Вървя в съботния мрачен следобед по улица Пиротска“. На една

Вървя в съботния тъмен следобяд по улица „ Пиротска “. На една от каменните пейки е седнал възрастен мъж, който продава остарели книги, които евентуално дълго са стояли в мази и по тавани.

Погледът ми се стопира в малко пожълтяло томче – „ Житейски и литературни мемоари “ на Малчо Николов. Издадена е през 1962 година.

Книгата е последната измежду многото негови произведения, която излиза до момента в който е още жив. Спомням си за литературния критик, който написа рецензии върху творчеството на съвсем всички значими български писатели. Мисля си, че името му е познато единствено измежду шепа експерти посветили се на литературата. Самата аз не знам доста за житейските му и литературни пътища. Плащам на възрастния човек скромната сума от 2 лв., която ми желае.

От сивият облак над „ Пиротска “ стартира да роси дребен дъждец. Скривам се под навеса на непосредствен магазин. Разгръщам страниците ù и пропадам в от дълго време отминали светове…

Едно момче тича босо през лятото по хълмовете на родното си село Зараево, покрай Попово. Катери се по вишните на непознатите градини, бере от алените плодове със сладко кисел усет. В жегата скита в покрайнините на селото и търси дребни кладенчета към реката, с цел да се напие със студена водица. Или лови в дупките на реката раци и миди. Пасе коня на татко си или го язди без седло и юзда. Играе с другите деца на плебеи, на челик, на топка от конски косми. Понякога вечер хлапетата се сгушват завити с черги под клоните на върбите и слушат песента на щурците. Остават да нощуват там.

Друг път, когато слънцето залязва, момчето се завръща в турската къща на фамилията, строена преди Освобождението. Там майка му е приготвила млин, опечен в тава, покрита със сач, поръсен с жарава. В къщата ухае прелестно.

Прадядо му е от Беброво (Еленско). Той построил в средата на селото сапунджийница, оженил се за Руса, строга и люта жена. Бащата на Малчо Николов дава новото име на село Зараево, преди този момент се е казвало Карахасанкьой. Той е най-ученият човек в покрайнината, който повлиява на сина си да чете книги с същински екстаз. Има няколко сандъка с книги и огромни географски атласи, които хлапакът му преглежда с интерес. Общински писар е и артист в черквата, само че и един от поддръжниците на партията на Стефан Стамболов и основател за изграждане на нова учебна постройка. Селяните се бунтуват да имат ново школо и изсичат лозите му, а след това вършат опит да го убият. Умира през 1890 година, когато синът му е на девет години.

Майката на бъдещия книжовен критик е приказлива и сензитивна жена, която пее песни и споделя приказки, само че е и доста суеверна. Историите ù за таласъми и зверове впечатлявали мъчително сензитивния Малчо, който даже почнал да халюцинира. Имал видения и родителите му търсят лековито биле, с цел да му оказват помощ.
След гибелта на татко си детето претърпява тежко загубата му. „ До неговата гибел аз не бях обичан от моите съселянчета: носех панталони и обуща, а те – дънести гащи и цървули, от време на време занасях в учебно заведение кашкавал, маслини и хайвер и те, които не бяха виждали хайвер и кашкавал, ми се присмиваха и търсеха случай да ме подиграят, че и бият, без да съм им дал мотив. Чувствах се непознат сред моите връстници и дружах с по-малките от мене деца… “, споделя в първите страници на книгата си литературния критик.

Малчо Николов живее у дядо си – взе участие в полската работа, която по беритба продължава и през нощта. Често мечтае със съседското хлапе по какъв начин като пораснат двамата ще станат принцове. А в деня на сватбите им ще отидат със 100 файтона към аязмото „ Св. Марина “. Във файтоните ще стоят техните принцеси, които същински ще ги обичат. Мечтанията му ще се трансфорат по-късно в литература.

