Колко древно е богомилството?
Възможно ли е богомилството – този необикновен тип религиозно обучение – да се появява още в първите десетилетия от нашата епоха? Именно за това упорстват късните му апологети. Според една от версиите им Тайната книга на богомилите е дело на св. Климент I, който е римски папа за интервала от края на 80-те до края на 90-те години след Христа.
В житието на св. Климент I се показва, че той е измежду най-близките съратници на св. деятел Павел по време на престоя му в Рим. Като наказване за положителните си каузи в интерес на Църквата, Климент е заточен по заповед на император Траян (98-117 г.) в Херсон на Кримския полуостров, където малко по-късно умира от мъченическа гибел. Мощите му са чудодейно открити от светите братя Кирил и Методий през 861 година, по време на задачата им в Хазарския хаганат, а по-късно част от тях са върнати в родния му град Рим. Този св. Климент, папа римски е провидян като първоучител на богомилите. В подобен случай богомилското обучение ще се окаже доста по-древно от разните други ереси, които всекидневно се сочат за негова основа (масалианство, несторианство, павликянство, манихейство и пр.). За идейни вдъхновители на това, което се назовава богомилство, част от късните богомили считат както св. Климент, по този начин и св. деятел Павел.
Поп разколник проповядва разкол, рисунка от началото на XV в.
Каква е историческата аргументация на тези паралели? При другите си задачи в източната част на Римската империя св. деятел Павел поддържа връзка с хора, изповядващи тракийски орфизъм. По това време орфизмът не носи такова название, само че става дума за същото това духовно обучение, което е толкоз близко и с доста допирни точки до християнството. Основната непосредственост е въз основата на религиозна религия в безсмъртието на човешката душа. Освен това Божият делегат (Синът божии) и Богочовек е и Създател на вселената (демиург и херос), и Цар на хората. Каквото е Христос за християните, това е тракийският цар в доктрината на тракийския орфизъм. Вярва се, че след гибелта си този тракийски цар продължава да живее, трансформирайки се в господ. Затова му се строи храм, който в действителност е и негова гробница, употребена от „ оглашените “, „ белия народ “ в тракийския орфизъм, с цел да вървят и да му се поклонят като на господ. Царският живот, от раждане до гибелта (която не е същинска), символизира кръговратът на живота и плодородието на природата. Природата (земята) е жива, когато дава плод, а по-късно заспива през зимата, с цел да се разсъни още веднъж през пролетта. Затова и царят в никакъв случай не умира дефинитивно, а в един миг е възкресен.
Вярата във величието на една настрана взета човешка душа (царската) при орфиците доста бързо се обръща в християнската религия във безсмъртието на всички души при новопокръстените всред тях. Ето за какво съгласно тези тълкования Христовото обучение има подобен триумф измежду орфиците в Тракия и Македония, защото то е вкоренено в мирогледа им. Тези някогашни орфици, а от I в. нататък първи християни, имат себе си за най-чисти вярващи, за „ положителни хора “ и за „ същински християни. “ Именно те влизат в спор с новопокръстения през IX в. български народ и са наречени от него „ богомили. “
Представянето в добра светлина на приелите християнството орфици, след това станали богомили, несъмнено, е недопустим от църковна позиция. Той е разумен, стреми се да „ опише “ и обясни образно чудото в християнството. А обяснението заличава чудото. Тук разказът е за една еволюция. Тя обаче не е от нисше към висше създание (от амеба и чехълче към маймуна и човек), а от нисши към висши „ учения “ и „ доктрини “. Логиката е тази: тракийският орфизъм, изповядван под една или друга форма в средиземноморския свят, възхожда в ортодоксално (православно) християнство, което по-късно се „ развива “ в други сходни на християнството „ учения “ – манихейство (II в.), масалианство (IV в.), павликянство (VII в.), богомилство и албигойство (X в.) и други В случая се не помни, че християнството е не просто обучение, а удостоверение на чудото. Мисията да бъде негов очевидец до края на дните (чрез литургии, църковни празници и пр.) си слага християнската Църква.
Различните разколнически учения, измежду които и богомилството, без значение дали произлизат още от първите десетилетия след Христа или епохи по-късно, постоянно се стремят да изобличат Църквата и по този метод влизат във омраза с нея. По пътя на отрицанието на християнската черква (като призвана да свидетелства за чудото на християнството до края на дните), всяко еретическо обучение основава своя черква. Затова в случай че се одобри за богомилство всяко еретическо обучение, което отхвърля Църквата, само че в действителност я умножава в света – то боомилсата история в действителност е забележителна по-древна от времето на цар Петър и поп Богомил (X в.) и е обвързвана с орфизма от I в. сл. Хр.
Църковен събор против богомилството, призован от сръбския държател Стефан Неманя. Фреска от 1290 година
