Георги Марков: Словото е животът
" Вчера един британски лингвист ме попита: „ Вярно ли е, че на български можете да употребявате прилагателните като сказуеми, че можете да кажете да вземем за пример: „ Небето синее “?
„ Да “, споделих, ние можем да кажем: „ Небето синее “.
Той се усмихна и отвърна тъжно: „ А ние с нашия удивително богат език не можем да кажем: „ The sky blues “.
И това беше мотив да му опиша за преградата, в която евентуално всички преводачи от български са се сблъскали, за това, което е може би най-голямото благосъстояние и обаяние на българския език – глаголните времена. Тези в действителност невероятни глаголни времена, които дефинират освен времето на протичане на действието, само че и дистанцията на настоящото лице от него – били ли сте там, когато действието е протекло, или не сте били там. Всичките ми европейски преводачи, някои от които с превъзходна подготовка, издъхнаха при опита да преведат оня остарял български гробищен надпис: „ И да те е имало, отново те е нямало “. Да не приказваме за музиката на фразата, за нейната неземна усмихваща се горест, нито за голямата мъдрост. Просто се вслушайте в това „ ло “ – „ И да те е имало, отново те е нямало “. На кой език – на френски, на немски, на италиански или на британски можете да преведете това в действителност напълно звучене на мисъл и дума?
Далеч съм от всякаква патриотична екзалтираност, която да лишава правото на всички езици на света да бъдат еднообразно красиви, само че съм в правото си да се удивлявам на магията на родния си език, толкоз повече, че на него се показвам най-добре. Някой беше споделил, че няма грозни думи, а има грозни мисли. Бих възразил незабавно – както има грозни мисли, по този начин има и грозни думи. Колко пъти ми се е случвало да видя красиви мисли и усеща, облечени с отвратителните облекла на невъзможни думи, и противоположното – красиви слова, маскирали уродливите тела на своята същина. Понякога по този начин ми се е желало хората да онемеят или от устата им да излизат красиви звуци, или всеки да бъде някакъв автентичен свирач на личните си гласни струни, само че тогава съм разбирал, че в действителност не се дразня на словото, а на приказването.
Колко пъти приказването ме е убеждавало в несъвършеното ни притежаване на словото, в неспособността ни да показваме правилно мисли и усеща, какъв брой пъти определената дума освен не може да поеме ясното си наличие, само че безпощадно го смачква и сервира полумъртви изроди.
Колко пъти сме се измъчвали в търсене на несъществуващата дума, в намиране на единствения и несравним тон, който да отрази единствена и неповторима мисъл.
И какъв брой пъти е трябвало да стоим неми, неспособни да кажем с думи това, което има в нас. И най-лошото – какъв брой пъти произволът на думите ни е тласкал към произвол на мислите и на делата, тъй като това е измамата на приказването – че наличието остава несигурно.
Но словото? „ В началото беше словото! “
При различен случай преводачи от български се спънаха в различен израз. „ Той е сгрешен човек “. Те трябваше да се лутат сред „ подлудял “, „ смутен “, „ чудноват “, „ сбъркал “ и какви ли не по-близки и по-далечни синоними, тъй като се оказа безпределно мъчно да се откри в език като британския дума, която да значи, че този човек е сгрешен по рождение, че той е сгрешен по орис, че „ сбъркването “ в тази ситуация не е нито полудяване, нито комплициране, нито неточност, нито излизане отвън релсите, а несъгласието сред темперамент и орис, вътрешният трагизъм на индивида.
И в двата представени случая ние сме надалеч от надълбоко провинциалната езикова хубост, тъй като смисловата мощ и на двата израза е голяма, а оттова и тяхното звучене.
А тия дни, като прелиствах инцидентно един от последните броеве на „ Пламък “, едно много нещастно литературно списание, с изненада видях стихотворение на млад, чужд на мене стихотворец, в което като дивен рефрен вървеше стихът:
„ Тича, тича Луда Тича
Тича, тича Луда Тича… “
Прочетох стихотворението няколко пъти и бях изумен от възприятието за езикова хубост, която младият стихотворец изтръгваше от течението на Луда Тича.
