Върнах се от чужбина, но никой не ме чакаше
Върнах се от чужбина, само че този път нещата не бяха по този начин, както бях привикнал да бъдат. Не съм вярвал, че аз, мъж съвсем на 50, техничар до мозъка на костите си, много безмълвен и даже отегчителен, съгласно жена ми, ще седна пред компютъра не с цел да работя, а да пиша писмо.
Преди 16 години отпътувах за работа в чужбина, бързо се устроих и взех при себе си и фамилията си.
Малко по-късно умря татко ми и майка ми остана сама. Никога не се оплака, не ме укори, не ми загатна, че няма кой да се грижи за нея – аз съм единствен наследник. Често се чувахме и тя всякога споделяше какъв брой е добре и какъв брой всичко й е наред. И единствено въпросът „ Скоро ли ще си дойдете? “ издаваше, че в действителност е тъжна и доста самотна.
С ръка на сърцето мога да кажа, че се грижех за нея, мислех я, не съм я изоставил, не съм я не запомнил нито за момент.
Най-големият ми грях е, че не удържах на думата си. Всяка година си идвах в България през август, когато цялата компания излизаше в отпуска, и това беше нашето време. Обикаляхме другари и родственици, пътувахме тук-там, които й напомняха младостта с татко ми, а като напреднаха годините й, я водех по лекари и санаториуми. Ходехме дружно на кино, разхождахме се, канехме посетители. Тя ме глезеше с гозби и сладкиши, които обичах от дете. Винаги ме изпращаше до входа на кооперацията и не идваше до летището… с цел да не виждам сълзите й. Аз пък все й обещавах, че този път ще направя всичко допустимо да си дойда по Коледа или най-късно за Великден, а не чак през идващия август. Ето това заричане не съблюдавах и се усещам извънредно отговорен.
Да, пристигнах си при започване на декември предходната година, само че не с цел да прегърна майка си, не с цел да усетя аромата на нейния фамозен кекс с канела, не с цел да ме посрещне с греяно вино и орехи, а с цел да я изпратя в последния й път. Не можех да се побера в кожата си от болежка и изтощение. Единствената ми разтуха беше, че мама беше умряла като правоверен човек, умерено, без да боледува, в съня си. Но това не понижи тежестта в сърцето ми, не успокои съвестта ми, не потисна чувството ми, че съм останал самичък.
И този път се върнах през август, както всекидневно. Но когато се изправих пред заключената врата, усетих по какъв начин тъгата ме задушава. Не чух стъпки в коридора, не ми замириса на печени чушки, нито на печени сливи… Мислех, че таванът ще падне върху главата ми. Трябваше да минат дни, с цел да посегна към движимостите на майка си, само че по този начин и нищо не посмях да разместя, даже събраните вестници.
Искам да кажа на синовете, които живеят надалеч от родителите си: Връщайте се постоянно, колкото и да ви е мъчно, и дръжте на дадената дума. Защото идва ден, когато имаме и време, и благоприятни условия, само че нямаме най-важното – обичан човек, който да ни посрещне. Повярвайте, няма по-страшно тестване от това да се изправиш пред заключената врата на бащиния си дом.
Един наследник
създател: Елеонора Манева
Инфо:
