Кой е по-добрият стратег: Обама или Путин?
Въпросът не е заложен напълно правилно. Ясно е, че двамата водачи в някаква степен се опират освен на своите заключения, само че и на отчетите на своите разузнавания, и на мненията на най-близките си съветници. Съответно оценявайки тяхната работа, ние значително не ги оценяваме тях самите, колкото техните външнополитически екипи. Въпреки това отговорността, без значение от всичко, лежи на водача, а последните дейности на Русия в Сирия принудиха мнозина да решат, че Кремъл още веднъж е изпреварил, излъгал и надиграл Белия дом. Това в действителност ли е по този начин? Успял ли е ловкият някогашен чиновник на Комитет за Държавна сигурност (на СССР) да вземе връх над някогашния учител по право и публичен деятел? И какво ни споделят последните вести за способността на тези две страни да формулират и да осъществят ефикасна външна политика? За да се отговори на тези въпроси има смисъл да се прегледа какво са постигнали Русия и Съединени американски щати за последните 7 години. Резултатите от политиката на Путин по едно време изглеждаха доста добре. През 2012 година съветската стопанска система растеше доста бързо /благодарение на високите цени на петрола и останалите суровини/. Русия стана член на Световната комерсиална организация, а по този начин нареченото „ презареждане “ на пръв взор позаглади обтегнатите връзки сред Москва и Вашингтон. Но по-късно делата на Путин потеглиха на зле.
В момента съветската стопанска система се намира в сериозна криза, до момента в който американската върви напред. Също по този начин би трябвало да се вземе под внимание, че през 2014 година Брутният вътрешен продукт на Русия не доближаваше и 2 трилиона $, т.е. за последните 6 години американската стопанска система набъбна с размер, надхвърлящ цялата съветска стопанска система. Към това би трябвало да се добави и че американската стопанска система е доста по-разнообразна и постоянна. Не по-малко значимо е, че Съединени американски щати за последните 7 години не са изгубили нито един основен съдружник, а техните връзки с редица страни, да вземем за пример, с Индия и Виетнам се усъвършенстваха сензитивно.
Русия, на собствен ред, стартира да сътрудничи малко повече с Китай, само че надали той може да бъде избран като непосредствен съдружник. При това украинската рецесия съществено утежни връзките сред Москва и Европа. Към това би трябвало да прибавим, че участието на Русия в Г-8 беше замразено. Съединени американски щати тези дни подписаха огромно комерсиално съглашение с огромен кръг от азиатски страни, до момента в който опитите на Путин да сътвори „ евразийски стопански съюз “ като цяло се оказаха мъртвородени. Фактът, че Путин счете за належащо да избавя режима на Асад, демонстрира, че неговите позиции в Близкия изток също не са постоянни. Междувременно Съединени американски щати, макар всички търкания, както и преди резервират своите тесни връзки с Израел, Египет, Саудитска Арабия, Кувейт, Йордания, Бахрейн и ОАЕ, а техните връзки с Иран – остарял противник – се усъвършенстваха. Следователно, позициите на Америка очевидно са по-силни и всеки почтен анализатор би трябвало са признае, че Обама и неговият екип умеят да основават потребни връзки с непознатите страни и сполучливо да заобикалят рисковите блата, в които през глава се хвърляше Джордж Буш младши и неоконсерваторите.
Въпреки това, поражда такова усещане, че Путин по-добре играе със своите неприятни карти, в сравнение с Обама – с положителните. Отчасти това е обвързвано с обстоятелството, че Обама наследи едновременно няколко външнополитически произшествия. На него му е извънредно мъчно да се откаже от несполучливите планове и да избегне освен това обвиняванията в капитулация. Главната неточност на Обама се състои в това, че той незадоволително бързо се избави от рисковото завещание, което получи от предшественика си. Той трябваше по-бързо да се изтегли от Афганистан и да не се занимава със промяната на режима в Либия.
