Икономисти: Увеличението на пенсионната вноска намалява дохода на всички работещи, а домакинствата са изправени пред влошаване на стандарта на живот
Възможно ли е хем да усилваме лавинообразно заплатите в обществения бранш, хем да поддържаме бюджетния недостиг в границите на 3% от Брутният вътрешен продукт съгласно фискалните правила на Европейски Съюз, хем да не усилваме данъчната тежест? Не е допустимо, несъмнено – едно от трите условия ще бъде нарушено, просто математиката не излиза. Тъй като е рисково още първият бюджет в евро да е с наднормен недостиг, а политически е невероятно да се изоставят поетите отговорности за покачвания на заплати, то предстоящо проектите на държавното управление за 2026 година включват повишение на данъчно-осигурителната тежест. На този стадий ръководещите оферират нарастване на пенсионната осигуровка с 2 пункта, както и следващо завишаване на оптималния застрахователен приход, този път – с 240 евро на месец.
Този метод почива най-много на мита, че поради плоския налог върху прихода от 10% България има ниска данъчна тежест върху работещите спрямо останалите европейски страни. Ако погледнем към цялостната тежест на данъчната и осигурителна система в относителен проект обаче откриваме, че това надалеч не е правилно. Спред последните налични данни за " данъчния чеп “ – разликата сред разхода за шеф и чистата заплата на служащия – в България той е малко под 35%, доста покрай междинната за Европейски Съюз стойност от 39%. Това се споделя в седмичния разбор на икономисдтите от ИПИ, представени от " Фокус ".
България надалеч не е и страната с най-ниска междинна данъчна тежест върху труда – в Нидерландия данъчният чеп е 28%, в Ирландия – 27%. Сред новите страни членки малко по-ниско данъчно-осигурително време имат първенците по напредък и вложения през последните години Полша и Литва, освен това с наклонност към спад, вместо нарастване. Няма потребност даже да намесваме качеството на обществените услуги, които служащите получават против данъчните и осигурителните си вноски. Казано по-просто, аргументът че тежестта на държавния бюджет у нас е ниска и внезапното ѝ повишение е някаква форма на нормализация не намира удостоверение в действителността.
Другото допустимо пояснение е, че държавното управление прави опит да се оправи с недостига на пенсионния фонд. По груби сметки обаче покачването на осигуровките покрива едвам 1/10 от прехвърлянето от държавния бюджет, с който се допълват приходите на пенсионния фонд. Собствените калкулации на осигурителния институт сочат, че с цел да се изплащат пенсиите без никакъв трансфер от държавния бюджет междинната пенсионна вноска към ДОО би трябвало да надвиши 37% – нарастване не с 2, а с над 20 процентни пункта.
Срещу нарастването на осигурителната вноска (и повдигане на оптималния застрахователен доход) не стои и покачване на пенсиите в бъдеще – размерът на новоотпуснатите се дефинира по същите правила, а осъвременяването на към този момент отпуснатите ще си следва швейцарското предписание. Колкото повече се вглеждаме, толкоз по-ясно става, че аргументите за покачването не са някаква изненадваща угриженост за бъдещата устойчивост на пенсионната система, а просто опит за спомагателни доходи, които да покрият упоритостите за от ден на ден обществени разноски без структурни промени.
Какви ще са обаче следствията? На първо място, нарастването на пенсионната вноска непосредствено понижава разполагаемия приход на всички работещи, или най-малко на работещите с заявен съгласно закона трудов контракт. На фона на ниския дял на спестяващите, това значи че доста семейства – най-много в групата на бедните – са изправени пред непосредствено утежняване на стандарта на живот поради решенията на държавното управление. Не е без значение и че по-малко разноски на семействата значи и стесняване на приходите от косвени налози и спад на икономическия напредък по линия на частното ползване.
Всяко покачване на данъчно-осигурителната тежест основава тласъци за укриване на налози и работа без официални контракти. Колкото по-висока тежестта, толкоз по-силни тласъците. Оценките на АИКБ за размера на сивата стопанска система сочат застой, само че комбинацията от скокообразен растеж на минималната заплата заради обвързването ѝ със междинната и покачване на осигурителната тежест е обезпечена рецепта за избутване на от ден на ден служащи отвън светлия пазар на труда (и към заплащане на 0% осигуровка, схваща се). Средносрочно се понижават и тласъците за труд като цяло; през днешния ден имаме рекордно ниска безработица, само че идната рецесия е зад ъгъла и вероятността още веднъж да се борим за всяко работно място не е нулева.
