Писателят Йото Пацов: Кирил и Методий са равноапостоли, приравнени с учениците на Исус Христос!
Във всеки преподавател в действителност живее по един деятел
"Още при канонизацията на двамата братя преди повече от хилядолетие те биват провъзгласени за равноапостоли, което ще рече, че християнската традиция приравнява стореното от тях към делото на първите възпитаници на Иисус Христос - апостолите. Националните езици, включително и българският, са скъпоценните камъни в короната на международната просвета. Думи от житието на Константин Философ са основа на европейското Възраждане.
В Русия нараства броят на учени, откриватели и хора на словото, за които историческата истина е по-скъпа от пропагандната обстановка. Учителите могат да спасят България – тази към този момент не, само че бъдещата най-малко. Защото във всеки преподавател в действителност живее по един деятел. "
Това съобщи в изявление за писателят Йото Пацов.
- Г-н Пацов, празникът на Светите братя Кирил и Методий ли е най-големият български празник за вас! Какъв е техният принос за одобряване на българската еднаквост?
- Да, това несъмнено е най-големият български празник. Нашата история има за собствен връх изключителното дело на светите братя Кирил и Методий, само че освен тъй като този ден е апотеоз на българския дух, само че и тъй като бележи революционния принос на солунските братя в духовното развиване на Европа. Изумителното им мъжество и провидческото им служение унищожават догмата за триезичието в християнската вяра и таман това става насочна точка за културния напредък на Стария континент – по този начин европейската цивилизация стига крайбрежията на Ледовития океан. Българското православие основава освен почвата за духовния растеж на народите от Централна, Източна и Северна Европа, само че се трансформира и в държавнотворчески фактор за доста от тях и на първо място за Русия. За страдание делото на светите братя към момента не е осъзнато в цялост, към момента учебникарските ни показа се лимитират с тяхното “просветителство”, без да стигнат до същинското схващане на тяхната цивилизаторска задача.
Не вникваме даже в очевидното - още при канонизацията на двамата братя преди повече от хилядолетие те биват провъзгласени за равноапостоли, което ще рече, че християнската традиция приравнява стореното от тях към делото на първите възпитаници на Иисус Христос - апостолите, популяризирали християнската вяра из целия свят. Не е чудно и изненадващо изказванието, че те са същински възпитаници на св. деятел Павел, посял семето на новата вяра за пръв път в Европа точно в земите на българите.
Техният необикновен принос в съкровищницата на международната религиозна и духовна просвета се признава от всички и до през днешния ден, различен е въпросът, че са обект на най-различни спекулации и фалшификации, подбудени основно от безсрамието на политическата обстановка в Северна Македония да вземем за пример. Удивително също е постоянството, с което в Русия и Украйна виталната към момента “съветска историческа школа” изобщо подценява потвърдената теза за българския им генезис, както и обстоятелството, че точно българите слагат началото на съветското православие и просвета. Понятно е – Москва постоянно е желала да наследи Константинопол, откакто след толкоз старания не съумя да го завладее. Но това е друга тематика.
За страдание, както България изобщо, по този начин в частност и българските учени също към момента са в дълг към светите братя, към техните възпитаници и почитатели, изобщо към българската просвета в качеството и на майка на цялата славянска просвета и основна част от фундамента на международната просвета и нематериалност.
- Какво е за вас българският език, ще го запазим ли? Какво са за вас българските букви във време, когато падат езиковите бариери?
- А падат ли? Българите и в този момент гледат на езиковото чуждопоклонство и с отвращение, и с подбив. Политическите ни микроби пък усърдно саботират приемането на закон за българския език, сякаш с цел да насърчават вакханалията на англосаксонската лексика по табели, реклами, телевизионни и радиостудия, печатни издания и така нататък Очевидно за някои е мъчно да схванат, че националните езици, включително и българският, са скъпоценните камъни в короната на международната просвета. А и по какъв начин да го разбере дебилът, който е кръстил кръчмата си „ Рай”, само че с цел да е понятно за всички чужденци го е изписал с български букви над входа: „ Парадайс”. Така че превъзмогването на езиковите бариери би трябвало да става като учим, опознаваме и се радваме на непознатите езици, само че не заличаваме нашия си. Ще го запазим, несъмнено. Човешката цивилизация е надживяла доминантата на латинския, испанския, френския език, ще надживее и британския. Всяка империя постанова своя език – от време на време даже със средствата на геноцида. А ние пък постоянно сме оцелявали – било е турско, гръцко – нееднократно, само че на всяко духовно насилничество сме противопоставяли религия и език. Затова сме безконечни.
- Коментирайте тези слова от житието и битието на Константин Философ: “Не пада ли от Бога дъжд еднообразно за всички? Също и слънцето не грее ли на всички? Не дишаме ли всички еднообразно въздух? Как вие не се срамувате, като определяте единствено три езика, а желаете всички други племена и нации да бъдат слепи и глухи? “. Не звучат ли прекомерно съвременно в модерна Европа?
- Звучат не просто съвременно – блазня се да кажа, че тези думи лежат в основата на Европейското възобновление, че без тази квас за хляба на Просвещението той евентуално щеше да се изпече в горнилото на историята доста по-късно.
- В последно време и в Русия от ден на ден учени и общественици признават, че таман България е дала "на вси славяни книги да четат... " Вашият коментар?
- Да, там явно също нараства броят на учени, откриватели и хора на словото, за които историческата истина е по-скъпа от пропагандната обстановка. Точно заради тази похвална наклонност звучат неуместно политически заявки на съветски водачи за идването на славянските букви от македонските лимити – с ясно обръщение за поддръжка на българомразците измежду братята ни във Вардарско. Но желая да кажа, че аз самият съм се срещал с сътрудници публицисти и писатели, с преподаватели в Московския държавен университет, със свещенослужители в Киево-Печорската лавра, в съветската Велика светогорска лавра „ Св. Атанасий” и на доста други места, които не слагат под подозрение произхода на Светите братя, както и великият принос на българите във въздигането на съветското православно общество и просвета – задоволително е да споменем например делото на св. Киприян, патриарх Киевски, Литовски и на цяла Русия, на литовския митрополит Григорий Цамблак и на голям брой други български подвижници.
- Много учебни заведения се закриха през последните тридесетина години. Едва тез дни учителят като че ли още веднъж стартира да се издига на някакъв фундамент. Учителите ли са нашето избавление, те ли са апостолите на нашия ден?
- Святата персона на учителя има първо място на пиедестала на националната благодарност. За страдание тази най-висока българска служба бе подложена на колосален напън за превръщането и в чиновническа службица, безгласна и съгласна, и апостолската и роля бе сведена от нискочели духовни джуджета до наблюдаващ и регистратор, който промива девствените мозъци на бъдещия електорат. Образованието ни през разрухата на безконечния ни преход от разруха към неуспеха също се срина по гибелното надолнище, сходно на стопанската система, селското стопанство, опазването на здравето, културата и какво ли още не. Напълно изличен от съзнанието ни е заветът на античните, записан от св. Константин Преславски в неговия „ Проглас към Евангелието”: „ Слушайте, цялостен славянски народе, слушайте Словото... безкнижната душа мъртва се явява у хората. Голи са без книги всички нации.”!
Не се колебая – хиляди и хиляди учители в България имат способността, уменията, желанието и вярата да изпълнят дълга си към бъдещите генерации на горкото ни Отечество, в случай че ги освободят от оковите на бюрокрацията и политическата настойчивост и престанат да ги опълчват на учениците в името на някакви лигаво-либерални „ ценности”. Те в действителност могат да спасят България – тази към този момент не, само че бъдещата най-малко. Защото във всеки преподавател в действителност живее по един деятел.
- Г-н Пацов, за кои българи се сещате с религия и поклонение на Светия празник?
- Ние на Балканите не учим историята. Ние я изповядваме. Историята за нас не е единствено това, което се е случило, то е единствено част от нея, и то не най-важната. А най-важната е по какъв начин ще го разкажем, на кого ще го разкажем и какво ще реализираме с този роман. Тук още от времето на троглодитите и рисунките им по стените на пещерите са знаели това, което римляните дефинирали едвам в младостта на Европа – че казаното отлита, а написаното остава. И изцяло естествено на този празник си напомням писмовни хора, оставили незабравим белег в националната памет – като да вземем за пример роденият във Велес Йордан Хаджиконстантинов – Джинот, който през 1851 година написа: „ Прави болгарин не лажи, не завидуе, не денгубуе, не лицемерствуе, не блудуе, за печена кокошка верата не разменуе… Поистине немо по-величество от болгарин. Аз самичък болгарин и моето благородно болгарство не ма допуща да не бидам добр, по тази причина имам вера и вяра и обич и человечество и учителство. Нек служам роду моему, в случай че е и за крива бога! Не е почтено мене болгарину да отчаявам и да врякам зло за зло. Болгарин е фен сякое положително. Болгарин е срамотия да се отрицава от свойат жанр и язик!”.