Точно противоположното, Путин на пръв взор наподобява има триумфи, тъй като Русия през днешния ден е по-активна, в сравнение с в годините, когато тя на процедура беше парализирана. Ако си спомним в какво положение тя се намираше през 1995 или даже в 2000 година, тогава излиза наяве, че тя няма накъде да пада по-надолу. Впрочем Путин също прави някои неща доста вярно. Той си слага дребни цели, които относително елементарно могат да бъдат реализирани и които дават отговор на скромните сили на Русия. В Украйна неговата основна задача беше да предотврати доближаването на тази страна с Европейски Съюз и нейното последвало участие в Европейски Съюз и НАТО. От самото начало той не възнамеряваше да завзема Украйна или да я трансформира в нещо сходно на Русия, а съществуващото сега „ заледяване на спора “ в Украйна изцяло разрешава на Путин да реализира мечтаното. Неговата като цяло отрицателна цел през цялото време беше достижима, тъй като Украйна е корумпирана, вътрешно нееднородна и е комшия на Русия.
Всичко това даде опция на Путин да употребява минимална мощ и пречеше на заобикалящите го да отговорят на дейностите му, без да стартират безперспективен цикъл на ескалация. Целите на Путин в Сирия са също толкоз елементарни, колкото и реалистични и дават отговор на лимитираните благоприятни условия на Москва. Той желае да резервира режима на Асад като значима политическа мощ, способна да служи като опора на съветското въздействие и неизбежна част от всяко бъдещо политическо решение. Путин не се пробва нито да завоюва Сирия, нито да върне на алевитите цялостния надзор над страната, нито да победи „ Ислямска страна “, нито да изтласка иранското въздействие. И сигурно той не храни донкихотовски илюзии за построяването на народна власт в Сирия. Умереното потребление на съветската бойна авиация и изпращането в страната на нищожен брой „ доброволци “ е изцяло задоволително Асад да избегне цялостното проваляне – изключително в случай че Съединени американски щати и останалите огромни играчи стартират да гледат на този спор по-реалистично. Междувременно задачите на Съединени американски щати и в двата спора изглеждаха нереалистични и спорни.
В случая с Украйна тесният съюз на фанатичните неоконсерватори /такива като помощника на държавния секретар Виктория Нюланд/ и демократичните интернационалисти наред се самоубеди, че Споразумението за асоцииране с Европейски Съюз е безусловно безобидно и неутрално, което не може да породи никакво недоумение. В последна сметка те бяха изцяло сюрпризирани, че Москва, както и преди, мисли в категориите на „ реал политик “ и вижда нещата по напълно различен метод. Освен слепотата, тук имаше и детайл на двуличие: Русия реши да се държи по същия метод, както дълго време се държаха Съединени американски щати в Западното полукълбо. При това американските дипломати се изхитриха да пренебрегват ясните предизвестия от страна на Москва. Нещо повече основната цел на Запада – основаването на пълноценна демократична страна в Украйна – беше похвална, само че мъчно изпълнима, до момента в който задачата на Путин – да не пусне Украйна в НАТО – беше елементарно достижима. Ако приказваме за Сирия, то политиката на Съединени американски щати там наподобява още по-объркана.
От самото начало на спора Вашингтон си поставяше редица сложни и неприятно съвместими една с друга задания. Той твърди, че Асад би трябвало да си отиде, само че не желае на негово място да дойдат джихадистите, т.е. единствените хора, които действително се борят против него. Той желае да унищожи „ Ислямска страна “, само че освен това не желае триумф да реализират нейните съперници от „ Фронта ал Нусра “. Той се опира на кюрдските бунтовници, само че по едно и също време с това чака помощ от Турция, която се опълчва на всевъзможни ограничения, които разгарят огъня на кюрдския шовинизъм. Той обезверено търси в Сирия „ политкоректни бунтовници “ - същите тези прословути „ умерени сили “ - и не намира съвсем никой подобаващ. И най-после не е ясно, какво бъдеще Съединени американски щати желаят за Сирия, с изключение на отдръпването на Асад от власт. Няма нищо учудващо, че на този декор дейностите на Путин наподобяват смели и решителни и той мощно печели спрямо Обама. Отчасти става дума за методологична разлика.
