Въпросът в заглавието е огромен. Той има много нива -

Въпросът в заглавието е голям. Той има доста равнища - историческо, политическо, социологическо, психическо и надлежно - доста отговори. От гледната точка на публицист тук ще се спра на два от тях, които в резюме съм нарекъм трибализация и реактивност.

Трибализация значи групово отделяне по местни, етнически, политически и други признаци, което се показва в самоизолиране и постоянно - във неприязън към другите. Думата идва от британското tribe и френското tribu (племе) и евентуално дословният ѝ превод на български би бил " оплеменяване ", т.е. делене на общността на затворени и постоянно враждебни между тях племена. Трибализацията е присъща за примитивните общества, само че може да се следи и в развитите - да вземем за пример като реакция на провокациите на глобализацията.

Реактивността е противоположното на интензивността - държание, при което индивидът и общността инкасират външни въздействия и им дават отговор, до момента в който сами не се пробват да влияят на средата.

По време на война хората изживяват потрес и паника. Ако преглеждаме хората в ролята им на медийни консуматори, т.е. на читатели, слушатели и фенове, по време на война те не търсят в медиите безусловно истината (макар множеството са склонни да заявяват тъкмо това), а търсят леговище - не физическо, а интелектуално и психическо. Защото войната е травматично събитие освен физически, само че и умствено и душевно.

Може би си коства през днешния ден да си спомним за класиката в проучванията на резултатите на всеобщите връзки в средата на предишния век и по-точно така наречен gratification studies, т.е. проучванията на удовлетвореността, която човек получава от медиите.

Става дума за теории, изведени от теорията на когнитивния дисонанс - като теориите на консистентността, на конгруентността да вземем за пример. Накратко, те настояват, че човек се стреми към поредност и съгласуемост сред новата информация и към този момент съществуващата му вътрешна картина на външния свят и е податлив на изкривява новоприетата информация поради последователността и съвместимостта.

Войната унищожава освен здания и човешки ориси. Тя унищожава и показа и възгледи. И това на самостоятелно равнище се претърпява като тежък душевен дискомфорт, от който човек се стреми да се освободи.

Това избавление от тревогата той намира измежду себеподобните, които възприемат, усещат и мислят като него, твърди се, че не е самичък, подведен, беззащитен и комплициран.

Споменатите gratification studies по емпиричен път стигат до сходни заключения - че в медиите човек търси удостоверение на концепциите и установките си и оттова - повишение на личностната си самокритика.

Казано простичко, медиите са вълшебно огледало, от което потребителят им чака всеки ден да научава, че е прав, че не е самичък и загубен, че е от вярната страна на историята. Като фрапантно събитие войната ускорява тези упования.

Това търсене на своето племе и потвърждаване на личната справедливост в него следим у нас по време на войната в Украйна. България е разграничена на враждуващи племена, които симпатизират или на Путин, или на Зеленски и надлежно на общата за тях територия съществуват две взаимно изключващи се разбирания за националния интерес. Както означих първоначално, терминът за това събитие е трибализация, на български (може би) оплеменяване.

Оплеменяването е симптом, че на обществото липсва обща, здрава и задоволително необятно споделена ценностна основа. Това го прави несигурно и в изискванията на народна власт тази неустойчивост заразява неговите институции. Те също отразяват племенното разделяне.

Медиите, обичайни и нови, не могат да избягат от трибализацията, а също така са и неин натурален инструмент, заради това че социализират и заради функционалността си да образуват към себе си общности.

Но с изключение на разнообразни общности и възгледи в едно развито демократично общество постоянно съществува някакъв консенсус по базисни правила и полезности, без които обществото не може да действа като единно цяло.

Обществените медии би трябвало да бъдат пазители на този консенсус и негов изразител. Те би трябвало да бъдат естрада за необятен и включващ всевъзможни гледни точки публичен спор с ясни правила.

В България публичните медии постоянно не извършват или отчасти извършват тази роля - не тъй като не могат или не желаят, а тъй като нямат какво да пазят. Такъв сплотяващ всички българи консенсус няма. Показва го войната. Преди нея го сподели политическата рецесия. Преди нея - пандемията.

Оттук публичните медии са трибализирани като самото общество. Всяко от българските племена има или се стреми да има в тях собствен шеф, собствен водещ, свое предаване. И когато всяко от племената получи своето феодално парче от националния ефир, ние, необяснимо за какво, отчитаме плурализъм на мненията.

Всъщност имаме тъкмо противоположното - имаме редуващи се безалтернативни отзиви в разнообразни дни и часови пояси. И в часа на прокремълското племе естествено и официално напълно законно и гладко се лее кремълската агитация.

Абсурдът е впечатляващ - в името на свободата и плурализма разрешаваме пропагандата на един режим, който най-жестоко ги тъпче в самата Русия.

Известни са двата основополагащи възгледа за ролята на медиите от 20-те години на предишния век: на Уолтър Липман - че те са средство на елита да води масите и на Джон Дюи - че те са среда за включващ спор, за разнообразни гласове.

Опитът демонстрира, че политическата класа, без значение дали е българска или друга, избира първия мироглед. Тя избира медиите като на средства, а не като среда.

