Политиката постоянно ме отблъсква
Васил Балев е създател на стихосбирките " Злак ", спечелила премията " Иван Николов " за млад създател през 2011-а, както и " Стихотворения " (изд. " Факел експрес " ), която също бе удостоена със статуетка " Иван Николов " през 2014-а. Тази година в Театрална работилница " Сфумато " следва да бъде сложена пиесата му " Свлачище ".
Току-що излязлата стихосбирка " Тежест " (изд. " Жанет 45 " ) е най-новата му книга.
---------
- Новата ви книга е наситена с много драматизъм. Той обаче не е от оплаквачески вид, т.е. от автооплаквачески. Как се отнасяте към битието - като персонално засегнат или като привързан наблюдаващ?
- Пред думата " драматизъм " избирам напрежение: или това нестихващо безпокойствие, което от време на време придобива словесна компактност. Всички ние, въпреки и в друга степен, се намираме в положение на неустановеност. Именно тя ни води към същностни открития - за нас самите и за света. В множеството случаи обаче човек се стреми по всевъзможен метод да заглуши своята тревога, тъй като (все пак) това е неприятно, изронващо възприятие, което ни кара да се съмняваме в нашите комфортни показа и несъстоятелни илюзии.
- Казвате " тревога ". Това възприятие неизбежно ли е?
- Не знам. Лично съгласно мен главен белег на сензитивния и образован човек е да употребява безпокойството като способ за търсене на някаква правота. Което пък не значи, че би трябвало да досажда на другите със своите мимолетни хрумки за действителността.
- Сложно ми е някак...
- Във въпроса ви има мощен метафизичен нюанс, по тази причина давам отговор по този начин претенциозно. Иначе - към битието се отнасям неспокойно. И с възприятие за комизъм, когато това е допустимо.
- Нека приказваме за поезията. Да си стихотворец у нас, пък и на всички места, е занимание двусмислено, само че и стопански - по какъв начин да кажем, прекомерно нелеко. Вие по какъв начин се справяте?
- Вече съм на 33 години, само че не преставам да виждам прекомерно съмнително на названието (или състоянието) " стихотворец ". Особено през днешния ден, когато разбирането за това е по-смътно от всеки път. В историята на международната книжовност има такива респектиращи образци, че аз бих предпочел да назовавам себе си " публицист на стихове ".
- Защо?
- За свое улеснение. Критерият в този момент, наподобява, е занижен. А критерият има смисъл единствено когато съдържа в себе си възприятие за неотстъпчивост. Една художествена прогресивност би трябвало да е качествено нова, освен нова и куха. Що се отнася до обществения авторитет да се пишат стихове, той освен от дълго време не съществува, само че и въобще не ме интересува. Какъв по-голям авторитет от това да изпробваш на глас, в тишината, звуковете на думите, които доста постоянно даже не са твои? Самият език е престижът. Да сме словесни е удивителен авторитет. Всяко съществено занятие с езика освен е, само че евентуално би трябвало да бъде стопански неизгодно. Светът работи по различен метод. Поетът няма потребност от неговото рафинирано двуличие. Защото това, което споделя огромната лирика, опонира на отвратителната администрация, която движи земния ни свят.
- И вие се изстреляхте с подобен отговор към " високата философска топка ". Нека се приземим - към патриотизма примерно. От Карлово сте - град на родолюбци, кондензиран с история. Как се отнасяте към така наречен българщинА - от едни превъзнасяна, от други - политически иронизирана през днешния ден?
- Самата дума " българщина " към този момент носи чувство за дрезгава, геномна тягост. Ние самите сме я натоварили с такава конотация. Това особено възприятие за мрачен, кьорав и фамилен позор продължава да работи в нас - като общественост. Темата е доста комплицирана и да се приказва свястно по нея би трябвало този, който приказва, непрекъснато да се оправдава: какво в действителност НЕ Е имал поради с казаното... Парадокс. И като стана дума за прелестните възрожденски градчета, не разбирам по какъв начин една клоунадна възстановка на Априлското въстание да вземем за пример може да поддържа възприятието за принадлежност и памет?
- Какво имате поради?
- Това е туристическо мислене от най-повърхностен вид. Това е опит за всеобщо селфи - на съответен, епически бекграунд. Давам образец с сходни прояви, тъй като огромна част от нашия всеобщ " национализъм " се изявява по този начин. Фалшив, украсителен възторг.
- Къде се туряте тогава? При така наречен космополити?
- Ироничните присмехулници са също отблъскващи - с тяхната черно-бяла " антибългарщина " и пошъл нихилизъм. Странно: ние като че ли към момента нямаме съответен, актуален, прочувствен код, по който да прочетем огромния Ботев, да опресним за себе си неговите каузи - и тези на Левски.
