурност можех да устоя до Сеул 1988, само че дотогава оставаха цели 4 години. Ивайло Маринов го направи, аз не желаех. Повлия и това, че незабавно ме взеха за треньор в ЦСКА и националния тим.
- Мислил ли си за кариера в професионалния бокс?
- Имал съм няколко професионални мача, само че те бяха много години по-късно. През 1993-а бях във Франция като треньор на Даниел Петров, Тончо Тончев и Стефан Трендафилов по покана на мениджъра Филип Фондю. Той организираше някаква церемония. При идването ни стартира да ми се жалва по какъв начин някакъв кубинец го бил изпържил в категория до 60 кг, по какъв начин нямал боксьор там и по какъв начин щял да заплаща санкции. Аз му споделих, че за 4-рундов мач на 60 кг мога да се кача. Беше против французин, на който му трупаха победи. Три рунда го спуках от пердах, само че в четвъртия се изморих и дадоха еднакъв мач. След срещата Фондю ми сподели, че още ставам. Отговорих му, че в случай че парите си заслужават, ще се удрям. След няколко дни ми се обади и сподели, че ми е намерил противник, който не мога да победя, само че
ще взема $1500 за 6 рунда
Тогава бяха доста пари и се съгласих. Пък и си споделих, че щом не мога да го удрям, най-малко няма да му дам да ме удря. Пак стана същото 4 рунда го пердаших, на петия се изморих и в шестия се отхвърлих. Тогава започнах да си мисля, че мога да вляза във форма и да се удрям професионално, само че пък ме блъсна фадрома.
- Как по този начин фадрома!?
- Слизах от подготовка в зала „ Дискрим “ и вървях в посока комплекс „ Червено знаме “. Тогава там имаше някакви разкопки. Едно младо момче с фадрома не ме видя, машината сервира и ме подсече в краката. Добре, че паднах в кофата и травмите бяха леки. Но по-късно към този момент изгубих предпочитание.
- Коя ти е най-голямата горделивост като треньор?
- Много са. Под мое управление Кубрат Пулев стана европейски първенец за дилетанти. Бях треньор на Мартин Кръстев при европейската му купа при експертите. Детелин Далаклиев стана международен първенец при мен. Сега също се веселя на Станимира Петрова, която тренира при мен и стана европейска шампионка.
- Виждаш ли скоро нов олимпийски първенец по бокс за България?
- Трудно, само че не и невероятно. Имаме положителни боксьори в лицето на Даниел Асенов, Радослав Панталеев и Кирил Русинов.
Истинският тим обаче идва изпод
Младежите, които сега упражняват при Борислав Бояджиев са доста положителни. Надявам се да се запазят.
- Къде ще празнуваш юбилея?
- Трябва да се прибера за малко до Раковски, където разбрах, че ми приготвят някаква изненада. След това се прибирам в София и ще чествам с другари.
" Мач Телеграф "
- Как се усеща един първенец на 60 години?
- Страхотно! Дори мога да кажа, че съм бомба! Не мога от нищо да се оплача.
- На тази възраст човек си прави равносметка...
- Равносметка е доста мощна дума. Но по принцип - да, към този момент стартирам да мисля за някои неща от живота си. Имал съм доста хубави, само че и доста тежки моменти. Разбира се, един от най-хубавите ми мемоари е олимпийското злато през 1980 година. Но
като цяло съм удовлетворен от живота си
и, в случай че можех, бих го изживял по същия метод без да трансформирам каквото и да е било.
- Спираш с бокса доста млад – едвам на 23 години, поради заболяване. Какво си спомняш от този интервал?
- Това се случи през 1984 година, два месеца, откакто бях спечелил шампионата за Купа „ Странджа “ за трети път. Вече се подготвяхме за олимпийските игри в Лос Анджелис. Все още не знаехме, че ще бойкотираме. Тогава бяха наели кубинец да ме тренира. Още на първия ден обаче усетих, че нямам мощ. Така беше и с Ивайло Маринов. Отидохме при лекаря на тима, той ни прегледа и сподели, че сякаш нищо ни няма. На идващия ден обаче се усещах още по-зле. Вече минах на по-обстойни прегледи и се оказа, че е хепатит. Знаех, че заболяването е доста тежка, защото двама мои сътрудници спортисти бяха умряли.