Не зная тъкмо законите, по които живот и език са свързани и по какъв начин тъкмо те си въздействат. Но несъмнено връзката и въздействието съществуват. Сигурно е, че посредствеността на нравите води до опростачване на думите. Ако вземете стотиците български пиеси, изпонаписани в последните години и се взрете в разговора, вие ще се удивите на безкрайната приложимост на „ бе “ – „ Стига, бе “, Иди, бе “, „ Недей, бе “, „ Как си, бе? “, „ Дай, бе “, „ Бе, ти ли си, бе? “, „ Здрасти, бе! “.
Някои критици несъмнено биха нарекли това съвсем животинско „ бекане “ суровата прозаичност на живота, а аз бих споделил, че то е израз на просташка безцеремонност, зад която нормално стои ужасяваща незначителност. Спомням си фантазията на един млад български режисьор – да сложи българска пиеса без „ бе “. (Хайде, бе?)
И в същото време, в случай че желаете да почувствате най-недвусмислено езиковата бездна, издълбана допълнително от четвърт век в историята на един народ, прочетете още веднъж писателите от началото на века и тия от последните две петилетки. Без да се усмихвате, вземете „ Епопея на забравените “ на дядо Вазов или каквото желаете от Яворов и сравнете палитрата на думите от това време с тая, която ви сервират набедените казионни писатели и публицисти. Сравнете единствено словото. Сравнете съвсем приказното обаяние на бележките на Яворов от Франция с каквото желаете през днешния ден. Но дано не се позовавам единствено на един огромен стихотворец. Можете умерено да вземете доста от по-обикновените трудове от същото време, с цел да видите грижата и любовта към словото, които демонстрират удивителната просветеност и музикална сензитивност у това потомство, времето, когато пощенските раздавачи в България имат най-красивите почерци.
Да не приказваме за прелестта на дядо Влайковото слово, на буйната и пъстра тирада на Захарий Стоянов, Йовковата или Пелинова реч…
А сравнението със словото, което се произнася от разните типове оратори или това на вестници и списания, още по-категорично акцентира пропастта. Вгледайте се в метода на говорене на мнозина български днешни държавници (нямам поради ония, които приказват с съветски акцент). Почти невероятно е да чуете същинско, хубаво, българско слово. Или ще е най-банална и общоприета тирада от хвалби и самохвалства, или ще е много ъглеста, ориентирана против някого и нещо. Чувствате, че думите не са се раждали в овала на човешкия мозък, а в квадратното пространство на сметачната машина с прекомерно стеснен указател. Плюс непоносимата неистина на обособени думи или цялостната им обезцененост.
Например, по какъв начин ви звучи „ другарю “?
При Захарий Стоянов тази дума е цялостна със смисъл, с живот, с хубост. При неговите днешни потомци тя не е повече от грозна нелепост, от щемпел за равнодушие по отношение на гибелта на нейното голямо наличие.
Някога самичък Вълко Червенков споделяше, че му се повдигало, когато четял български вестници. Червенков си отиде, само че вестниците, от които на всеки естествен човек се повдига останаха.
Струва ми се, че едно от най-ужасните санкции, на които човек в България през днешния ден може да бъде подложен, е да го накарат да чете или да му бъдат четени български ВЕСТНИЦИ, освен това и ония, които имат литературни искания. Това е най-крещящата, най-невъобразимата манифестация на НЕПОБЕДИМА НЕГРАМОТНОСТ.
Това са пороища от безсмислено използвани думи, това е наводняване, потоп от думи, които най-после образуват сивото море, в което се дави освен цялата национална литература, само че и националният разсъдък. Кощунство е даже да се цитират пасажи от „ Работническо дело “ или какъв да е различен вестник. Познавам един български публицист, който реши да колекционира по-очебийните вестникарски нелепости. В скоро време той запълни с отрязъци кабинета си, по-късно хола, целия апартамент и най-после трябваше да спре своето занятие. Защото в устрема си да колекционира нелепостта, не му остана витално пространство.