- То май и с огромните имена в литературата е по този начин. Вие от кого се учите в огромната лирика?
- Константин Преславски, Христо Ботев, Димчо Дебелянов, Гео Милев, Никола Фурнаджиев, Никола Вапцаров, Атанас Далчев, Александър Геров, Константин Павлов, Христо Фотев, Биньо Иванов, Георги Рупчев, Иван Методиев... Поне петима живи създатели от актуалната ни лирика ми въздействат мощно като четец, само че съзнателно не ги изброявам. Уча се от класическите и актуалните имена в международната лирика. Както и от българското национално творчество.
- Бяхте публицист известно време. Разочарова ли ви тази специалност, или я намирате за забавна към момента?
- Не си припомням да съм бил изключително удивен. Въпреки че в своята същина публицистиката е съществено и почтено занятие, което би трябвало да има значимо значение за критическото мислене в едно общество.
- А не е ли по този начин?
- Ако приказваме за публицистика през днешния ден в България, бих споделил, че тя съвсем отсъства. Нейната природа (и функционалност) е толкоз изкривена и пресована, че огромна част от така наречен журналисти са нищо повече от слабограмотни пиари... на нещо си... Твърде доста оценявам качественото следствие, както и качествения публицистичен текст, с цел да бъда по-мек в своя израз.
- Но това е и политически проблем. Кажете - политиката притегля ли ви? Тя неизбежно зло ли е, или може да е средство за реализиране на социална естетика?
- Политиката непрекъснато ме отблъсква. Толкова доста, че внимавам да не мисля за нея. Колкото и това да се коства несериозно на някои. Но моята преобладаваща аполитичност не значи липса на позиция. По едно време си мислех, че би трябвало да се откри нова форма на обществения яд у нас, тъй като старите не правят никаква работа. Преди време бях чел, че една театрална натрупа някъде в Източна Европа направила огромен пърформанс: формирала партия от актьори, провела предизборна акция и така нататък Всичко това - като едно огромно зрелище, онлайн. Тогава се впечатлих. Но в този момент си мисля, че и това е прекомерно безобидна форма на митинг. А митинг би трябвало да има - даже когато ни се коства неправилен, тъй като другояче се губи тягата на публичното живеене. Когато силата на митинга отслабне, той се трансформира в тъпо, неефикасно неспокойствие.
- Кое ви отвращава най-силно? А какво ви успокоява и радва?
- Отвращава ме администрацията в индивида (по израза на Стриндберг). Прозрачната, несломима несгода на ежедневните човешки връзки. Радва ме всяка непосредствена демонстрация на жизнеспособност. Както и всяка осъзната демонстрация на деликатност.
Току-що излязлата стихосбирка " Тежест " (изд. " Жанет 45 " ) е най-новата му книга.
---------
- Новата ви книга е наситена с много драматизъм. Той обаче не е от оплаквачески вид, т.е. от автооплаквачески. Как се отнасяте към битието - като персонално засегнат или като привързан наблюдаващ?
- Пред думата " драматизъм " избирам напрежение: или това нестихващо безпокойствие, което от време на време придобива словесна компактност. Всички ние, въпреки и в друга степен, се намираме в положение на неустановеност. Именно тя ни води към същностни открития - за нас самите и за света. В множеството случаи обаче човек се стреми по всевъзможен метод да заглуши своята тревога, тъй като (все пак) това е неприятно, изронващо възприятие, което ни кара да се съмняваме в нашите комфортни показа и несъстоятелни илюзии.
- Казвате " тревога ". Това възприятие неизбежно ли е?
- Не знам. Лично съгласно мен главен белег на сензитивния и образован човек е да употребява безпокойството като способ за търсене на някаква правота. Което пък не значи, че би трябвало да досажда на другите със своите мимолетни хрумки за действителността.
- Сложно ми е някак...
- Във въпроса ви има мощен метафизичен нюанс, по тази причина давам отговор по този начин претенциозно. Иначе - към битието се отнасям неспокойно. И с възприятие за комизъм, когато това е допустимо.
- Нека приказваме за поезията. Да си стихотворец у нас, пък и на всички места, е занимание двусмислено, само че и стопански - по какъв начин да кажем, прекомерно нелеко. Вие по какъв начин се справяте?
- Вече съм на 33 години, само че не преставам да виждам прекомерно съмнително на названието (или състоянието) " стихотворец ". Особено през днешния ден, когато разбирането за това е по-смътно от всеки път. В историята на международната книжовност има такива респектиращи образци, че аз бих предпочел да назовавам себе си " публицист на стихове ".
- Защо?