- Ти тежко ли я изкара?
- Сравнително бързо се оправих, само че по-голям беше шокът в болничното заведение. Още на първия ден при мен пристигна една сестра и като разбра, че съм боксьор, ме попита дали познавам Белослав Манолов – именитият щангист, който умря от заболяването.
Загуби 9 кг и го отнесе...
Аз й отговорих, че го познавам, а тя ме закова с: „ Ами той умря на това легло! “. Побърках се... Поисках незабавно да ме настанят на друго. Там пък пристигна друга сестра и ме попита дали познавам руснака Лебедев – също боксьор, който беше на лагер в България. Същата работа – той пък беше починал на леглото, на което ме бяха преместили! Ужас ти споделям! Направо си помислих, че съм пасажер!
- След като си се излекувал бързо, за какво не продължи да се състезаваш?
- Вече беше мъчно. Трябваше да смъквам килограми. Пък и новината, че няма да участваме в Лос Анджелис, ме демотивира до някаква степен. Със сигурност можех да устоя до Сеул 1988, само че дотогава оставаха цели 4 години. Ивайло Маринов го направи, аз не желаех. Повлия и това, че незабавно ме взеха за треньор в ЦСКА и националния тим.
- Мислил ли си за кариера в професионалния бокс?
- Имал съм няколко професионални мача, само че те бяха много години по-късно. През 1993-а бях във Франция като треньор на Даниел Петров, Тончо Тончев и Стефан Трендафилов по покана на мениджъра Филип Фондю. Той организираше някаква церемония. При идването ни стартира да ми се жалва по какъв начин някакъв кубинец го бил изпържил в категория до 60 кг, по какъв начин нямал боксьор там и по какъв начин щял да заплаща санкции. Аз му споделих, че за 4-рундов мач на 60 кг мога да се кача. Беше против французин, на който му трупаха победи. Три рунда го спуках от пердах, само че в четвъртия се изморих и дадоха еднакъв мач. След срещата Фондю ми сподели, че още ставам. Отговорих му, че в случай че парите си заслужават, ще се удрям. След няколко дни ми се обади и сподели, че ми е намерил противник, който не мога да победя, само че
ще взема $1500 за 6 рунда
Тогава бяха доста пари и се съгласих. Пък и си споделих, че щом не мога да го удрям, най-малко няма да му дам да ме удря. Пак стана същото 4 рунда го пердаших, на петия се изморих и в шестия се отхвърлих. Тогава започнах да си мисля, че мога да вляза във форма и да се удрям професионално, само че пък ме блъсна фадрома.
- Как по този начин фадрома!?
- Слизах от подготовка в зала „ Дискрим “ и вървях в посока комплекс „ Червено знаме “. Тогава там имаше някакви разкопки. Едно младо момче с фадрома не ме видя, машината сервира и ме подсече в краката. Добре, че паднах в кофата и травмите бяха леки. Но по-късно към този момент изгубих предпочитание.
- Коя ти е най-голямата горделивост като треньор?
- Много са. Под мое управление Кубрат Пулев стана европейски първенец за дилетанти. Бях треньор на Мартин Кръстев при европейската му купа при експертите. Детелин Далаклиев стана международен първенец при мен. Сега също се веселя на Станимира Петрова, която тренира при мен и стана европейска шампионка.
- Виждаш ли скоро нов олимпийски първенец по бокс за България?
- Трудно, само че не и невероятно. Имаме положителни боксьори в лицето на Даниел Асенов, Радослав Панталеев и Кирил Русинов.
Истинският тим обаче идва изпод
Младежите, които сега упражняват при Борислав Бояджиев са доста положителни. Надявам се да се запазят.
- Къде ще празнуваш юбилея?
- Трябва да се прибера за малко до Раковски, където разбрах, че ми приготвят някаква изненада. След това се прибирам в София и ще чествам с другари.
" Мач Телеграф "
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