Слушали ли сте изявления на български спортисти след завръщането им от следващи надпревари в чужбина? Човек може единствено да сведе глава от стеснение, че изключително тези от тях, които реализират международни резултати, не могат да кажат две човешки думи, а произнасят някакви ужасни, механичен скалъпени слова, че „ скачали и се борили “ с името на партията в уста. И освен това всеки вижда на лицата им, че те сами не имат вяра в това, което споделят. Кой трансформира тези млади и несъмнено положителни младежи в раздрънкани високоговорители?
Пак в един от последните броеве на „ Пламък “ има поместени към този момент обичайните цитати от кандидатстудентски работи. Картината като че си остава обречено потискаща. Защото не става дума за езика на неколцина младежи, които не блестят с особена просветеност, а въпросът е за голямото проваляне, нанесено от злоупотребата с езика от страна на вестници, радио, телевизия, оратори, беседчици, пропагандатори, писатели и най-много необразованите учители по литература, ония нещастни чиновници в просветното ведомство, които засипват с купища от словесна боклук естественото възприятие за хубост на словото, което имат учениците им. Сигурно има към този момент стотици решения и постановления по какъв начин образованието да се усъвършенства и по какъв начин това или това да се отстрани, а в реалност и това е игра на безсмислени думи – никакви решения и постановления, издадени от една незначителност против друга незначителност, не могат да излекуват заболяването. Защото, както споделих, тя не е болест на думите, а болест на наличието, на живота, на връзките. И по тази причина разговорът с „ бе “ носи на пиесите триумфът на достоверността. „ Стига, бе “ е по-достоверно от „ Стига “, „ Иди, бе “ е по-достоверно от „ Иди “. Някога Толстой сподели: „ Език мой – зложелател мой “.
Но явно Толстой е имал поради въпреки всичко откровеното отношение сред мисъл и дума, до момента в който в тази ситуация на българската словесна реалност въпросът е дълбокото отчуждение на дума и мисъл.
Но колкото и отчайващи да са образците на тази реалност, те не са и не могат да бъдат причина за заличаването на един език. Те могат да забавят за известно време развиването му, могат да помрачат хубостта му, могат да изтощят наличието на доста думи, само че не могат да унищожат разковничето на живота в него.
Тъкмо тъй като словото е животът.
И в случай че този живот е несъвършен на равнището на своята вестникарска повърхнина, то това напълно не значи, че някъде оттатък площадите и високоговорителите той не съществува в цялата си голяма дълбочина, с цялото си живо, естествено и самородно творчество, което основава и живия, натурален и саморасъл език.
Фактът, че от времето на Кирил и Методий, през двеста години гръцко иго, през петстотин години турско иго и през разните други робства, антични и модерни, българският език се е самосъхранил и е запазил непокътнати красивите си форми – е най-убедителното доказателство, че ще премине и през това наводняване на сивата незначителност.
И в този момент отвреме-навреме, въпреки и доста рядко, ненадейно някой улови тази заглъхнала музика на словото и я принуди да прозвучи, с цел да подсети за себе си. Не мога да скрия очарованието си от чудесния български език на новелата „ Последно лято “ на Йордан Радичков. Мисля, че това е един от най-хубавите написани български разкази, едно от в действителност редките феномени в нашата по-нова литература. Преди време Тодор Павлов се опита да разкритикува Радичков. Но Боже мой, по какъв начин един възрастен човек, който не знае български се осмелява да подлага на критика словото на един от малцината писатели, които знаят български. Казват, че посредствеността постоянно се е опитвала да удави това, което стои вън от нея. Щастие е, че рядко е успявала, тъй като както историята ни демонстрира, от посредствеността нищо не е останало, а това продължава да живее. И с помощта на това, за разлика от други нации, ние имаме привилегията да споделяме: „ Небето синее “. "
Георги Марков
„ Да “, споделих, ние можем да кажем: „ Небето синее “.
