Във Вашингтон рядко се случва нещо по-тихо от гръмотевица, което

ИЗВЪНРЕДНО ОПАСНАТА ИЛЮЗИЯ Е РАЗБИТА: Как прецакаха възможността на Тръмп еднолично да предаде Украйна на Путин

Във Вашингтон рядко се случва нещо по-тихо от мълния, което да има резултата на земетресение. Но тъкмо това направи Конгресът на Съединени американски щати единствено преди 3 дни. Без фанфари, без речи за историята, без трагични конференции Конгресът на Съединени американски щати одобри Закона за националната защита за 2026 година, прочут като NDAA.

Това е годишният закон, който не просто дефинира военния бюджет, а фиксира рамките, в които президентът може да води политика по въпросите на сигурността с едно ясно обръщение – американският президент няма да взема решение самичък ориста на Украйна, НАТО и Европа.

Важно конкретизиране:
NDAA не е пожелателен документ. Това е наложителен закон, който президентът или подписва, или рискува пряк конфликт с Конгреса и съдилищата.

За да се разбере какво в действителност се случва, първо би трябвало да махнем една рискова заблуда

Илюзията, че външната политика на Съединените щати се прави единствено в Белия дом.
Илюзията, че Европа постоянно ще следва, каквото и да реши американският президент.
Илюзията, че „ мирът “ постоянно е нещо положително, без значение по какъв начин и на каква цена се реализира.

Случващото се към Украйна през последните месеци е тъкмо моментът, в който тези илюзии започнаха да се разпадат една по една.

Първата нишка: Тръмп и логиката на договорката

Доналд Тръмп не гледа на света като на система от съюзи, салда и дълготрайни архитектури. Той гледа на него като на поредност от покупко-продажби. Бързи, зрелищни, лични. Кой печели повече, кой губи по-малко, кой наподобява „ мощен “ най-после.

В тази логичност Украйна не е стратегически сътрудник, а проблем, който би трябвало да бъде „ затворен “. Войната пречи. Войната коства пари. Войната държи Европа нервна. Затова решението, което Тръмп търси, не е обективен мир, а бързо съглашение. Дори и то да значи териториални отстъпки. Дори и то да значи легитимиране на съветската експанзия.

Точно тук стартира конфликтът.

Както към този момент отбелязахме Конгресът на Съединени американски щати одобри Закона за националната защита за 2026 година, прочут като NDAA. Този път обаче в текста бяха включени разпореждания, които имат директно и неотложно отражение върху войната в Украйна, ролята на НАТО и пълномощията на президента Доналд Тръмп.

Законът беше направен и прокаран от двупартийно болшинство в Камарата на представителите, в това число основни републиканци от комисията по въоръжените сили. Именно това го прави изключително индикативен – не става дума за конфликт сред демократи и републиканци, а за институционална реакция против риск, който от ден на ден конгресмени започнаха да виждат като стратегически.

В признатия текст категорично се не разрешава на президента еднолично да изтегля обилни американски военни сили от Европа без утвърждението на Конгреса и съвещания с НАТО. Освен това се подсигурява базова военна помощ за Украйна в размер на стотици милиони долари, даже при вероятно прекъсване на изключителните пакети от страна на Белия дом.

В закона Русия е дефинирана като съществена опасност за европейската сигурност, което блокира опитите стратегическият фокус да бъде трансфериран напълно към Китай.

Един от създателите на закона, републиканец от комисията по защита, заключи логиката по този начин: „ Не можем да позволим решения, които засягат сигурността на Европа и НАТО, да се взимат еднолично и без институционален надзор. “ В друго изявление, представено от американски медии, конгресмен декларира, че „ поддръжката за Украйна не е въпрос на благосклонности, а на попречване на доста по-голяма война “.

Тези текстове бяха признати на фона на многократните изказвания на Доналд Тръмп, че ще „ затвори въпроса с Украйна бързо “ и ще търси „ договорка “, която да постави завършек на спора. Макар формулировките му да са общи, в Конгреса опасенията са съответни – че сходен „ мир “ би означавал териториални отстъпки от страна на Киев и де факто признание на съветската експанзия.

Именно тук законът се трансформира от механически документ в политически сигнал

Конгресът ясно демонстрира, че няма да разреши разглобяване на уговорките на Съединени американски щати към НАТО и Европа посредством президентски решения, подбудени от логиката на бързата договорка.

Един почитан чиновник в Конгреса го формулира непосредствено: „ Мир без гаранции не е мир, а пауза преди идната война. “

Паралелно с това в Европа стартира развой, който до неотдавна изглеждаше невъобразим. Европейският съюз намерено заприказва за вдишване на главната финансова тежест за поддръжката на Украйна, в това число посредством потребление на замразени съветски активи. Макар сега да има различие в мненията за тези активи, посоката е ясна – по един или различен метод Европа става все по- независима което от дълго време беше неотложно да се случи.

Европейски посланик, представен в Брюксел, признава: „ Разбрахме, че не можем да подвластен напълно от политическия цикъл във Вашингтон. “

Така за първи път от десетилетия се получава рядко съвпадане

Американските институции и европейските водачи работят по едно и също време, с цел да лимитират опцията войната в Украйна да бъде завършена посредством политическа договорка без действителни гаранции за сигурност. Това не е обединяване против Съединени американски щати, нито лична война против Тръмп като президент на Съединени американски щати.. Това е опозиция против модел, при който ориста на цели райони може да бъде решена от един човек.

Резултатът от този институционален синхрон отваря исторически прозорец

В идващите месеци нито Доналд Тръмп ще може да наложи едностранен „ кротичък проект “, нито Владимир Путин ще може да принуди Украйна към капитулация посредством напън. Европа печели време да построи личен потенциал, Конгресът – да задържи рамката, а Украйна – да не бъде изнудвана за бързи решения под опасността от цялостна капитулация.

Този баланс обаче не е дълготраен. С навлизането на Съединени американски щати в дейна предизборна акция институционалната дисциплинираност отслабва, а външната политика все по-често се трансформира във вътрешнополитическо оръжие. Именно по тази причина анализаторите приказват за прозорец от шест до дванайсет месеца – време, което би трябвало да бъде употребявано, тъй като по-късно разпоредбите на играта още веднъж ще се трансформират, а илюзиите ще възкръснат.

Този институционален съюз е свръхестествен – в никакъв случай не се е случвало сходно нещо до в този момент. Не знам дали още веднъж ще се случи. Със сигурност обаче знаем едно – той няма да се трансформира в любовна история. Той е просто краткотраен брак по сметка, подписан със боязън от иден апокалипсис.

И по тази причина е стратегическа, неповторима и историческа опция.
Не тъй като е безконечна.
А тъй като има краен период.