Какво да вършим вместо това? Целта на държавното управление би трябвало да е не спомагателното натоварване на служащите в светлата стопанска система, а оптималното разширение въз основата на данъкоплатците посредством стесняване на сивите практики – добра мярка би било намаляването на осигуровките, вместо повишението им. Колкото по-малка е тежестта, толкоз по-малка повода да не се заплаща и да се укрива приход. Трябва да прекратим и порочната процедура да се прави обществена политика през пенсиите, което е измежду значимите аргументи за големия недостиг през днешния ден, а средносрочно – да мислим за промяна на пенсионния модел в посока на повече персонални спестявания, което да разтовари държавния разходо-покривен фонд.
Този метод почива най-много на мита, че поради плоския налог върху прихода от 10% България има ниска данъчна тежест върху работещите спрямо останалите европейски страни. Ако погледнем към цялостната тежест на данъчната и осигурителна система в относителен проект обаче откриваме, че това надалеч не е правилно. Спред последните налични данни за " данъчния чеп “ – разликата сред разхода за шеф и чистата заплата на служащия – в България той е малко под 35%, доста покрай междинната за Европейски Съюз стойност от 39%. Това се споделя в седмичния разбор на икономисдтите от ИПИ, представени от " Фокус ".
България надалеч не е и страната с най-ниска междинна данъчна тежест върху труда – в Нидерландия данъчният чеп е 28%, в Ирландия – 27%. Сред новите страни членки малко по-ниско данъчно-осигурително време имат първенците по напредък и вложения през последните години Полша и Литва, освен това с наклонност към спад, вместо нарастване. Няма потребност даже да намесваме качеството на обществените услуги, които служащите получават против данъчните и осигурителните си вноски. Казано по-просто, аргументът че тежестта на държавния бюджет у нас е ниска и внезапното ѝ повишение е някаква форма на нормализация не намира удостоверение в действителността.
Другото допустимо пояснение е, че държавното управление прави опит да се оправи с недостига на пенсионния фонд. По груби сметки обаче покачването на осигуровките покрива едвам 1/10 от прехвърлянето от държавния бюджет, с който се допълват приходите на пенсионния фонд. Собствените калкулации на осигурителния институт сочат, че с цел да се изплащат пенсиите без никакъв трансфер от държавния бюджет междинната пенсионна вноска към ДОО би трябвало да надвиши 37% – нарастване не с 2, а с над 20 процентни пункта.
Срещу нарастването на осигурителната вноска (и повдигане на оптималния застрахователен доход) не стои и покачване на пенсиите в бъдеще – размерът на новоотпуснатите се дефинира по същите правила, а осъвременяването на към този момент отпуснатите ще си следва швейцарското предписание. Колкото повече се вглеждаме, толкоз по-ясно става, че аргументите за покачването не са някаква изненадваща угриженост за бъдещата устойчивост на пенсионната система, а просто опит за спомагателни доходи, които да покрият упоритостите за от ден на ден обществени разноски без структурни промени.
Какви ще са обаче следствията? На първо място, нарастването на пенсионната вноска непосредствено понижава разполагаемия приход на всички работещи, или най-малко на работещите с заявен съгласно закона трудов контракт. На фона на ниския дял на спестяващите, това значи че доста семейства – най-много в групата на бедните – са изправени пред непосредствено утежняване на стандарта на живот поради решенията на държавното управление. Не е без значение и че по-малко разноски на семействата значи и стесняване на приходите от косвени налози и спад на икономическия напредък по линия на частното ползване.
Всяко покачване на данъчно-осигурителната тежест основава тласъци за укриване на налози и работа без официални контракти. Колкото по-висока тежестта, толкоз по-силни тласъците. Оценките на АИКБ за размера на сивата стопанска система сочат застой, само че комбинацията от скокообразен растеж на минималната заплата заради обвързването ѝ със междинната и покачване на осигурителната тежест е обезпечена рецепта за избутване на от ден на ден служащи отвън светлия пазар на труда (и към заплащане на 0% осигуровка, схваща се). Средносрочно се понижават и тласъците за труд като цяло; през днешния ден имаме рекордно ниска безработица, само че идната рецесия е зад ъгъла и вероятността още веднъж да се борим за всяко работно място не е нулева.
Какво да вършим вместо това? Целта на държавното управление би трябвало да е не спомагателното натоварване на служащите в светлата стопанска система, а оптималното разширение въз основата на данъкоплатците посредством стесняване на сивите практики – добра мярка би било намаляването на осигуровките, вместо повишението им. Колкото по-малка е тежестта, толкоз по-малка повода да не се заплаща и да се укрива приход. Трябва да прекратим и порочната процедура да се прави обществена политика през пенсиите, което е измежду значимите аргументи за големия недостиг през днешния ден, а средносрочно – да мислим за промяна на пенсионния модел в посока на повече персонални спестявания, което да разтовари държавния разходо-покривен фонд.
Източник: focus-news.net
КОМЕНТАРИ