Той се усмихна и отвърна тъжно: „ А ние с нашия удивително богат език не можем да кажем: „ The sky blues “.
И това беше мотив да му опиша за преградата, в която евентуално всички преводачи от български са се сблъскали, за това, което е може би най-голямото благосъстояние и обаяние на българския език – глаголните времена. Тези в действителност невероятни глаголни времена, които дефинират освен времето на протичане на действието, само че и дистанцията на настоящото лице от него – били ли сте там, когато действието е протекло, или не сте били там. Всичките ми европейски преводачи, някои от които с превъзходна подготовка, издъхнаха при опита да преведат оня остарял български гробищен надпис: „ И да те е имало, отново те е нямало “. Да не приказваме за музиката на фразата, за нейната неземна усмихваща се горест, нито за голямата мъдрост. Просто се вслушайте в това „ ло “ – „ И да те е имало, отново те е нямало “. На кой език – на френски, на немски, на италиански или на британски можете да преведете това в действителност напълно звучене на мисъл и дума?
Далеч съм от всякаква патриотична екзалтираност, която да лишава правото на всички езици на света да бъдат еднообразно красиви, само че съм в правото си да се удивлявам на магията на родния си език, толкоз повече, че на него се показвам най-добре. Някой беше споделил, че няма грозни думи, а има грозни мисли. Бих възразил незабавно – както има грозни мисли, по този начин има и грозни думи. Колко пъти ми се е случвало да видя красиви мисли и усеща, облечени с отвратителните облекла на невъзможни думи, и противоположното – красиви слова, маскирали уродливите тела на своята същина. Понякога по този начин ми се е желало хората да онемеят или от устата им да излизат красиви звуци, или всеки да бъде някакъв автентичен свирач на личните си гласни струни, само че тогава съм разбирал, че в действителност не се дразня на словото, а на приказването.
Колко пъти приказването ме е убеждавало в несъвършеното ни притежаване на словото, в неспособността ни да показваме правилно мисли и усеща, какъв брой пъти определената дума освен не може да поеме ясното си наличие, само че безпощадно го смачква и сервира полумъртви изроди.
Колко пъти сме се измъчвали в търсене на несъществуващата дума, в намиране на единствения и несравним тон, който да отрази единствена и неповторима мисъл.
И какъв брой пъти е трябвало да стоим неми, неспособни да кажем с думи това, което има в нас. И най-лошото – какъв брой пъти произволът на думите ни е тласкал към произвол на мислите и на делата, тъй като това е измамата на приказването – че наличието остава несигурно.
Но словото? „ В началото беше словото! “
При различен случай преводачи от български се спънаха в различен израз. „ Той е сгрешен човек “. Те трябваше да се лутат сред „ подлудял “, „ смутен “, „ чудноват “, „ сбъркал “ и какви ли не по-близки и по-далечни синоними, тъй като се оказа безпределно мъчно да се откри в език като британския дума, която да значи, че този човек е сгрешен по рождение, че той е сгрешен по орис, че „ сбъркването “ в тази ситуация не е нито полудяване, нито комплициране, нито неточност, нито излизане отвън релсите, а несъгласието сред темперамент и орис, вътрешният трагизъм на индивида.
И в двата представени случая ние сме надалеч от надълбоко провинциалната езикова хубост, тъй като смисловата мощ и на двата израза е голяма, а оттова и тяхното звучене.
А тия дни, като прелиствах инцидентно един от последните броеве на „ Пламък “, едно много нещастно литературно списание, с изненада видях стихотворение на млад, чужд на мене стихотворец, в което като дивен рефрен вървеше стихът:
„ Тича, тича Луда Тича
Тича, тича Луда Тича… “
Прочетох стихотворението няколко пъти и бях изумен от възприятието за езикова хубост, която младият стихотворец изтръгваше от течението на Луда Тича.
