National Interest: Защо Америка е сляпа за светлото бъдеще на Сърбия: Вашингтон прави грешка като подкрепя мюсюлманите на Балканите
Вашингтон. Белград предлага доста опция, които външнополитическият естаблишмънт във Вашингтон не желае да види, написа Гордън Бардос, ръководител на SEERECON, компания за стратегически съвещания и разбор на политическите опасности, профилирана в Югоизточна Европа за електронното издание на американското списание National Interest в материал, показан без редакторска интервенция.
Визитата на съветския президент Владимир Путин в Белград на 17 януари слага забавен въпрос – уголемяват ли Русия и Китай въздействието си в Сърбия поради незаинтересоваността на Вашингтон?
Цифрите приказват сами за себе си. Последният американски президент, посещавал Белград, беше Джими Картър през 1980 година От друга страна, Владимир Путин прави четвъртото си посещаване в Сърбия, откогато пристигна на власт през 2000 година (в допълнение към това Дмитрий Медведев посети публично Белград през 2009 година в границите на неговия мандат като съветски президент). Нещо повече, Путин се е срещнал със настоящия сръбски президент Александър Вучич най-малко четиринадесет пъти.
А руснаците не са сами в ухажването на Белград през последните години. Китайският президент Си Дзинпин беше на публична аудиенция в Сърбия през 2014 година и възнамерява още едно посещаване по-късно тази година. Общо, Си има пет публични двустранни срещи със сръбския си сътрудник от 2014 година насам.
За разлика от това, което вършат китайците и руснаците, в никакъв случай не е имало публична двустранна среща сред президент на Съединените щати и президент на Сърбия (или нейния предходник Югославия).
Няколко фактора изясняват тази разлика в метода на огромните сили към Сърбия. Първо, огромна част от американската политика във връзка с Балканите е завещание от 90-те години на предишния век, когато политиците като президента Бил Клинтън и вицепрезидентът Ал Гор взеха решение, че поддръжката за „ мюсюлманските дела “ на Балканите ще усъвършенства ситуацията на Америка в ислямския свят.
За страдание, офанзивите от 11 септември, на които някои от изпълнителите, организационни, финансови и оперативни, бяха босненски джихадисти-ветерани, разкриха интелектуалната уязвимост на сходни наивни хрумвания. Всъщност, от 90-те до през днешния ден изследванията на публичното мнение в арабския и мюсюлманския свят непрекъснато демонстрира голямо неодоборение към Съединени американски щати, без значение от военните интервенции на Съединени американски щати на Балканите.
Втората причина, заради която политиците от Пекин и Москва се занимават интензивно с Белград е, че те могат да разчетат международната карта. Най-важните сухопътни и речни транспортни коридори сред Западна Европа и Източното Средиземноморие и сред Балтика и Егейско море минават през Сърбия. Китай несъмнено е схванал това, защото икономическата стойност на неговите вложения в страната наближава 10 милиарда $.
Американската балканска политика, за разлика от това, през последните две десетилетия и от горната страна, е фокусирана върху Босна и Херцеговина и Косово, които от географска позиция са от второстепенна значимост, или от време на време върху Македония и Черна гора (основно за поощряване на интеграцията им в НАТО).
Трето, външнополитическият естаблишмънт във Вашингтон наподобява няма предпочитание да осъзнае какъв брой се е трансформирал света през последните 20 години. Съединени американски щати към този момент не са (ако в миналото са били), както Мадлин Олбрайт ги назова, „ незаменимата страна “, а в многополюсния свят дребните страни в този момент имат повече стопански и стратегически варианти. Казано с други думи, както природата, по този начин и интернационалната политика не одобряват вакуум и в случай че Вашингтон избере да не развива връзки с някоя страна, други страни са подготвени да се включат като сътрудници и вложители.
Погледнато от тази позиция е мъчно да се види по какъв начин пренебрегването на Белград служи на американските външнополитически ползи. Както означи един път президентът Барак Обама, „ смешно е “ да се има вяра, че „ отхвърли от диалог с някоя страна е наказване за нея “. И в действителност, президентът Обама посети десетилетни антагонисти на Съединени американски щати, като Куба и Виетнам, а президентът Тръмп се срещна с Ким Чен-ун, само че и четвърт век след войните през 90-те, Вашингтон продължава да избира да държи управляващите в Белград на една ръка разстояние.
Разбира се, няма стратегическа логичност за това, само че тя демонстрира степента, до която балканската политика на Съединени американски щати продължава да бъде пленник на специфични ползи и етнически лобита, които имат вяра, че изгодата им е да вбият допустимо максимален чеп сред Вашингтон и Белград.
Подобна непредвидливост заплашва да заплаши напредъка, който към този момент е реализиран с напредването на връзките сред Вашингтон и Белград. Ярък образец за това е честото медийно показване на Сърбия като „ челен пост на Русия на Балканите “, когато в реалност действителността допуска нещо напълно друго.
Помислете да вземем за пример за връзките на Сърбия с НАТО. Сърбия е член на програмата на НАТО " Партньорство за мир " и е сключила Споразумението за статута на силите (SOFA) с Алианса. Както отбелязва военният анализатор Джон Капело, „ връзките на Сърбия с евроатлантическия съюз в никакъв случай не са били по-силни “.
Също по този начин, по време на визитата си в Белград през април 2017 година, починалият сенатор Джон Маккейн означи, че Съединени американски щати са най-важният сътрудник на Сърбия в областта на защитата, като двете страни са провели 90 взаимни военни интензивности за една година. Най-интересното е, че Офисът за връзка на НАТО в Белград се намира в постройката на сръбското Министерство на защитата, единствено на един етаж под самия министър на защитата.
Същото важи и за отношението на Сърбия към Европейски Съюз. Сегашният сръбски министър председател Ана Бърнабич (която работи с USAID от десетилетие) обществено сподели, че в случай че се стигне до избор сред Русия и Европейски Съюз, тогава Сърбия ще избере Европейски Съюз.
За страдание, в подтекста на бързо изменяща се Европа, въпросът какъв брой дълго тези политики и връзки могат да бъдат поддържани остава отворен, изключително в случай че присъединението на Сърбия към Европейски Съюз в никакъв случай не се случи.. Предполага се, че приемането на Белград в Съюза ще се случи след най-малко от 10 до петнадесет години, а Вашингтон - когато не постанова наказателни политики на страната - избира да я пренебрегва.
Предвид последните ходове на другите огромни страни, от дълго време е необходимо съществено преразглеждане на държавната траектория в връзките сред Вашингтон и Белград. Трудно е да се види какво печелят Съединените щати като отстъпват стратегическото и политическото полесражение Сърбия на Пекин и Москва. Ако балканската непоклатимост се схваща като освен това от просто осъществяване на описите с стремежи на локалните клиенти на Вашингтон, тогава ще е нужен по-широк метод към оправянето с района.
Докато Путин посещава Белград за следващ път, американските политици би трябвало да мислят дълго и интензивно за това по какъв начин да подобрят връзките с най-стратегически значимата страна на Балканите.
Превод и редакция: Иван Христов
Визитата на съветския президент Владимир Путин в Белград на 17 януари слага забавен въпрос – уголемяват ли Русия и Китай въздействието си в Сърбия поради незаинтересоваността на Вашингтон?
Цифрите приказват сами за себе си. Последният американски президент, посещавал Белград, беше Джими Картър през 1980 година От друга страна, Владимир Путин прави четвъртото си посещаване в Сърбия, откогато пристигна на власт през 2000 година (в допълнение към това Дмитрий Медведев посети публично Белград през 2009 година в границите на неговия мандат като съветски президент). Нещо повече, Путин се е срещнал със настоящия сръбски президент Александър Вучич най-малко четиринадесет пъти.
А руснаците не са сами в ухажването на Белград през последните години. Китайският президент Си Дзинпин беше на публична аудиенция в Сърбия през 2014 година и възнамерява още едно посещаване по-късно тази година. Общо, Си има пет публични двустранни срещи със сръбския си сътрудник от 2014 година насам.
За разлика от това, което вършат китайците и руснаците, в никакъв случай не е имало публична двустранна среща сред президент на Съединените щати и президент на Сърбия (или нейния предходник Югославия).
Няколко фактора изясняват тази разлика в метода на огромните сили към Сърбия. Първо, огромна част от американската политика във връзка с Балканите е завещание от 90-те години на предишния век, когато политиците като президента Бил Клинтън и вицепрезидентът Ал Гор взеха решение, че поддръжката за „ мюсюлманските дела “ на Балканите ще усъвършенства ситуацията на Америка в ислямския свят.
За страдание, офанзивите от 11 септември, на които някои от изпълнителите, организационни, финансови и оперативни, бяха босненски джихадисти-ветерани, разкриха интелектуалната уязвимост на сходни наивни хрумвания. Всъщност, от 90-те до през днешния ден изследванията на публичното мнение в арабския и мюсюлманския свят непрекъснато демонстрира голямо неодоборение към Съединени американски щати, без значение от военните интервенции на Съединени американски щати на Балканите.
Втората причина, заради която политиците от Пекин и Москва се занимават интензивно с Белград е, че те могат да разчетат международната карта. Най-важните сухопътни и речни транспортни коридори сред Западна Европа и Източното Средиземноморие и сред Балтика и Егейско море минават през Сърбия. Китай несъмнено е схванал това, защото икономическата стойност на неговите вложения в страната наближава 10 милиарда $.
Американската балканска политика, за разлика от това, през последните две десетилетия и от горната страна, е фокусирана върху Босна и Херцеговина и Косово, които от географска позиция са от второстепенна значимост, или от време на време върху Македония и Черна гора (основно за поощряване на интеграцията им в НАТО).
Трето, външнополитическият естаблишмънт във Вашингтон наподобява няма предпочитание да осъзнае какъв брой се е трансформирал света през последните 20 години. Съединени американски щати към този момент не са (ако в миналото са били), както Мадлин Олбрайт ги назова, „ незаменимата страна “, а в многополюсния свят дребните страни в този момент имат повече стопански и стратегически варианти. Казано с други думи, както природата, по този начин и интернационалната политика не одобряват вакуум и в случай че Вашингтон избере да не развива връзки с някоя страна, други страни са подготвени да се включат като сътрудници и вложители.
Погледнато от тази позиция е мъчно да се види по какъв начин пренебрегването на Белград служи на американските външнополитически ползи. Както означи един път президентът Барак Обама, „ смешно е “ да се има вяра, че „ отхвърли от диалог с някоя страна е наказване за нея “. И в действителност, президентът Обама посети десетилетни антагонисти на Съединени американски щати, като Куба и Виетнам, а президентът Тръмп се срещна с Ким Чен-ун, само че и четвърт век след войните през 90-те, Вашингтон продължава да избира да държи управляващите в Белград на една ръка разстояние.
Разбира се, няма стратегическа логичност за това, само че тя демонстрира степента, до която балканската политика на Съединени американски щати продължава да бъде пленник на специфични ползи и етнически лобита, които имат вяра, че изгодата им е да вбият допустимо максимален чеп сред Вашингтон и Белград.
Подобна непредвидливост заплашва да заплаши напредъка, който към този момент е реализиран с напредването на връзките сред Вашингтон и Белград. Ярък образец за това е честото медийно показване на Сърбия като „ челен пост на Русия на Балканите “, когато в реалност действителността допуска нещо напълно друго.
Помислете да вземем за пример за връзките на Сърбия с НАТО. Сърбия е член на програмата на НАТО " Партньорство за мир " и е сключила Споразумението за статута на силите (SOFA) с Алианса. Както отбелязва военният анализатор Джон Капело, „ връзките на Сърбия с евроатлантическия съюз в никакъв случай не са били по-силни “.
Също по този начин, по време на визитата си в Белград през април 2017 година, починалият сенатор Джон Маккейн означи, че Съединени американски щати са най-важният сътрудник на Сърбия в областта на защитата, като двете страни са провели 90 взаимни военни интензивности за една година. Най-интересното е, че Офисът за връзка на НАТО в Белград се намира в постройката на сръбското Министерство на защитата, единствено на един етаж под самия министър на защитата.
Същото важи и за отношението на Сърбия към Европейски Съюз. Сегашният сръбски министър председател Ана Бърнабич (която работи с USAID от десетилетие) обществено сподели, че в случай че се стигне до избор сред Русия и Европейски Съюз, тогава Сърбия ще избере Европейски Съюз.
За страдание, в подтекста на бързо изменяща се Европа, въпросът какъв брой дълго тези политики и връзки могат да бъдат поддържани остава отворен, изключително в случай че присъединението на Сърбия към Европейски Съюз в никакъв случай не се случи.. Предполага се, че приемането на Белград в Съюза ще се случи след най-малко от 10 до петнадесет години, а Вашингтон - когато не постанова наказателни политики на страната - избира да я пренебрегва.
Предвид последните ходове на другите огромни страни, от дълго време е необходимо съществено преразглеждане на държавната траектория в връзките сред Вашингтон и Белград. Трудно е да се види какво печелят Съединените щати като отстъпват стратегическото и политическото полесражение Сърбия на Пекин и Москва. Ако балканската непоклатимост се схваща като освен това от просто осъществяване на описите с стремежи на локалните клиенти на Вашингтон, тогава ще е нужен по-широк метод към оправянето с района.
Докато Путин посещава Белград за следващ път, американските политици би трябвало да мислят дълго и интензивно за това по какъв начин да подобрят връзките с най-стратегически значимата страна на Балканите.
Превод и редакция: Иван Христов
Източник: focus-news.net
КОМЕНТАРИ