- За свое улеснение. Критерият в този момент, наподобява, е занижен. А критерият има смисъл единствено когато съдържа в себе си възприятие за неотстъпчивост. Една художествена прогресивност би трябвало да е качествено нова, освен нова и куха. Що се отнася до обществения авторитет да се пишат стихове, той освен от дълго време не съществува, само че и въобще не ме интересува. Какъв по-голям авторитет от това да изпробваш на глас, в тишината, звуковете на думите, които доста постоянно даже не са твои? Самият език е престижът. Да сме словесни е удивителен авторитет. Всяко съществено занятие с езика освен е, само че евентуално би трябвало да бъде стопански неизгодно. Светът работи по различен метод. Поетът няма потребност от неговото рафинирано двуличие. Защото това, което споделя огромната лирика, опонира на отвратителната администрация, която движи земния ни свят.
- И вие се изстреляхте с подобен отговор към " високата философска топка ". Нека се приземим - към патриотизма примерно. От Карлово сте - град на родолюбци, кондензиран с история. Как се отнасяте към така наречен българщинА - от едни превъзнасяна, от други - политически иронизирана през днешния ден?
- Самата дума " българщина " към този момент носи чувство за дрезгава, геномна тягост. Ние самите сме я натоварили с такава конотация. Това особено възприятие за мрачен, кьорав и фамилен позор продължава да работи в нас - като общественост. Темата е доста комплицирана и да се приказва свястно по нея би трябвало този, който приказва, непрекъснато да се оправдава: какво в действителност НЕ Е имал поради с казаното... Парадокс. И като стана дума за прелестните възрожденски градчета, не разбирам по какъв начин една клоунадна възстановка на Априлското въстание да вземем за пример може да поддържа възприятието за принадлежност и памет?
- Какво имате поради?
- Това е туристическо мислене от най-повърхностен вид. Това е опит за всеобщо селфи - на съответен, епически бекграунд. Давам образец с сходни прояви, тъй като огромна част от нашия всеобщ " национализъм " се изявява по този начин. Фалшив, украсителен възторг.
- Къде се туряте тогава? При така наречен космополити?
- Ироничните присмехулници са също отблъскващи - с тяхната черно-бяла " антибългарщина " и пошъл нихилизъм. Странно: ние като че ли към момента нямаме съответен, актуален, прочувствен код, по който да прочетем огромния Ботев, да опресним за себе си неговите каузи - и тези на Левски.
- То май и с огромните имена в литературата е по този начин. Вие от кого се учите в огромната лирика?
- Константин Преславски, Христо Ботев, Димчо Дебелянов, Гео Милев, Никола Фурнаджиев, Никола Вапцаров, Атанас Далчев, Александър Геров, Константин Павлов, Христо Фотев, Биньо Иванов, Георги Рупчев, Иван Методиев... Поне петима живи създатели от актуалната ни лирика ми въздействат мощно като четец, само че съзнателно не ги изброявам. Уча се от класическите и актуалните имена в международната лирика. Както и от българското национално творчество.
- Бяхте публицист известно време. Разочарова ли ви тази специалност, или я намирате за забавна към момента?
- Не си припомням да съм бил изключително удивен. Въпреки че в своята същина публицистиката е съществено и почтено занятие, което би трябвало да има значимо значение за критическото мислене в едно общество.
- А не е ли по този начин?
- Ако приказваме за публицистика през днешния ден в България, бих споделил, че тя съвсем отсъства. Нейната природа (и функционалност) е толкоз изкривена и пресована, че огромна част от така наречен журналисти са нищо повече от слабограмотни пиари... на нещо си... Твърде доста оценявам качественото следствие, както и качествения публицистичен текст, с цел да бъда по-мек в своя израз.
- Но това е и политически проблем. Кажете - политиката притегля ли ви? Тя неизбежно зло ли е, или може да е средство за реализиране на социална естетика?
- Политиката непрекъснато ме отблъсква. Толкова доста, че внимавам да не мисля за нея. Колкото и това да се коства несериозно на някои. Но моята преобладаваща аполитичност не значи липса на позиция. По едно време си мислех, че би трябвало да се откри нова форма на обществения яд у нас, тъй като старите не правят никаква работа. Преди време бях чел, че една театрална натрупа някъде в Източна Европа направила огромен пърформанс: формирала партия от актьори, провела предизборна акция и така нататък Всичко това - като едно огромно зрелище, онлайн. Тогава се впечатлих. Но в този момент си мисля, че и това е прекомерно безобидна форма на митинг. А митинг би трябвало да има - даже когато ни се коства неправилен, тъй като другояче се губи тягата на публичното живеене. Когато силата на митинга отслабне, той се трансформира в тъпо, неефикасно неспокойствие.
- Кое ви отвращава най-силно? А какво ви успокоява и радва?
- Отвращава ме администрацията в индивида (по израза на Стриндберг). Прозрачната, несломима несгода на ежедневните човешки връзки. Радва ме всяка непосредствена демонстрация на жизнеспособност. Както и всяка осъзната демонстрация на деликатност.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