Не зная тъкмо законите, по които живот и език са свързани и по какъв начин тъкмо те си въздействат. Но несъмнено връзката и въздействието съществуват. Сигурно е, че посредствеността на нравите води до опростачване на думите. Ако вземете стотиците български пиеси, изпонаписани в последните години и се взрете в разговора, вие ще се удивите на безкрайната приложимост на „ бе “ – „ Стига, бе “, Иди, бе “, „ Недей, бе “, „ Как си, бе? “, „ Дай, бе “, „ Бе, ти ли си, бе? “, „ Здрасти, бе! “.
Някои критици несъмнено биха нарекли това съвсем животинско „ бекане “ суровата прозаичност на живота, а аз бих споделил, че то е израз на просташка безцеремонност, зад която нормално стои ужасяваща незначителност. Спомням си фантазията на един млад български режисьор – да сложи българска пиеса без „ бе “. (Хайде, бе?)
И в същото време, в случай че желаете да почувствате най-недвусмислено езиковата бездна, издълбана допълнително от четвърт век в историята на един народ, прочетете още веднъж писателите от началото на века и тия от последните две петилетки. Без да се усмихвате, вземете „ Епопея на забравените “ на дядо Вазов или каквото желаете от Яворов и сравнете палитрата на думите от това време с тая, която ви сервират набедените казионни писатели и публицисти. Сравнете единствено словото. Сравнете съвсем приказното обаяние на бележките на Яворов от Франция с каквото желаете през днешния ден. Но дано не се позовавам единствено на един огромен стихотворец. Можете умерено да вземете доста от по-обикновените трудове от същото време, с цел да видите грижата и любовта към словото, които демонстрират удивителната просветеност и музикална сензитивност у това потомство, времето, когато пощенските раздавачи в България имат най-красивите почерци.
Да не приказваме за прелестта на дядо Влайковото слово, на буйната и пъстра тирада на Захарий Стоянов, Йовковата или Пелинова реч…
А сравнението със словото, което се произнася от разните типове оратори или това на вестници и списания, още по-категорично акцентира пропастта. Вгледайте се в метода на говорене на мнозина български днешни държавници (нямам поради ония, които приказват с съветски акцент). Почти невероятно е да чуете същинско, хубаво, българско слово. Или ще е най-банална и общоприета тирада от хвалби и самохвалства, или ще е много ъглеста, ориентирана против някого и нещо. Чувствате, че думите не са се раждали в овала на човешкия мозък, а в квадратното пространство на сметачната машина с прекомерно стеснен указател. Плюс непоносимата неистина на обособени думи или цялостната им обезцененост.
Например, по какъв начин ви звучи „ другарю “?
При Захарий Стоянов тази дума е цялостна със смисъл, с живот, с хубост. При неговите днешни потомци тя не е повече от грозна нелепост, от щемпел за равнодушие по отношение на гибелта на нейното голямо наличие.
Някога самичък Вълко Червенков споделяше, че му се повдигало, когато четял български вестници. Червенков си отиде, само че вестниците, от които на всеки естествен човек се повдига останаха.
Струва ми се, че едно от най-ужасните санкции, на които човек в България през днешния ден може да бъде подложен, е да го накарат да чете или да му бъдат четени български ВЕСТНИЦИ, освен това и ония, които имат литературни искания. Това е най-крещящата, най-невъобразимата манифестация на НЕПОБЕДИМА НЕГРАМОТНОСТ.
Това са пороища от безсмислено използвани думи, това е наводняване, потоп от думи, които най-после образуват сивото море, в което се дави освен цялата национална литература, само че и националният разсъдък. Кощунство е даже да се цитират пасажи от „ Работническо дело “ или какъв да е различен вестник. Познавам един български публицист, който реши да колекционира по-очебийните вестникарски нелепости. В скоро време той запълни с отрязъци кабинета си, по-късно хола, целия апартамент и най-после трябваше да спре своето занятие. Защото в устрема си да колекционира нелепостта, не му остана витално пространство.
Слушали ли сте изявления на български спортисти след завръщането им от следващи надпревари в чужбина? Човек може единствено да сведе глава от стеснение, че изключително тези от тях, които реализират международни резултати, не могат да кажат две човешки думи, а произнасят някакви ужасни, механичен скалъпени слова, че „ скачали и се борили “ с името на партията в уста. И освен това всеки вижда на лицата им, че те сами не имат вяра в това, което споделят. Кой трансформира тези млади и несъмнено положителни младежи в раздрънкани високоговорители?
Пак в един от последните броеве на „ Пламък “ има поместени към този момент обичайните цитати от кандидатстудентски работи. Картината като че си остава обречено потискаща. Защото не става дума за езика на неколцина младежи, които не блестят с особена просветеност, а въпросът е за голямото проваляне, нанесено от злоупотребата с езика от страна на вестници, радио, телевизия, оратори, беседчици, пропагандатори, писатели и най-много необразованите учители по литература, ония нещастни чиновници в просветното ведомство, които засипват с купища от словесна боклук естественото възприятие за хубост на словото, което имат учениците им. Сигурно има към този момент стотици решения и постановления по какъв начин образованието да се усъвършенства и по какъв начин това или това да се отстрани, а в реалност и това е игра на безсмислени думи – никакви решения и постановления, издадени от една незначителност против друга незначителност, не могат да излекуват заболяването. Защото, както споделих, тя не е болест на думите, а болест на наличието, на живота, на връзките. И по тази причина разговорът с „ бе “ носи на пиесите триумфът на достоверността. „ Стига, бе “ е по-достоверно от „ Стига “, „ Иди, бе “ е по-достоверно от „ Иди “. Някога Толстой сподели: „ Език мой – зложелател мой “.
Но явно Толстой е имал поради въпреки всичко откровеното отношение сред мисъл и дума, до момента в който в тази ситуация на българската словесна реалност въпросът е дълбокото отчуждение на дума и мисъл.
Но колкото и отчайващи да са образците на тази реалност, те не са и не могат да бъдат причина за заличаването на един език. Те могат да забавят за известно време развиването му, могат да помрачат хубостта му, могат да изтощят наличието на доста думи, само че не могат да унищожат разковничето на живота в него.
Тъкмо тъй като словото е животът.
И в случай че този живот е несъвършен на равнището на своята вестникарска повърхнина, то това напълно не значи, че някъде оттатък площадите и високоговорителите той не съществува в цялата си голяма дълбочина, с цялото си живо, естествено и самородно творчество, което основава и живия, натурален и саморасъл език.
Фактът, че от времето на Кирил и Методий, през двеста години гръцко иго, през петстотин години турско иго и през разните други робства, антични и модерни, българският език се е самосъхранил и е запазил непокътнати красивите си форми – е най-убедителното доказателство, че ще премине и през това наводняване на сивата незначителност.
И в този момент отвреме-навреме, въпреки и доста рядко, ненадейно някой улови тази заглъхнала музика на словото и я принуди да прозвучи, с цел да подсети за себе си. Не мога да скрия очарованието си от чудесния български език на новелата „ Последно лято “ на Йордан Радичков. Мисля, че това е един от най-хубавите написани български разкази, едно от в действителност редките феномени в нашата по-нова литература. Преди време Тодор Павлов се опита да разкритикува Радичков. Но Боже мой, по какъв начин един възрастен човек, който не знае български се осмелява да подлага на критика словото на един от малцината писатели, които знаят български. Казват, че посредствеността постоянно се е опитвала да удави това, което стои вън от нея. Щастие е, че рядко е успявала, тъй като както историята ни демонстрира, от посредствеността нищо не е останало, а това продължава да живее. И с помощта на това, за разлика от други нации, ние имаме привилегията да споделяме: „ Небето синее “. "
Георги Марков
Източник
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