През един безоблачен ден в края на август 1894 година Малчо Николов отива в Попово, с цел да учи в прогимназия. Записва се самичък, без да каже даже на майка си, която е срещу това негово предпочитание. Вдовицата разчита само на неговата помощ. Само 10 дни откакто синът ù отпътува, се оженва за вдовец от прилежащо село. Детето се натъжава от неочакваната вест. Трудно му е в новата школска среда. Всяка събота се връща на село. „ Нито бащина приветлива усмивка, нито майчина милувка. Баба ми, състарена от грижи, не ме посрещаше радостно: „ Защо си идеш, ба? Защо биеш толкова път? Стой си там! – ми споделяше нормално. - Стринка ми не ме доста обичаше, а чичо ми, който ми бе аставник и управляваше зле бащините ми ниви, бягаше постоянно, когато ще се връщам в града, с цел да не му желая пари. И при все че в града не ми се стоеше и нещо властно ме теглеше към селото “.

Момчето живее в не положителни условия, а през втората година го приема негов съселянин, който постоянно го бие. Единствената му разтуха са няколко другари от село, с които скита из покрайнините на Попопо или похапват вкусни мекици, милинки от фурната на дядо Васил, тахан-халва с бяла топла питка. Сред тях единствен Малчо приключва гимназия.

През 1897 година постъпва в четвърти клас в Разградската гимназия, само че откакто погладувал няколко дни се върнал още веднъж на село. Тогава е четиринадесетгодишно момче, живее при чичо си. Общува с хората от селото, върви до учебното заведение. Подготвя се да играе в представлението „ Стефан Караджа “ в ролята на бунтовник.

Все отново съумява да се запише в гимназия в Разград – многолюден град с огромна чаршия, с магазини и ханове. Бъдещият книжовен критик се настанява в квартира за пет лв. на месец. Това включва пране, газ, дърва и прислуга от хазаите. Храни се в Маньовия хан на вересия, тъй като притежателят е съселянин и другар на татко му.

Учението му върви добре. Три минус се считало тогава за добра оценка. Радва се на богатата библиотека с читалня в учебното заведение, която посещава съвсем всеки ден. Знае наизуст стиховете на Христо Ботев. Чете творчеството на Иван Вазов и сатирите на Стоян Михайловски. Преди още да излязат в обособена стихосбирка се допира до стиховете на Яворов от списание „ Мисъл “, знае ги наизуст. От там чете публикациите на Пенчо Славейков, среща се с неговите „ Епически песни “ и „ Блянове “. Следи стиховете на Кирил Христов, купува си първата му стихосбирка „ Песни и въздишки “. Носталгично му работят „ Идилиите “ на Петко Тодоров. Обича любовните песни на Цанко Церковски и разказите му за селския живот. Знае стихове от забравени по това време поети – Иван Арнаудов и Бойчо Липовски. Чете Майн Рид, Гогол, Шекспир, Виктор Юго, повестите и романите на Тургенев.

Радва се на представленията в читалищния салон. Посещава концерти. Веднъж свири на цигулка Боян Пенев, който също е възпитаник в Разград. Пред него Малчо Николов споделя, че написа стихове. „ Виждах го постоянно да отива с цигулка в аптеката на Сребров: дамата на Сребров, немкиня, свиреше на пиано и той отиваше там да музицират. Синът на Сребров – Хайне – ми е приказвал по-късно, че Боян бил одобряван добре у тях заради това, че у тях, при татко алкохолик (макар и добър занаятчия медникар) и недопечен диктатор, не е имал никакви условия да работи, пък и не е бил добре сит и облечен “. Всъщност двамата са съученици в гимназията. Веднъж отиват с трен на екскурзия. Боян си написа нещо. Малчо Николов го пита за какво скърца с перото, а той му дава отговор, че е належащо. Вече знае, че Боян Пенев е по-различен човек от другите, следва духовните висоти. После ориста ги разделя, с цел да ги срещне още веднъж в Софийски университет.

„ Повечето от нас бяха небогати – аз и моите приятели изкарахме гимназия без връхно палто и галоши, само че още в пети клас, тръгнахме с колосани яки и гръдници – така тиранична беше модата. Тогава, като възпитаник в гимназията, почнах да нося и долни гащи, носни кърпи и най-малко на две-три седмици отивах на баня “. Парите не му доближават за тетрадки и листи по изобразяване. Унижението му е огромно, когато би трябвало да изиска от притежателя на хана.