За мнозина се сещам през днешния ден, мъчно е да ги изброя – хората от бесарабските села Задунаевка и Нова Ивановка Българска и тяхната респект към Ботев и Старото Отечество, приятелите ми от стотиците опустошени, че и рухнали учебни заведения и читалища из България, преживяващите дните си в недостиг писатели и поети, художници, актьори, музиканти… Но се сещам и за титаничния ваятел Цвятко Сиромашки, и за тънкострунния стихотворец Николай Милчев, и за сладкодумния публицист Васко Жеков, и за искрометния артист Герасим Георгиев – Геро, и за патриота Ангел Колев с плана му „ За буквите” от Филаделфия, и за приятелите от „ Точка БГ” с тяхната музика от небесните сфери, и за хилядите мои познати и непознати другари и спътници към сърцето на България – те са повода то да бие.
- Разкажете за най-новата си книга "Реката тук е ламя ".
- Родът ми е от едно магическо село в поречието на Вит в Северна България – Ъглен. Преди го имаше в букварите на буквата Ъ – единственото село с тази писмен знак. Сега пребивавам там – в бащината, дедовата къща. И дедо, и баща си отпътуваха дружно с техния свят. А аз съм още тук и поддържам връзка с поколенията на техните другари – най-сладкодумните хора на земята, за които по-важно е какво ще кажеш на масата, в сравнение с какво ще сложиш на нея. Е, не че остава празна масата, само че по този начин е думата. И тук, като българите на всички места, си викаме „ наздраве” като вдигнем чашите. Но сме си изобретили и личен повсеместен тост, в който сме обобщили всичко и към който няма какво да се добави:
- Което е – това е! Комуто – каквото и колкото – толкоз! Кой коя си люби – нея да си вземе! Да живей България!
Та новата ми книга „ Реката тук е ламя” е цялостна с разкази, които с пролетната вода на Вита са нахлули в живота ми, минали са през незнайни въртопи и са се успокоили във вировете на реката, която тук е ламя и все къса по някоя златна ябълка от дните и нощите ни. А пък аз, с цел да запазя загатна, разказвам тези златни ябълки, с цел да запазя загатна за тях, и ги групирам. И този път подредих в кошницата на тази книга доста от тях.
- Подарете фрагмент от нея на читателите на Фрог нюз.
- Ето едно късче от цикъла „ Ъгленски заметувки” от книгата „ Реката тук е ламя”:
Ханко е гневен:
- Всяка заран по малкия екран ту един, ту различен мъмли, че България била дребна страна. Да си траем, че сме били дребна страна, да не даваме ум, че сме дребна страна, да не желаеме пари, че сме дребна страна, та и заплати, и пенсии, и детски, и всичко ни било малко, щот сме били дребна страна. Ай сиктир!
- Е, чак пък всичко да ни е малко… - успокоява го Харами Куто с харамийско намигане.
- Аз пък да ви кажа – прави са хората – взема отношение Цвятко Капитанина. – Аз нали се младоженец по Русия, и мина време, демокрацията избухна и при тях, отвориха се границите, и тъстът, бащата на Тамара сиреч, идва с влака. Ама нали кос-коджамити военачалник индивида, вземам решение аз да го срещам в Русе, да го не дръмелка влака до Плевен, пък и да му покажа това-онова пътьом – Търново, Ловеч. Та срещам го, качвам го в колата – и газ. Ама на изхода от Русе, на капепето, полиция. Те заман там си седат. Видех ги аз, подминах ги, и като се зададе отсреща кола – светнах с фаровете – вардат гадовете, сиреч, понижи и карай хрисимо. Светнах му аз, оня дигна ръка – благодарим, сиреч, и аз дигнах ръка – молим, сиреч. Иде втората – светкам и на нея, благодарим-молим. Иде трета – същото. Четвърта, пета, дванайста – същото. И генерала не устоя, вика: „ Ей, Цвятко, аз бях чувал, че България е дребна страна, но чак пък всички да се познавате! “. Разхилих се аз, но не му изяснявам, че по този начин се предизвестяваме за КАТ, и не преставам да светкам и да махам с ръка. И на мен ми махат. Облещи се индивидът, а пък на мен по този начин ми хареса, че където и да го возих тия две седмици, до момента в който ни беше на посетители, все светках с фаровете и все дигах ръка да приветствам сътрудниците. Мускулна тресчица получих, откачи ми се десницата, та вървях при бай Стоян от Полатен да ми я направи. Ама па кеф! Върви в този момент доказвай на генерала, че България е голема страна!
