До моята любов
Вървя сама. Съвсем сама. Не ми би трябвало никой. Освен него. Но него в този момент го няма… Къде ли не ходех, под дърво и камък бягах. Няма го на никое място. Вече тук няма да го намеря. Защо по този начин? Защо звездите прибират при себе си нашите най-любими, най-скъпи хора? Защо са им нужни, с каква цел? Та на нас са ни надалеч по-нужни…
Вървя сама. Под краката ми шумолят сивите листа, роси сив дъжд. За мен всичко към този момент е изгубило цвят, всичко е станало сиво като в остаряло кино.
Къде отивам? Защо? Не зная сама. Просто вървя и вървя из парка, където се разхождах в миналото с него. Сега ми се коства, че това не се е случвало в никакъв случай, че всичко това е било сън. Когато си доста щастлива, всичко ти наподобява като сън.. И като сън щастието неусетно и в същото време ненадейно изчезва.
Защо ти си отиде, а любовта ми още живее? Защо? Защо си отиде, а не ме взе с теб? Това не е заслужено! Ти ме остави сама. А в никакъв случай не го бе правил! Пазеше ме постоянно.
А в този момент съм сама и ме е боязън. Страх ме е да ходя в този живот сама като бебе – да падам внезапно, да ставам и да падам. Защо ме остави сама?
И никой не е отговорен. Ти си потегли, към този момент няма да се върнеш. Виждаш любовта ми, тя свети вътре в мен като дребен огън. Моля те, пази го! Винаги ще те обичам!
В паметта ми ще ти ще остане светлото, чисто момче на моите фантазии. Никога няма да не помни светлите ти коси, топлите ти устни, щастливите ти очи… За мен ти ще живееш постоянно!…
Аз ходя. Ти си до мен. И въпреки да не те виждам, знам, че си тук, ти си с мен. Душата ти не е съумяла да отлети чак толкоз надалеч.
Познато дърво, позната пейка… Боже мой, какво става с мен? Защо те виждам? Но това не си ти! Той въобще не наподобява на теб. Не, само че това си ти! Ти седиш на пейката, ти ме гледаш, усмихваш. Твоята усмивка! Ти идваш към мен, хващаш ме за ръка, нещо ми приказваш. Аз не чувам.
По бузите ми се стичат сълзи. Гледам те в очите. Защо не слушам думите ти? Наметнал си ми сакото си и нежно си ме придърпал към гърдите си. Това си ти, твоята топлота. Само ти си ме прегръщал по този начин. Това чувствам в този момент.
Да, боли. Да, мъчително е. Но животът продължава, би трябвало да се живее отсега нататък. Ще те обичам постоянно. Само ти можеш да ме схванеш, както ме разбираше той. Казвам това на теб, мой благи, само че към момента чужд човек. Защото в теб живее той. Защото той е Моята Любов!