Тъй като Русия е доста по-слаба от Съединени американски щати и в бъдеще единствено ще отслабва, тя е принудена доста внимателно да разиграва останалите й карти и да си слага единствено най-важните цели, за които освен това не би трябвало да заплаща скъпо. Съединени американски щати разполагат с доста по-големи запаси за решаването на световните проблеми, а тяхното комфортно геополитическо състояние им оказва помощ в по-голяма степен да заобикалят последствията от личните им неточности. Също по този начин не би трябвало да се не помни, че както неоконсерваторите, по този начин и демократичните интернационалисти имат вяра: разпространяването на учението за „ свободата “ по света е належащо, елементарно и не ни заплашва нито от непредвидени последствия, нито от сериозна опозиция. В резултат на това има цялостен набор от амбициозни начинания, за които се отпускат незадоволително запаси, което не може да не докара до непрекъснати провали. С други думи, дейностите на Путин наподобяват по-успешни, тъй като неговите задания дават отговор на лимитираните му благоприятни условия. Той обича да се оплаква от американската надмощие, само че вие няма да чуете от него високопарни речи, че задачата на Русия е да води след себе си цялата планета.
Силата на Америка и нейното безвредно географско състояние разрешават на управляващите й да си слагат амбициозни цели, постигането на които в реалност не са нужни нито за процъфтяването на Съединени американски щати, нито за нейната сигурност. Понякога американската дипломация, без значение от всичко реализира триумфи /иранската нуклеарна договорка, Транс-Тихоокеанското партньорство и др./, само че доста постоянно тя единствено ни забърква в спорове, в които ние не можем да победим и от които не можем да излезем. И по този начин, кой от тях двамата е по-добрият пълководец? От една страна, Обама, без подозрение, е реалист и схваща, че ползите на Съединени американски щати на доста места са лимитирани. Той също по този начин осъзнава, че ние не постоянно можем да определим изхода от нашите дейности, изключително когато става дума за опитите за обществено инженерство в разграничени общества, които мощно се разграничават от нашето.
С други думи той схваща, че държавното строителство е скъпа движимост, комплицирана и доста постоянно ненужна. Но нашата външнополитическа общност е съумяла да се пристрасти към осигуряващата й работа концепция за „ международното водачество “, а опозицията осъжда всяко „ безучастие “ на властта, даже в случай че алтернативата е „ цялостна нелепост “ Точно противоположното следим при Путин. Той по-добре съизмерва задачите с наличните запаси, което несъмнено е линия на положителния пълководец. Неговият проблем е в това, че става дума за краткосрочни и в своята същина отбранителни ограничения. Той води ариергардни боеве, с цел да приключи утежняването на международните позиции на Русия и не се пробва да укрепи силата и статута на Русия в дълготрайна вероятност. Както наподобява имаме равна игра. За страдание, същински губещите са нещастните хора, живеещи в Украйна, Сирия и някои други места.
-----------------
Стивън Уолт, професор по интернационалните връзки в Харвард. Статията му е оповестена в списание "Форин полиси ", представено от БГНЕС.
В момента съветската стопанска система се намира в сериозна криза, до момента в който американската върви напред. Също по този начин би трябвало да се вземе под внимание, че през 2014 година Брутният вътрешен продукт на Русия не доближаваше и 2 трилиона $, т.е. за последните 6 години американската стопанска система набъбна с размер, надхвърлящ цялата съветска стопанска система. Към това би трябвало да се добави и че американската стопанска система е доста по-разнообразна и постоянна. Не по-малко значимо е, че Съединени американски щати за последните 7 години не са изгубили нито един основен съдружник, а техните връзки с редица страни, да вземем за пример, с Индия и Виетнам се усъвършенстваха сензитивно.
Русия, на собствен ред, стартира да сътрудничи малко повече с Китай, само че надали той може да бъде избран като непосредствен съдружник. При това украинската рецесия съществено утежни връзките сред Москва и Европа. Към това би трябвало да прибавим, че участието на Русия в Г-8 беше замразено. Съединени американски щати тези дни подписаха огромно комерсиално съглашение с огромен кръг от азиатски страни, до момента в който опитите на Путин да сътвори „ евразийски стопански съюз “ като цяло се оказаха мъртвородени. Фактът, че Путин счете за належащо да избавя режима на Асад, демонстрира, че неговите позиции в Близкия изток също не са постоянни. Междувременно Съединени американски щати, макар всички търкания, както и преди резервират своите тесни връзки с Израел, Египет, Саудитска Арабия, Кувейт, Йордания, Бахрейн и ОАЕ, а техните връзки с Иран – остарял противник – се усъвършенстваха. Следователно, позициите на Америка очевидно са по-силни и всеки почтен анализатор би трябвало са признае, че Обама и неговият екип умеят да основават потребни връзки с непознатите страни и сполучливо да заобикалят рисковите блата, в които през глава се хвърляше Джордж Буш младши и неоконсерваторите.
Въпреки това, поражда такова усещане, че Путин по-добре играе със своите неприятни карти, в сравнение с Обама – с положителните. Отчасти това е обвързвано с обстоятелството, че Обама наследи едновременно няколко външнополитически произшествия. На него му е извънредно мъчно да се откаже от несполучливите планове и да избегне освен това обвиняванията в капитулация. Главната неточност на Обама се състои в това, че той незадоволително бързо се избави от рисковото завещание, което получи от предшественика си. Той трябваше по-бързо да се изтегли от Афганистан и да не се занимава със промяната на режима в Либия.
Точно противоположното, Путин на пръв взор наподобява има триумфи, тъй като Русия през днешния ден е по-активна, в сравнение с в годините, когато тя на процедура беше парализирана. Ако си спомним в какво положение тя се намираше през 1995 или даже в 2000 година, тогава излиза наяве, че тя няма накъде да пада по-надолу. Впрочем Путин също прави някои неща доста вярно. Той си слага дребни цели, които относително елементарно могат да бъдат реализирани и които дават отговор на скромните сили на Русия. В Украйна неговата основна задача беше да предотврати доближаването на тази страна с Европейски Съюз и нейното последвало участие в Европейски Съюз и НАТО. От самото начало той не възнамеряваше да завзема Украйна или да я трансформира в нещо сходно на Русия, а съществуващото сега „ заледяване на спора “ в Украйна изцяло разрешава на Путин да реализира мечтаното. Неговата като цяло отрицателна цел през цялото време беше достижима, тъй като Украйна е корумпирана, вътрешно нееднородна и е комшия на Русия.
Всичко това даде опция на Путин да употребява минимална мощ и пречеше на заобикалящите го да отговорят на дейностите му, без да стартират безперспективен цикъл на ескалация. Целите на Путин в Сирия са също толкоз елементарни, колкото и реалистични и дават отговор на лимитираните благоприятни условия на Москва. Той желае да резервира режима на Асад като значима политическа мощ, способна да служи като опора на съветското въздействие и неизбежна част от всяко бъдещо политическо решение. Путин не се пробва нито да завоюва Сирия, нито да върне на алевитите цялостния надзор над страната, нито да победи „ Ислямска страна “, нито да изтласка иранското въздействие. И сигурно той не храни донкихотовски илюзии за построяването на народна власт в Сирия. Умереното потребление на съветската бойна авиация и изпращането в страната на нищожен брой „ доброволци “ е изцяло задоволително Асад да избегне цялостното проваляне – изключително в случай че Съединени американски щати и останалите огромни играчи стартират да гледат на този спор по-реалистично. Междувременно задачите на Съединени американски щати и в двата спора изглеждаха нереалистични и спорни.
В случая с Украйна тесният съюз на фанатичните неоконсерватори /такива като помощника на държавния секретар Виктория Нюланд/ и демократичните интернационалисти наред се самоубеди, че Споразумението за асоцииране с Европейски Съюз е безусловно безобидно и неутрално, което не може да породи никакво недоумение. В последна сметка те бяха изцяло сюрпризирани, че Москва, както и преди, мисли в категориите на „ реал политик “ и вижда нещата по напълно различен метод. Освен слепотата, тук имаше и детайл на двуличие: Русия реши да се държи по същия метод, както дълго време се държаха Съединени американски щати в Западното полукълбо. При това американските дипломати се изхитриха да пренебрегват ясните предизвестия от страна на Москва. Нещо повече основната цел на Запада – основаването на пълноценна демократична страна в Украйна – беше похвална, само че мъчно изпълнима, до момента в който задачата на Путин – да не пусне Украйна в НАТО – беше елементарно достижима. Ако приказваме за Сирия, то политиката на Съединени американски щати там наподобява още по-объркана.