- Е, то като е за джумбиша – може, но на съществено не съм склонен! – не кандисва Ханко. – Един преди време нали беше писал – земя като човешка длан. Поезия, хубост! Ама като сме протегнали тая длан – нека некой ни пусне нещо, както сме клекнали в ъгъла на Европейския съюз…
- Малка – голема – нема значение, съгласно мен – боботи Тони Трактора. - Наша си е. Навремето като сгащили служителите на реда дедо Вълко го емнали на пердах, и го питат: „ Айде, за теб ясно, ами кажи – жена ти комунистка ли е? “. А той: „ Кому ниска, кому висока, на мене си ми е тъкмо, гусин старши! “. Та и на мене си ми е тъкмо България, да я постегнем и китка ще стане!
- Тъй си е, правилно – утвърждава Ханко. – Е го – лекар Тачо насреща – има ли двор? Един ръкав сред къщите. Ама като му е необятно сърцето на човек, пък и като има три каци и пет бидона за джибрите, и дамаджани за ракията, и бурета за виното, и качета за сланината, и каца за зелето, и свисла грозде и низи пипер, воден лук и чесън, и като е напълнил къщата с ястие и пиянство за деца и внуци, за жанр и приятели – кажи ми ти – дребен ли му е двора, или голем? Та тия работи се мерат не с педи и чупереци, а с хора. Голем ли е човек – и двора му е голем.
Интервю на Красен Бучков
"Още при канонизацията на двамата братя преди повече от хилядолетие те биват провъзгласени за равноапостоли, което ще рече, че християнската традиция приравнява стореното от тях към делото на първите възпитаници на Иисус Христос - апостолите. Националните езици, включително и българският, са скъпоценните камъни в короната на международната просвета. Думи от житието на Константин Философ са основа на европейското Възраждане.
В Русия нараства броят на учени, откриватели и хора на словото, за които историческата истина е по-скъпа от пропагандната обстановка. Учителите могат да спасят България – тази към този момент не, само че бъдещата най-малко. Защото във всеки преподавател в действителност живее по един деятел. "
Това съобщи в изявление за писателят Йото Пацов.
- Г-н Пацов, празникът на Светите братя Кирил и Методий ли е най-големият български празник за вас! Какъв е техният принос за одобряване на българската еднаквост?
- Да, това несъмнено е най-големият български празник. Нашата история има за собствен връх изключителното дело на светите братя Кирил и Методий, само че освен тъй като този ден е апотеоз на българския дух, само че и тъй като бележи революционния принос на солунските братя в духовното развиване на Европа. Изумителното им мъжество и провидческото им служение унищожават догмата за триезичието в християнската вяра и таман това става насочна точка за културния напредък на Стария континент – по този начин европейската цивилизация стига крайбрежията на Ледовития океан. Българското православие основава освен почвата за духовния растеж на народите от Централна, Източна и Северна Европа, само че се трансформира и в държавнотворчески фактор за доста от тях и на първо място за Русия. За страдание делото на светите братя към момента не е осъзнато в цялост, към момента учебникарските ни показа се лимитират с тяхното “просветителство”, без да стигнат до същинското схващане на тяхната цивилизаторска задача.
Не вникваме даже в очевидното - още при канонизацията на двамата братя преди повече от хилядолетие те биват провъзгласени за равноапостоли, което ще рече, че християнската традиция приравнява стореното от тях към делото на първите възпитаници на Иисус Христос - апостолите, популяризирали християнската вяра из целия свят. Не е чудно и изненадващо изказванието, че те са същински възпитаници на св. деятел Павел, посял семето на новата вяра за пръв път в Европа точно в земите на българите.