Малчо Николов към този момент написа стихотворения, само че не изостава от живота - има своя „ обожаема “. През 1903 година приключва учебно заведение с отличен триумф. Дипломата му връчва проф. Шоурек като министерски делегат. Но скоро би трябвало да откри работа за преподавател. Няма пукната пара в джоба си, нито място къде да живее. Тръгва със собствен съученик от село в село. Навсякъде им споделят просто да оставят документите си, с цел да ги прегледат. Накрая е назначен за преподавател в село Кованлък. „ Никаква квартира – спях в класната стая на една остаряла разлюляна маса и децата ме заварваха в „ леглото “ заран, тъй като идваха доста рано. Единствената наслада за мен бяха разходките в Лонгоза – тази величествена гора с вековни дървеса, някъде непроходима като джунгла, и срещите ми с различен, млад като мене преподавател от Казанлък в отсрещното село Сарадър, зад реката Камчия – Гено Дочев. Всеки ден по здрач се срещахме на моста на реката и не можехме да се разделим до късно вечерта като влюбени, увлечени в литературни и политически диалози “. Всичко продължава единствено петнадесет дни. Чрез депеша му оповестяват да отиде в Разград и от там в Школата за запасни подпоручици в Княжево. Режимът е доста непоколебим, младият мъж е изтерзан и не знае по какъв начин ще изтрае, само че изтърпява… И напролет на 1905 година е създаден в портупей-юнкер, с права на офицер.

Още същата година през август Димитър Подвързачов, който е служител в Шуменската окръжна учебна ревизия оповестява на Малчо Николов, че е назначен за първичен преподавател в родното си село. Тук чете Чехов, който остава един от най-обичаните му създатели, само че и доста от съветските класици. Също Ибсен и Хауптман. Увлича се по философията на Фридрих Ницше – „ Тъй рече Заратустра “. По това време у нас стартират да се печатат първите символистични стихове.

През 1908 година се записва студент в Софийски университет, компетентност славянска лингвистика. Той е с няколко години по-възрастен от състудентите си. Лекции по литература четат огромни имена като Михаил Арнаудов, Александър Балабанов и Янчо Хлебаров. Д-р Кръстьо Кръстев също е измежду преподавателите му, той води и семинарни извършения, които Малчо Николов посещава с интерес. Ученикът на самият проф. Вунд приказва за „ Идилиите “ на Петко Тодоров, творчеството на Пенчо Славейков, Михалаки Георгиев, Елин Пелин, Георги Стаматов и всички тези български писатели, които вършат литературата ни толкоз богата.
Сред учителите му е и проф. Иван Шишманов, който предизвиква и насърчава студентите си, а по време на изпити е благосклонен – мъчно написа слаби оценки. По мотив честване на 50 години от рождението на Чехов, Малчо Николов показва отчет за творчеството му с същински екстаз. След това Шишманов го хвали и го предизвиква.

В публика №10 за първи път вижда Пенчо Славейков, а когато излиза от щемпел „ На острова на блажените “ той чете пред студентите.
В аудиториите на Софийски университет Малчо Николов се среща още веднъж с Боян Пенев. Той е прочут към този момент със публикациите си. Чете лекции по нова българска литература като частен доцент. После ги свързва топло другарство до гибелта на Боян Пенев. „ Не познавам различен човек с такава грамотност, с подобен неутолим интерес към всички прояви на творчеството: той се интересуваше от всички изкуства, само че най-вече от литература и музика “.

В университета Малчо Николов стартира да написа първите си литературни текстове върху творчеството на Петко Тодоров и разказите на Николай Райнов.
Като студент пътува с параход до Цариград, където наши студенти се срещат с турски. Две години по-късно е в Мюнхен, един от най-красивите европейски градове. Впечатлен е от галериите и музикалния живот в немския град. По два, три пъти в седмицата посещава като изправен на крака операта, с цел да слуша творбите на Вагнер. Има достойнството да чуе самият Карузо в основната роля на Палячи. Чака на опашка пред касата от два и половина през нощта до девет сутринта до момента в който купува билет за „ Смей се, Палячо “. По време на осъществяването на Карузо Малчо Николов плаче с цялата си душа от неспокойствие.

В Мюнхен за първи път се допира до немската лирика и величието на Гьоте и Хайне. Нарича града „ доста напреднал “. Таксито е заменило файтона. В курортното село Хершинг на Амерското езеро вижда разбъркан плаж, а мъжете и дамите са облечени в бански костюми. „ …Докато у нас през това време бе срамно градската жена да се покаже боса и през най-големите горещини. И в друго отношение Мюнхен бе доста „ напреднал “: не се смяташе за позорно неомъжена жена да има дете – фройлайн мутер (госпожица майка) бе не напълно рядко събитие “.

Радостта от пътуването му не след дълго е помрачена, оповестена е Балканската война. След една борба Малчо Николов разказва есенното слънце, което осветява локвите кръв от убитите бойци, тежко ранените хора и коне, някои от които се гърчат в мъка. Разказва за холерата, която покосява бойците, само че той съумява да се избави. Участва и в Междусъюзническата война. Смъртта и страданието оставят огромно оскърбление в душата му.

Тъкмо през 1918 година прочита военните разкази на Йордан Йовков. Тогава написа първата си сериозна критическа публикация във в. „ Пряпорец “. Не премълчава възторга си, само че и минусите им – „ неовладяност на материала, бедна басня и слаба комбинация “. Пише писмо на създателя им, с който към този момент се познават, само че той не дава отговор. Йовков е сензитивен човек и надали е имал какво да каже. По-късно Малчо Николов написа рецензии върху реалистичните му разкази и Йовков още веднъж не остава удовлетворен. Но все пак са положителни познати и литературният критик му ходатайства по всякакви въпроси, когато го назначават като служител в Министерството на Народното просвещение. Когато излиза от щемпел „ Вечери в Антимовския хан “ Малчо Николов го похвалил „ какъв брой напред е отишъл спрямо военните си разкази “. Йовков единствено се усмихнал.

След войните се завръща в Разград като гимназиален преподавател. Тъкмо тогава един от най-четените създатели в България е Николай Райнов. Сред желаните му книги са „ Богомилски митове “, „ Очите на Арабия “, „ Видения из антична България “. За тях се пишат възторжени публикации. Но Малчо Николов не е склонен с общите увлечения. Запретва ръкави и написа дълга публикация, която печата в списание „ Огнище “ през 1919 година В нея демонстрира въздействието, което Райнов е изпитвал от библейските писатели, Ницше, Оскар Уайлд и други известни създатели, акцентира „ маниерността му, слабата логика на психиката на изобразените лица и в действителност скъпото и истинското у него – декоративния му изчерпателен жанр “. Статията на Малчо Николов става обект на нападки, а Асен Златаров безусловно го наругава посредством своя публикация. Но Вазов му изпратил позрави за публикацията.
Малчо Николов е към този момент служител в Министерството на Народното просвещение. По това време в София има жилищна рецесия. Все отново се намира покрив за него и фамилията му. Той се намира на ъгъла „ Вълкович “ и „ Цар Шишман “, където живее Цанко Церковски, тогава министър в кабинета на Стамболийски. Авторът на „ Печални часове “ живее в стая на първия етаж, а Малчо Николов – в приземието. Свързват ги топли отношенния, само че Николов не написа за творчеството му.

Той работи в Трета девическа образцова гимназия като преподавател. През образователната 1924-1925 година го изпращат в командировка във Виена и Париж. „ Нищо ново и в методиките на преподаването, и в връзките сред възпитаници и учители; даже у нас в това отношение се вършеше доста повече “, неудовлетворен е той. Но пък потъва в улиците и булевардите на Париж, с цел да им се наслаждения. Качва се на Айфеловата кула и на камбанарията на парижката „ Света Богородица “. Разхожда се към Сена. Посещава театрите и галериите. Слуша Шаляпин в ролята на Борис Годунов. Гледа танца на най-голямата балерина по това време Анна Павлова в „ Умиращия лебед “.