От самото начало на спора Вашингтон си поставяше редица сложни и неприятно съвместими една с друга задания. Той твърди, че Асад би трябвало да си отиде, само че не желае на негово място да дойдат джихадистите, т.е. единствените хора, които действително се борят против него. Той желае да унищожи „ Ислямска страна “, само че освен това не желае триумф да реализират нейните съперници от „ Фронта ал Нусра “. Той се опира на кюрдските бунтовници, само че по едно и също време с това чака помощ от Турция, която се опълчва на всевъзможни ограничения, които разгарят огъня на кюрдския шовинизъм. Той обезверено търси в Сирия „ политкоректни бунтовници “ - същите тези прословути „ умерени сили “ - и не намира съвсем никой подобаващ. И най-после не е ясно, какво бъдеще Съединени американски щати желаят за Сирия, с изключение на отдръпването на Асад от власт. Няма нищо учудващо, че на този декор дейностите на Путин наподобяват смели и решителни и той мощно печели спрямо Обама. Отчасти става дума за методологична разлика.
Тъй като Русия е доста по-слаба от Съединени американски щати и в бъдеще единствено ще отслабва, тя е принудена доста внимателно да разиграва останалите й карти и да си слага единствено най-важните цели, за които освен това не би трябвало да заплаща скъпо. Съединени американски щати разполагат с доста по-големи запаси за решаването на световните проблеми, а тяхното комфортно геополитическо състояние им оказва помощ в по-голяма степен да заобикалят последствията от личните им неточности. Също по този начин не би трябвало да се не помни, че както неоконсерваторите, по този начин и демократичните интернационалисти имат вяра: разпространяването на учението за „ свободата “ по света е належащо, елементарно и не ни заплашва нито от непредвидени последствия, нито от сериозна опозиция. В резултат на това има цялостен набор от амбициозни начинания, за които се отпускат незадоволително запаси, което не може да не докара до непрекъснати провали. С други думи, дейностите на Путин наподобяват по-успешни, тъй като неговите задания дават отговор на лимитираните му благоприятни условия. Той обича да се оплаква от американската надмощие, само че вие няма да чуете от него високопарни речи, че задачата на Русия е да води след себе си цялата планета.
Силата на Америка и нейното безвредно географско състояние разрешават на управляващите й да си слагат амбициозни цели, постигането на които в реалност не са нужни нито за процъфтяването на Съединени американски щати, нито за нейната сигурност. Понякога американската дипломация, без значение от всичко реализира триумфи /иранската нуклеарна договорка, Транс-Тихоокеанското партньорство и др./, само че доста постоянно тя единствено ни забърква в спорове, в които ние не можем да победим и от които не можем да излезем. И по този начин, кой от тях двамата е по-добрият пълководец? От една страна, Обама, без подозрение, е реалист и схваща, че ползите на Съединени американски щати на доста места са лимитирани. Той също по този начин осъзнава, че ние не постоянно можем да определим изхода от нашите дейности, изключително когато става дума за опитите за обществено инженерство в разграничени общества, които мощно се разграничават от нашето.
С други думи той схваща, че държавното строителство е скъпа движимост, комплицирана и доста постоянно ненужна. Но нашата външнополитическа общност е съумяла да се пристрасти към осигуряващата й работа концепция за „ международното водачество “, а опозицията осъжда всяко „ безучастие “ на властта, даже в случай че алтернативата е „ цялостна нелепост “ Точно противоположното следим при Путин. Той по-добре съизмерва задачите с наличните запаси, което несъмнено е линия на положителния пълководец. Неговият проблем е в това, че става дума за краткосрочни и в своята същина отбранителни ограничения. Той води ариергардни боеве, с цел да приключи утежняването на международните позиции на Русия и не се пробва да укрепи силата и статута на Русия в дълготрайна вероятност. Както наподобява имаме равна игра. За страдание, същински губещите са нещастните хора, живеещи в Украйна, Сирия и някои други места.
-----------------
Стивън Уолт, професор по интернационалните връзки в Харвард. Статията му е оповестена в списание "Форин полиси ", представено от БГНЕС.
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