Болката трябва да се преживее
Вътре във всеки човек съществува лимит. Предел на усеща. Предел на болежка. Предел на сълзи. Предел на злоба. Предел на амнистия. Затова от време на време хората могат дълго да търпят. Дълго да мълчат. Дълго да вършат заключения. А след това в един момент стават и си потеглят, без думи и пояснения.
Хората постоянно отиват при психолог с една цел – с цел да заглушат неотложно болката. За да спрат по-бързо да усещат. По-бързо време. По-бърза промяна на възприятията. Няма място за прекарване на болежка.
За да спреш по-бързо да чувстваш и още веднъж тичешком към живота, към работата, фамилията. Като роботи. За да живееш и да не се тревожиш. За да живееш и да не ти пречат натрапчиви мисли. За да живееш и да не усещаш.
Защото болката е обвързвана с възприятията. Тя е индикатор. Къде е нарушена целостта, къде боли. Където е раната, там и боли. Където е раната, там може и да не боли. Ако организмът е жив, той реагира мъчително на контузия, на заболяване, на неуспех в работата.
Има излаз: да станеш киборг тогава няма да усещаш болежка. Никога. Но тогава няма да се радваш и на залеза, и виното няма да е вкусно, и котката няма да те умилява. Те в последна сметка също се отнасят към възприятията.
Раната не зараства мигновено. Нека се намажем с обезболяващ мас. Нека сложим превръзка. Но раната няма да зарасне преди да сработят всички защитни и възстановителни механизми. Кръвта не може да бъде принудена да тече по-бързо, а клетките да регенерират по-бързо. Всичко се случва със своята скорост и в своето време.
Същото е и с душeвността. Тя би трябвало да бъде отработена през всички стадии. Да не се забавя (да не се човърка раната), да не се забързва (да се маже едно мазило след друго). Трябва да си ОТБОЛЕДУВА.
Загубата боли. Раздялата боли. Съобщението с неприятно наличие боли. Неотговореното известие боли. Грубата дума боли. Нелюбовта боли. Игнорирането боли. Ревността боли.
Не би трябвало да се бяга, да се спасяваш, а да преживееш. Трябва да се прекара. Както по време на грип би трябвало да лежиш в леглото, пиейки чай с лимон. Трябва да приемеш тази болежка и това положение. Да признаеш и назовеш това, което чувстваш.
„ Да, ревнувам “, „ Да, опасявам се да не изгубя, смъртно се опасявам “. И усещам. Плача. Ядосвам се. Изливам си гнева. Страдам, преглеждам фотоси. Пиша глупави писма. Може да не ги адресирам, само че ги пиша.
Посвети част от времето си на това, с цел да преживееш болката от обстановката. Да бъдеш в нея. Без да те смаже. Без да я изключваш. Без да се разсейваш. Да отделиш особено време за осъзнатото прекарване на болката.
Психиката сама включва защитните механизми. Ако не й пречите, ще ги включи. Ще преодолеете болката – и ще настъпи незаинтересованост, равнодушие. След това ще пристигна спокойното схващане на случилото се. После – приемането на обстановката и желанието да се продължи напред. Ето това е, което вие сте желали да получите незабавно, неотложно, в самото начало.
Знам, странна рецепта. Но вие би трябвало сами да знаете: действието на всяко обезболяващо завършва, а раната стопира да боли, едвам когато зарасне.
С обич, Лилия Ахремчик