Оттук тя се стреми да има за себе си оптималната част средствата и когато става дума за публичните медии това води до механичното разделение на стратегиите им безусловно като баница сред разнообразни частни ползи. Такива медии са единствено на думи национални. Те са изменчив артикул на настоящата политическа обстановка.

За да бъда справедлив, в българските публични медии имаме образци и на действието им като средства и като среда. Имаме предаване като " Панорама " в Българска национална телевизия, където нормално по едно и също време и конкурентно са показани другите водещи политически трендове. Имаме и " Политически НЕкоректно " в БНР (в частта му водена от Петър Волгин), което е авторско предаване и радикална опция на мейнстрийма, само че което не позволява различни на своите представители. То е типично племенно предаване, само че с рекламация да е " друг глас " и олицетворение на сводобата и плурализма.

И две думи за реактивността. Руската агитация и дезинформация съумяват, тъй като в България ги оставяме да водят играта. Те постоянно ни пишат дневния ред, ние тичаме след тях да ги опровергаваме. Тоест, вместо да действаме самодейно, се държим реактивно.

Всеки, който малко се е занимавал с пиар, ще ви каже, че колкото повече опровергаваш умишлената неистина, толкоз повече мотиви даваш, тя да бъде повтаряна. Казано на професионален диалект - храниш описа на лъжеца.

Влизайки в разговор с източника на лъжите, ти го легитимираш като страна в почтен спор, от измамник той става притежател на различна позиция, годна алтернатива, която публиката може да избере. Точно това е задачата му.

Така с благородното желание да го опровергаем, започваме да играем неговата игра.

Подходът би трябвало да бъде тъкмо противоположният. Главната цел би трябвало да бъде българските медии да постановат дневния ред, те да дефинират менюто на тематиките. Те да ги градират по значимост. Те да слагат акцентите.

Това не значи да пренебрегват лъжите, а единствено да не влизат в разговор с тях.

Грешният метод е: Донецката национална република (ДНР) сподели че украински бойци за завладяли кораба " Царевна ", само че българското външно министерство отхвърли това.

При ниското доверие към българските институции, при необятно публикуваното русофилство и неодобрение от прехода, на кого ще избере да има вяра междинният кюстендилски четец - на ДНР или на Външно?

Правилният метод е: Външно министерство заяви през днешния ден, че моряците на кораба " Царевна " са в сигурност. Това заяви капитанът на кораба в диалог с еди-кого си. А още по-правилният е: Капитанът на кораба " Царевна " сподели пред БНР, че екипажът е в сигурност.

Тук от решаващо значение е да бъдеш първи - преди медиите, които са цитирали пуснатата извън неистина.

България не може да се отбрани от външната агитация, тъй като няма своя. У нас агитация стана мръсна дума. Пропаганда вършат единствено неприятните, а ние сме от положителните и никога не посягаме към нея.

Я, обаче да се върнем към основоположника на теорията на пропагандата Едуард Бернайс.

„ Съзнателната и интелигентна операция на проведените привички и отзиви на масите е значим детайл на демократичното общество. (Подчертаването е мое - б.а). Тези, които манипулират този незабележим механизъм на обществото съставляват невидимо държавно управление, което е същинската ръководеща власт на нашата страна “.* (Става дума за Съединени американски щати през 1928 година - б.а.).

" Давам си сметка, че думата " агитация " носи за доста мозъци неприятна конотация - написа още той. - Въпреки това, дали във всеки случай пропагандата е добра или неприятна зависи от достолепията на проповядваната идея и от коректността на оповестената информация. (Подчертаването е мое - б.а).Сама по себе си думата " агитация " има избрани механически смисли, които, сходно на доста неща на този свят, са " нито положителни, нито неприятни, а обичаят ги прави такива ".

Да правиш агитация, значи да създадеш роман и да го наложиш. Това може да бъде същински роман или лъжовен роман. По отношение на събитие като войната в Украйна днешната българска публицистика няма собствен роман. Тя повтаря непознати - главно на задгранични източници, присъстващи с репортери на място и на постоянно ненадеждна информация от обществените мрежи.

Българската публицистика няма собствен роман по механически аргументи - нейната интернационална кореспондентска мрежа беше в по-голямата си част ликвидирана при започване на прехода, а построяването на нова е непостижимо скъпо в сегашните условия. Виждаме краткотрайно изпращане на екипи в или близо да регионите на бойните дейности, което напълно не обезпечава систематичното им и цялостно покриване.

Оттук българските медии в голямата част от случаите нямат късмет да бъдат първи в съобщаването на новините, което е основно събитие във образуването на събитийната картина в главите на публиката. Международните редактори и отдели във връзка с войната работят съвсем 100-процевнтово по непознати източници, чиято информация не може постоянно да бъде без значение тествана. Рискът от заблуждение е висок, в случай че в името на скоростта журналистът се довери на обществените мрежи.

С две думи - реактивността ни прави априорно уязвими на външни осведомителни въздействия, без значение и в допълнение към всички други обществени условия, обуславящи тази накърнимост - боязън, съмнение към институциите, неодобрение от прехода, просветителни пропуски, културно завещание и пр.