Тъкмо Малчо Николов поучава Асен Разцветников да преведе от немски език Гьотевата поема „ Херман и Доротея “. Той се съгласява и скоро стартира работа. По това време Разцветников е преподавател в Габровското техническо учебно заведение и изпраща на Малчо Николов всяка преведена ария, с цел да утвърди. Той поправя и му връща поправките, само че от време на време прави неточности и Разцветников, който е акуратен се ядосва. Преводът въпреки всичко излиза от щемпел - публикуван от „ Хемус “.
Литературният критик написа още критика за романа „ Старо време “ на Константин Петканов, сочи минусите му. Авторът на литературното произведение не е удовлетворен. Двамата дълго беседват и Константин Петканов се успокоява. След време литературния критик написа и позитивна критика за романа му „ Морава звезда кървава “, който е конфискуван от властта.

Истинска толерантност към литературната му рецензия има Георги Райчев, с който живеят в общ двор. Когато излизат неговите „ Разкази “ Малчо Николов написа „ много негативно “ за някои особености в тях. Но не оспорва истинското и позитивното. Райчев приема нещата изцяло умерено, без даже нотки на неодобрение.
Не пощадява и Кирил Христов. Пише негативно за романа му „ В тъмни зори “. „ По-късно в 1931 година като ръководител на комисията, чиито членове бяха Николай Лилиев и Любен Георгиев, му възложихме да преведе „ Ад “ от Данте. Види се, от признателност за това той написа хулно писмо на основния секретар доктор Донев срещу мене, което инцидентно видях на бюрото на последния. Писа срещу мене и впослесловието на „ Чада на Балкана “, само че като се срещнахме един път през 1944 година, той се държа като „ ни лукял, ни лук мирисал “.

Малчо Николов написа и сериозна критика върху стихосбирката на Лилиев „ Птици в нощта “, само че той като Георги Райчев с нищо не демонстрира, че е обиден. Литературният критик постоянно го посещава в кабинета му в Народния спектакъл и си приказват на „ ти “, макар че Лилев даже с близки беседва на „ Вие “.
Малчо Николов с изключение на книжовен критик е и редактор на списание „ Българска тирада “. В „ Житейски и литературни мемоари “ споделя, че това са едни от най-щастливите му години през живота. Работата го забавлява и увлича. Дава единодушието си да се захване с нея след известни съмнения. Под негова редакция списанието излиза от 1928 до 1944 година Цели петнадесет години се отдава на тази рабата. Между създателите са с изключение на възпитаници и одобрени имена: Ангел Каралийчев, Тодор Влайков, Константин Петканов, Емилян Станев, Радой Ралин, Блага Димитрова, Александър Геров.
Името му е познато и от страниците на авторитетното списание „ Златорог “. Известно е, че негов основен редактор е Владимир Василев, който изключително го цени като постоянен помощник и другар. Сътрудничи още в списанията: „ Огнище “, „ Слънце “ и „ Демократически обзор “.
Първата му книга излиза от щемпел през 1921 година – „ Лириката на Яворов “. Макар, че Малчо Николов поддържа връзка с толкоз надарени персони на своето време, няма случай да се запознае с поета и да станат близки.
Следват и други негови книги свързани с творчеството на Христо Ботев, Иван Вазов, Пенчо Славейков, Йордан Йовков, Теодор Траянов и други светли имена от литературната ни история.

Летният дъждец съвсем спря. Мушвам дребната спретната книга в чантата си и се запитвам какво ли се е случило с този забавен човек след 9 септември 1944 година Дали не е последвал ориста на самия редактор на „ Златорог “ Владимир Василев. Вероятно. Времето постоянно прикрива цялата истина за един човешки живот, тъй като е фантом, който не трябва да се буди…

Последвайте ни към този момент и в Телеграм и Туитър!