Техният необикновен принос в съкровищницата на международната религиозна и духовна просвета се признава от всички и до през днешния ден, различен е въпросът, че са обект на най-различни спекулации и фалшификации, подбудени основно от безсрамието на политическата обстановка в Северна Македония да вземем за пример. Удивително също е постоянството, с което в Русия и Украйна виталната към момента “съветска историческа школа” изобщо подценява потвърдената теза за българския им генезис, както и обстоятелството, че точно българите слагат началото на съветското православие и просвета. Понятно е – Москва постоянно е желала да наследи Константинопол, откакто след толкоз старания не съумя да го завладее. Но това е друга тематика.
За страдание, както България изобщо, по този начин в частност и българските учени също към момента са в дълг към светите братя, към техните възпитаници и почитатели, изобщо към българската просвета в качеството и на майка на цялата славянска просвета и основна част от фундамента на международната просвета и нематериалност.
- Какво е за вас българският език, ще го запазим ли? Какво са за вас българските букви във време, когато падат езиковите бариери?
- А падат ли? Българите и в този момент гледат на езиковото чуждопоклонство и с отвращение, и с подбив. Политическите ни микроби пък усърдно саботират приемането на закон за българския език, сякаш с цел да насърчават вакханалията на англосаксонската лексика по табели, реклами, телевизионни и радиостудия, печатни издания и така нататък Очевидно за някои е мъчно да схванат, че националните езици, включително и българският, са скъпоценните камъни в короната на международната просвета. А и по какъв начин да го разбере дебилът, който е кръстил кръчмата си „ Рай”, само че с цел да е понятно за всички чужденци го е изписал с български букви над входа: „ Парадайс”. Така че превъзмогването на езиковите бариери би трябвало да става като учим, опознаваме и се радваме на непознатите езици, само че не заличаваме нашия си. Ще го запазим, несъмнено. Човешката цивилизация е надживяла доминантата на латинския, испанския, френския език, ще надживее и британския. Всяка империя постанова своя език – от време на време даже със средствата на геноцида. А ние пък постоянно сме оцелявали – било е турско, гръцко – нееднократно, само че на всяко духовно насилничество сме противопоставяли религия и език. Затова сме безконечни.
- Коментирайте тези слова от житието и битието на Константин Философ: “Не пада ли от Бога дъжд еднообразно за всички? Също и слънцето не грее ли на всички? Не дишаме ли всички еднообразно въздух? Как вие не се срамувате, като определяте единствено три езика, а желаете всички други племена и нации да бъдат слепи и глухи? “. Не звучат ли прекомерно съвременно в модерна Европа?
- Звучат не просто съвременно – блазня се да кажа, че тези думи лежат в основата на Европейското възобновление, че без тази квас за хляба на Просвещението той евентуално щеше да се изпече в горнилото на историята доста по-късно.
- В последно време и в Русия от ден на ден учени и общественици признават, че таман България е дала "на вси славяни книги да четат... " Вашият коментар?
- Да, там явно също нараства броят на учени, откриватели и хора на словото, за които историческата истина е по-скъпа от пропагандната обстановка. Точно заради тази похвална наклонност звучат неуместно политически заявки на съветски водачи за идването на славянските букви от македонските лимити – с ясно обръщение за поддръжка на българомразците измежду братята ни във Вардарско. Но желая да кажа, че аз самият съм се срещал с сътрудници публицисти и писатели, с преподаватели в Московския държавен университет, със свещенослужители в Киево-Печорската лавра, в съветската Велика светогорска лавра „ Св. Атанасий” и на доста други места, които не слагат под подозрение произхода на Светите братя, както и великият принос на българите във въздигането на съветското православно общество и просвета – задоволително е да споменем например делото на св. Киприян, патриарх Киевски, Литовски и на цяла Русия, на литовския митрополит Григорий Цамблак и на голям брой други български подвижници.
- Много учебни заведения се закриха през последните тридесетина години. Едва тез дни учителят като че ли още веднъж стартира да се издига на някакъв фундамент. Учителите ли са нашето избавление, те ли са апостолите на нашия ден?
- Святата персона на учителя има първо място на пиедестала на националната благодарност. За страдание тази най-висока българска служба бе подложена на колосален напън за превръщането и в чиновническа службица, безгласна и съгласна, и апостолската и роля бе сведена от нискочели духовни джуджета до наблюдаващ и регистратор, който промива девствените мозъци на бъдещия електорат. Образованието ни през разрухата на безконечния ни преход от разруха към неуспеха също се срина по гибелното надолнище, сходно на стопанската система, селското стопанство, опазването на здравето, културата и какво ли още не. Напълно изличен от съзнанието ни е заветът на античните, записан от св. Константин Преславски в неговия „ Проглас към Евангелието”: „ Слушайте, цялостен славянски народе, слушайте Словото... безкнижната душа мъртва се явява у хората. Голи са без книги всички нации.”!
Не се колебая – хиляди и хиляди учители в България имат способността, уменията, желанието и вярата да изпълнят дълга си към бъдещите генерации на горкото ни Отечество, в случай че ги освободят от оковите на бюрокрацията и политическата настойчивост и престанат да ги опълчват на учениците в името на някакви лигаво-либерални „ ценности”. Те в действителност могат да спасят България – тази към този момент не, само че бъдещата най-малко. Защото във всеки преподавател в действителност живее по един деятел.
- Г-н Пацов, за кои българи се сещате с религия и поклонение на Светия празник?
- Ние на Балканите не учим историята. Ние я изповядваме. Историята за нас не е единствено това, което се е случило, то е единствено част от нея, и то не най-важната. А най-важната е по какъв начин ще го разкажем, на кого ще го разкажем и какво ще реализираме с този роман. Тук още от времето на троглодитите и рисунките им по стените на пещерите са знаели това, което римляните дефинирали едвам в младостта на Европа – че казаното отлита, а написаното остава. И изцяло естествено на този празник си напомням писмовни хора, оставили незабравим белег в националната памет – като да вземем за пример роденият във Велес Йордан Хаджиконстантинов – Джинот, който през 1851 година написа: „ Прави болгарин не лажи, не завидуе, не денгубуе, не лицемерствуе, не блудуе, за печена кокошка верата не разменуе… Поистине немо по-величество от болгарин. Аз самичък болгарин и моето благородно болгарство не ма допуща да не бидам добр, по тази причина имам вера и вяра и обич и человечество и учителство. Нек служам роду моему, в случай че е и за крива бога! Не е почтено мене болгарину да отчаявам и да врякам зло за зло. Болгарин е фен сякое положително. Болгарин е срамотия да се отрицава от свойат жанр и язик!”.
За мнозина се сещам през днешния ден, мъчно е да ги изброя – хората от бесарабските села Задунаевка и Нова Ивановка Българска и тяхната респект към Ботев и Старото Отечество, приятелите ми от стотиците опустошени, че и рухнали учебни заведения и читалища из България, преживяващите дните си в недостиг писатели и поети, художници, актьори, музиканти… Но се сещам и за титаничния ваятел Цвятко Сиромашки, и за тънкострунния стихотворец Николай Милчев, и за сладкодумния публицист Васко Жеков, и за искрометния артист Герасим Георгиев – Геро, и за патриота Ангел Колев с плана му „ За буквите” от Филаделфия, и за приятелите от „ Точка БГ” с тяхната музика от небесните сфери, и за хилядите мои познати и непознати другари и спътници към сърцето на България – те са повода то да бие.
- Разкажете за най-новата си книга "Реката тук е ламя ".
- Родът ми е от едно магическо село в поречието на Вит в Северна България – Ъглен. Преди го имаше в букварите на буквата Ъ – единственото село с тази писмен знак. Сега пребивавам там – в бащината, дедовата къща. И дедо, и баща си отпътуваха дружно с техния свят. А аз съм още тук и поддържам връзка с поколенията на техните другари – най-сладкодумните хора на земята, за които по-важно е какво ще кажеш на масата, в сравнение с какво ще сложиш на нея. Е, не че остава празна масата, само че по този начин е думата. И тук, като българите на всички места, си викаме „ наздраве” като вдигнем чашите. Но сме си изобретили и личен повсеместен тост, в който сме обобщили всичко и към който няма какво да се добави:
- Което е – това е! Комуто – каквото и колкото – толкоз! Кой коя си люби – нея да си вземе! Да живей България!
Та новата ми книга „ Реката тук е ламя” е цялостна с разкази, които с пролетната вода на Вита са нахлули в живота ми, минали са през незнайни въртопи и са се успокоили във вировете на реката, която тук е ламя и все къса по някоя златна ябълка от дните и нощите ни. А пък аз, с цел да запазя загатна, разказвам тези златни ябълки, с цел да запазя загатна за тях, и ги групирам. И този път подредих в кошницата на тази книга доста от тях.
- Подарете фрагмент от нея на читателите на Фрог нюз.
- Ето едно късче от цикъла „ Ъгленски заметувки” от книгата „ Реката тук е ламя”:
Ханко е гневен:
- Всяка заран по малкия екран ту един, ту различен мъмли, че България била дребна страна. Да си траем, че сме били дребна страна, да не даваме ум, че сме дребна страна, да не желаеме пари, че сме дребна страна, та и заплати, и пенсии, и детски, и всичко ни било малко, щот сме били дребна страна. Ай сиктир!
- Е, чак пък всичко да ни е малко… - успокоява го Харами Куто с харамийско намигане.
- Аз пък да ви кажа – прави са хората – взема отношение Цвятко Капитанина. – Аз нали се младоженец по Русия, и мина време, демокрацията избухна и при тях, отвориха се границите, и тъстът, бащата на Тамара сиреч, идва с влака. Ама нали кос-коджамити военачалник индивида, вземам решение аз да го срещам в Русе, да го не дръмелка влака до Плевен, пък и да му покажа това-онова пътьом – Търново, Ловеч. Та срещам го, качвам го в колата – и газ. Ама на изхода от Русе, на капепето, полиция. Те заман там си седат. Видех ги аз, подминах ги, и като се зададе отсреща кола – светнах с фаровете – вардат гадовете, сиреч, понижи и карай хрисимо. Светнах му аз, оня дигна ръка – благодарим, сиреч, и аз дигнах ръка – молим, сиреч. Иде втората – светкам и на нея, благодарим-молим. Иде трета – същото. Четвърта, пета, дванайста – същото. И генерала не устоя, вика: „ Ей, Цвятко, аз бях чувал, че България е дребна страна, но чак пък всички да се познавате! “. Разхилих се аз, но не му изяснявам, че по този начин се предизвестяваме за КАТ, и не преставам да светкам и да махам с ръка. И на мен ми махат. Облещи се индивидът, а пък на мен по този начин ми хареса, че където и да го возих тия две седмици, до момента в който ни беше на посетители, все светках с фаровете и все дигах ръка да приветствам сътрудниците. Мускулна тресчица получих, откачи ми се десницата, та вървях при бай Стоян от Полатен да ми я направи. Ама па кеф! Върви в този момент доказвай на генерала, че България е голема страна!
- Е, то като е за джумбиша – може, но на съществено не съм склонен! – не кандисва Ханко. – Един преди време нали беше писал – земя като човешка длан. Поезия, хубост! Ама като сме протегнали тая длан – нека некой ни пусне нещо, както сме клекнали в ъгъла на Европейския съюз…
- Малка – голема – нема значение, съгласно мен – боботи Тони Трактора. - Наша си е. Навремето като сгащили служителите на реда дедо Вълко го емнали на пердах, и го питат: „ Айде, за теб ясно, ами кажи – жена ти комунистка ли е? “. А той: „ Кому ниска, кому висока, на мене си ми е тъкмо, гусин старши! “. Та и на мене си ми е тъкмо България, да я постегнем и китка ще стане!
- Тъй си е, правилно – утвърждава Ханко. – Е го – лекар Тачо насреща – има ли двор? Един ръкав сред къщите. Ама като му е необятно сърцето на човек, пък и като има три каци и пет бидона за джибрите, и дамаджани за ракията, и бурета за виното, и качета за сланината, и каца за зелето, и свисла грозде и низи пипер, воден лук и чесън, и като е напълнил къщата с ястие и пиянство за деца и внуци, за жанр и приятели – кажи ми ти – дребен ли му е двора, или голем? Та тия работи се мерат не с педи и чупереци, а с хора. Голем ли е човек – и двора му е голем.
Интервю на Красен Бучков
Източник: dunavmost.com
КОМЕНТАРИ